Лудостта да промениш историята - полският режисьор Кшищоф Зануси

Къщата е в богат квартал на Варшава. Стаята е пълна с книги и награди. Тук живее Кшищоф Зануси - един от режисьорите и драматурзите, превърнали полското кино в легенда. Последният проект на близо 70-годишния творец е за кралица Ядвига - средновековна светица-покровителка на Полша.

Кшищоф Зануси:
- О не, за този проект не можах да събера пари. Уж имаме правителство от ревностни католици, а проект с религиозни обертонове минава трудно. Е, не съм ужасно разочарован, случват се такива работи. Филми не се правят лесно.

Репортер:
- Когато един творец се връща към историята, може ли да се каже, че е отчаян от днешния ден? Че е песимист?

Кшищоф Зануси:
- Не може да се каже. В полското кино напоследък имаме няколко исторически филми - "Пан Тадеуш" на Вайда, "С огън и меч" на Хофман. Те станаха много популярни сред зрителите и в същото време преразглеждаха исторически събития. Бяха много критични към нас самите. Знаете ли, ние сме самокритични само тогава, когато сме свободни. Това е голяма разлика: руснаците правят исторически филми за утешение. Докато поляците правят исторически филми за самокритика. Признаваме миналите грешки, за да не ги повтаряме.

Тъкмо по времето на нашата среща, Полша е увлечена в поредната историческа дискусия. Спомня си за "Солидарност": как през 80-та гданските корабостроители се опълчиха срещу цялата социалистическа система.

Кшищоф Зануси:
- Трябва да си малко луд, за да отидеш толкова далеч. Но това е, което променя историята. И Френската революция бе започната от хора, които някак си бяха луди. Само дето според мен Френската революция не направи толкова добро за французите, колкото „Солидарност" - за нас. Няма съмнение, има лудост. Но тя е по-хубавата част от историята.

Репортер:
- Тази лудост, тази смелост да застанеш срещу историята, храбростта да вървиш напред: това полска черта ли е?

Кшищоф Зануси:
- Донякъде да. Ние, поляците, държим на следната мисъл: "В лошите времена искам да бъда със своите сънародници"... Поляците се държат по-добре, когато ситуацията е драматична. Тогава те постъпват чудесно. Не в ежедневието, не в мирно време, а в критичните времена поляците няколко пъти взеха изпитите си с отличен. И тъкмо заради достойнството в лошите времена се гордея, че съм поляк. Често ежедневието ни е непоносимо: държим се ужасно, караме се, воюваме - никой не може да се сравни с нас. Но в критично време поляците показват щедрост и способност за саможертва - така важни за оцеляването на всяко общество. Във времето на „Солидарност" обикновените хора, хората от улицата бяха готови да дават и да жертват по нещо за общото благо. Това беше прекрасно.

Що е морал? Как цивилизацията променя човека? Как обществото го дави? Това са темите на Зануси от филми като "Хипотеза", "Братът на нашия Господ", "Животът като смъртоносна болест, предавана по полов път". Прочу се с филмите си при онзи строй и онова време.

Кшищоф Зануси:
- - Ако има носталгия по комунизма, това е носталгията на хората от моята възраст по младостта. Просто поглеждаме назад и казваме: „При комунизма бягахме по-бързо. И бяхме много по-добри в атлетиката." Не че комунизмът беше добър, ние бяхме млади. Иначе признавам - комунизмът имаше атрактивни страни. Едната беше сигурността. За да разберете добре тази сигурност, то тя е чувството, че съседът, дори ако работи двойно повече, няма да бъде по-богат от мен. Т.е., притежавахме добре защитеното право да бъдем мързеливи и пасивни - знаехме, че за липса на инициатива и отговорност не наказват. Така че, ако някой изпитва носталгия по това, направо го съжалявам.

Репортер:
- Но при комунизма хората много повече слушаха творците -такива като Вас, особено дисидентите. По-важни бяхте и по-добре живеехте. По това не изпитвате ли носталгия?

Кшищоф Зануси:
- Не, никак. Да, аз живеех по-добре при комунизма. Но беше за сметка на обществото. Чувствах огромен дискомфорт от това, че бях привилегирован; че комунистическата пропаганда задушаваше самотния ми глас и самотния глас на други дисиденти. Е, имаше и комфорт, защото накрая комунизмът не беше толкова агресивен; не хапеше лошо. Бяхме почти имунизирани. Признавам: не съм бил наказван. Малките спънки, които ми правеха, бяха нищожни в сравнение с хората, вкарвани в затвора - а аз никога не съм бил затварян. Затова би било доста нечестно точно аз да изпитвам носталгия.

