Германката Вибке Байхе: България ме промени

Какъв беше животът ти преди да дойдеш в България, разкажи ни за себе си?

Аз съм от Северна Германия, от едно наистина малко градче. Регионът може да се сравни с днешна северозападна България. С една дума - най бедният регион в моята страна. Ако искате вярвайте, даже пътищата са същите. Има много висока безработица, защото всички млади хора са потърсили работа в по-богатите части на Германия.
Учех славянски езици и германистика в Дрезден. Беше нормално да се запиша това, защото от седми клас учех руски. Иначе специалността ми е немски за чужденци.

Родителите ти ли настояваха да учиш руски?

О, не! Не беше така. Имах учител, който преподаваше прекрасно. Накара ме да се заинтересувам от езика. В крайна сметка спечелих стипендия от германската служба за академичен обмен и дойдох да преподавам в Техническия университет тук в София. Преподавах в немския факултет по информатика и машиностроене.

За първи път ли беше в Източна Европа?

Не. Била съм в Русия. Дори в Сибир. Ходила съм и в Украйна, Беларус, бях запозната с този регион, но не познавах добре Балканите. Признавам си, че като дойдох, бях учудена, че България е толкова европеизирана и модерна.

Успя ли чисто за себе си да направиш паралели да речем между живота в Русия и този тук?

Общото, разбира се, е славянското светоусещане. Има и разлики, но българите допускат много по-бързо другите до себе си. Бях много приятно изненадана не само от приятелското отношение към чужденците, но и от топлото поведение към мен, което не срещнах другаде в моите пътувания.

Често си мисля, че разделителната линия в Европа в културно отношение е изток-запад, но ако говорим за манталитет, големите разлики са на ниво север-юг?

Абсолютно съм съгласна. Опитът ми го доказва. Ха-ха!

Спомняш ли какво забеляза тук и те накара да поклатиш глава мислейки се: „Това го виждам за първи път“?

Това, което ми направи впечатление е слънцето. Просто се събуждаш сутрин, отваряш прозореца и светлината е там. Като човек израснал в северна Германия, за мен беше голямо удоволствие просто да пия кафето си на терасата под слънчевите лъчи. Това е щастието. Даже не нося часовник вече. Просто се научих да не си давам зор да съм някъде 15 минути по-рано, винаги и задължително. Вече съм българизирана.
Имах любопитна история в любим на мен и моето семейство гръцки ресторант в Германия. Поръчах си салата, когато дойде момента за основното ястие, аз още не бях довършила моята порция. Сервитьорът, който беше грък, се доближи до родителите и каза, човече не съм германка, а явно вече имам балкански манталитет.

Като слушам твоя перфектен български, човек би си помислил, че си го говорила цял живот. Как го научи толкова дяволски добре?

Научих го тук. Според мен, българският език е по-труден от руския със сигурност. Много е интересно, защото българският език притежава една емоция, която липсва в моя роден език – немския. Там има рационализъм, нещо механично.
Българският притежава думи като „чувство“, „душа“. Думи, които не можеш да казваш без емоция.

В този смисъл коя е любимата ти дума в нашия език?

Хаха. „Ъгъл“ беше много трудна дума, но дори и при нея трябваше да вложа чувство, за да се науча да я произнасям добре.

Разкажи ни повече за фондацията, посветена на изкуствата, с която се занимаваш?

Нашият проект е свързан с различни културни събития на най-разнообразни артисти. На сцената тук е имало пърформанси и моноспектакли на наистина световно ниво. Има и концерти на различни музикални групи като „Оратница“ например, изложби и изобщо стремим се да даваме свобода и поле за креативност, както на позабравени български актьори така и на прохождащи и оригинални творци.

Ти явно си влюбена в българското изкуство и неговите творци, какво ти дават тези срещи с тях?

Обичам този типично балкански поглед към света, където емоциите са преплетени като змии. Спомням си какво пишеше Яворов: „Две души се борят в мен“ или пък: „Аз не живея: аз горя“. Това са думи, които не съм срещала другаде.

Натискам копчето, за да приключа записа на нашия разговор.

Тайно поглеждам към часовника си. Изминали са само 16 минути.

За толкова кратко време, докато пиехме ароматно кафе, си дадох сметка, че времето всъщност е много по-ценно за Вибхе, отколкото за мен.

Този, който не живее, а гори няма нужда да е роб на минутите.