АЛБАНЦИТЕ, АХ, АЛБАНЦИТЕ

Тези заклинания идват от шаманите в централите на двете най- големи „двуполюсни” македонски партии- ВМРО-ДПМНЕ и Социалдемократическият съюз на Македония /СДСМ/ и искат да ни внушат, че и Никола Груевски, и Зоран Заев заедно са на края на своята политическа кариера и че ако единият катастрофира, другият неминуемо ще го последва. Нещо като двете страни на една и съща монета, еднакво изтъркана, еднакво загубила от стойността си и поради това, еднакво излишна.

Това им е работата на партийните медийни центрове- да убеждават, че противникът е „Готов”, че краят му се вижда и че той няма не само никакво политическо бъдеще, а дори и настояще. Докато нашият човек- о, нашият човек е във форма, той ще изведе държавата от кризата и ще разчисти като модерен Херкулес Авгиевите обори на властта. Такива неща.

Абе хора, какви ги приказвате. Я си вижте традицията в тези 26 години, когато твърдите, че Македония, бившата юго- република е независима и суверенна. Че целият преход, който мина пред очите ми, през 90-те години бе олицетворяван от две политически лица /както казват в Скопие-фаци!/- Любчо Георгиевски и Бранко Цървенковски. И двамата млади, почти на една възраст, и двамата без сериозен първоначален опит, Любчо влезе в политиката едва ли не от студентската скамейка, изучавайки сравнително езикознание и правейки първите си поетични опити под „патронажа” на преподавателката си Доста Димовска, която после дълги години бе заместник и дясна ръка на младия лидер. Бранко, инженер по образование, застана начело на социалдемократите, като напусна работата си в компютърна фирма. Дълги години двуполюсният модел СДСМ срещу ВМРО-ДПМНЕ се персонифицираше с имената на двамата лидери, за хората дори партийните платформи не значеха нищо, защото Любчо каза това, Бранко сподели онова, Любчо-Бранко, Бранко-Любчо. Те бяха така свързани, така обвързани един срещу друг и един до друг в непрекъснатата и остра политическа борба, че все си мислех, че ако единият по някаква причина слезе от сцената, другият веднага ще го последва...

Първи това направи Любчо Георгиевски. През 1998 година той спечели парламентарните избори срещу Цървенковски и състави кабинет. Случиха му се доста неприятности- през 99-а бомбардировките на НАТО над Югославия и бежанската криза от Косово, която заля Македония. През 2001-а- бойните действия в рамките на конфликта между силите на реда и Армията за национално освобождение, водена от Али Ахмети, стигна се до подписването на Охридския мирен договор, след което неговите клаузи влязоха в Конституцията на Македония. През септември 2002.-а Цървенковски победи Георгиевски на парламентарните избори, на другата година на конгреса в Охрид Любчо се оттегли от партийното лидерство и бутна едно сериозно рамо за избора на Никола Груевски начело на партията. Бранко в този момент бе премиер за пореден път. Мислех си тогава, че няма никак да бъде справедливо, ако единият отиде в глуха линия, докато другият е на върха. Някак си не приемах единият без другия- нали ви казах- Любчо- Бранко, Бранко - Любчо. Две страни на една монета. Все си мислех, а може би и да съм го написал и изговорил някъде, че единият е мотивацията на другия, че тъкмо състезанието помежду им води държавата напред. Но докато Любчо предпочете политическото отшелничество, Цървенковски вървеше напред и нагоре. На президентските избори през 2004-а след гибелта на Борис Трайковски Бранко спечели, изкара един петгодишен мандат като държавен глава, последните три години от които с премиер Никола Груевски, някогашното протеже на Любчо Георгиевски, което обаче много бързо забрави кой почти насила го бутна в политиката и после той стана това, което е в момента. Цървенковски не поиска втори президентски мандат, постепенно се оттегли от ръководството на социалдемократите и той, както Любчо, но години по-късно, също се скри и замлъкна. Справедливостта като че ли бе възстановена.

На сцената излязоха нови „фаци”. Груевски срещу Заев, Никола против Зоран. Докараха я да избори, които Никола спечели, макар и с малко и много трудно. Но той вече получи мандат от президента Георге Иванов да формира правителство. Зоран мълчи и чака от втора позиция Груевски да се провали, което никак не е изключено при тази парламентарна конфигурация 51-49 депутати в полза на ВМРО-ДПМНЕ, и от резервен играч да се окаже истинският победител. Никола има срок от 20 дни до 29 януари да формира кабинет и да го представи пред парламента, Заев си прави тънки сметки някъде в своята Струмица, където вече подаде оставка като кмет на града. Но и двамата се оглеждат и ослушват за това какво ще кажат лидерите на партиите на албанците в страната. Паритетът между двата македонски блока, или коалиции, както искате, в парламента рязко повиши цената на всяко депутатско място на албанските представители. И понеже албанците и в Македония, както навсякъде другаде, имат стратегическа задача и цел, които следват последователно и системно, без да бързат, и понеже всяка тяхна стъпка се координира от Тирана, независимо дали там премиер е социалистът Еди Рама или демократът Сали Бериша, или който и да е друг, и понеже, поне по мои впечатления, са по-големи тактици в политическата игра, отколкото местните македонски петлета, които само се перчат и кукуригат, в повечето случаи не на място, затова сега Груевски, а вероятно след него и Заев, ще трябва да си сверяват часовника с Али Ахмети, Зиядин Села и Билал Касами.

А че кога през последните 26 години е било по-различно?