Във всички интервюта за "Панорама" Зануси е реагирал на думата "славянски". И когато няколко пъти попитах дали носталгията и песимизмът са полска или славянска черта, той не издържа.

Кшищоф Зануси:
- Знаете ли, на полски това не е много ласкателна дума.

Репортер:
- Защо?

Кшищоф Зануси:
- Защото имаме двойна идентичност. Ние сме славяни и латини. И в днешния исторически момент не искаме да си припомняме славянските корени. Когато кажем „славянска душа", това означава да си неорганизиран, да пиеш много, да си губиш ключа, да не връщаш обаждания - това е негативен израз... Само руснаците говорят за „славянска идентичност". Чували ли сте някой да казва: „Аз имам германска душа"? Никой не го казва, това е 19-ти век! Тогава беше важно кой каква душа има. Вие, българите, славяни ли сте? Говорите славянски език, но сред румънците има също толкова, ако не и повече славяни, а те не говорят славянски език. Така че кой да отсъди? Кой може да измери черепа или душата ми и да каже дали изглеждат славянски или не? Това днес е неуместно. Ето има, да кажем, някакъв вид сантименталност, която ние споделяме с руснаците. Не и с чехите обаче - чехите не са сантиментални. Славянската сантименталност универсална ли е или не? Вие, българите, май не сте особено сантиментални. Така че няма съдържание зад тези неща.

Репортер:
- Затова ли не се оплаквате? Защото не чувствате славянското в себе си.. Виждам, че не се оплаквате от новите времена, от глобализацията...

Кшищоф Зануси:
- Не, никак.

Репортер:
- Много творци обаче се оплакват, г-н Зануси.

Кшищоф Зануси:
- Не искам да казвам защо се оплакват, защото имам лоши подозрения. Но, ако говорим сериозно, аз знам, че живея в исторически момент, който никога не се е случвал преди. Никога не сме били така богати, както днес в развитите страни. В миналото единствено едно крехко малцинство се наяждаше, топлеше се през зимата. Огромната маса страдаше. И това свърши - заради великото развитие на индустрията и технологиите. Живеем толкова добре, колкото никога преди. Когато мислим за 19-ти век и четем Чарлс Дикенс, Виктор Юго или Емил Зола, разбираме каква е цената на прогреса. Аз лично мога да се оплача от напредналата си възраст и от многото си разочарования, но знам, че живея в един от най-добрите периоди на историята. 60 години без война в Европа е още едно чудо. Толкова дълго без война, бомби, масово насилие, нахлуващи чужди армии... Трябва да помним това. Въпреки че, разбира се, редовно се оплакваме - такава е нормалната човешка природа.

Защо обаче глобализираните българи и поляци знаят по-малко един за друг? Преди гледахме филмите на Зануси повече, а режисьорът имаше повече поводи да идва в България. Защо преди си бяхме по-интересни, а днес гледаме към други културни центрове и безропотно дъвчем дори боклука, който те произвеждат?

Кшищоф Зануси:
- Да, но днес имам интернет и възможностите са по-големи. Просто ще отворя това устройство и ще науча повече за България: за българската литература, която често чета с интерес, за българския театър, който е известен с качествата си, за Вашето кино и живопис. Имаме много по-добър достъп. Но казвайки „ние", трябва да умножим по маси, по милиони. Днес контактуват масите, а в миналото контактуваха само елитите. Сега дори елитарните контакти са много по-интензивни, едно време обаче масите не се познаваха. Когато поляците отиваха в България, те имаха чувството, че отиват на Луната. И когато Вашите туристи посещаваха Полша, те също правеха космическо пътешествие. Днес това е всекидневно събитие - пътуваме свободно без граници и паспорти; милиони хора пътуват. Този факт е нов: имаме по-добро общуване. Да, масите винаги са избирали и ще избират боклука, културния боклук, защото масовата култура е бедна, за необразовани хора. Мнозинството винаги е необразовано - само че доста по-образовано днес, отколкото във всеки друг миг от миналото.