Миленко? Кой беше този?

Харесвам един симпатичен литературен герой, който след дълги и изтощителни професионални битки стигнал до заключението: аз съм само един стар и уморен боен кон, и единственото чувство, на което имам право, е това да ме е яд.

И мене като него ме яд, вече цяла седмица. Яд ме е затова, че не видяхме и се набутахме в плитко скроената провокация с главен герой Миленко Неделковски. Яд ме е, че от един лумпен в професията и очевиден провокатор, направихме медиен герой - и у нас, пък и в Македония. Един колега и приятел, собственик на частна информационна агенция се хвалеше по една ТВ /не БНТ/, че познавал добре въпросния Миленко. Бил такъв, бил онакъв. Ами като го познаваш, не се ли сети, че снимката с размахания над главата чук въобще не удря плочата, просто защото нея вече я няма. И че датата на клипа, пуснат в мрежата, не е избрана случайно, след като паметният знак е поставен на върха на славните битки още през май. И като го познаваш толкова добре, не знаеше ли, че той е един от най-верните медийни преторианци на Никола Груевски за да предположиш, че акцията никак не е случайна и не е индивидуален импулс на рошавия и некъпан отдавна Миленко.

Още повече, че в досието си на журналист-провокатор той вече има и други подобни „циркове”, разигравал ги в Европейския парламент, например. А онзи ден чета в неговия профил, че се заканвал на американския посланик в Скопие Джес Бейли, че щял да подпали сградата на амбасадата и че може да се повтори Бенгази, намек с трагичния случай в Либия преди няколко години, когато там намери смъртта си тогавашният американски посланик в страната. И припомняне за един друг пожар на посолството на САЩ в Скопие през 1999 година като реакция на бомбардировките на НАТО над Сърбия. Сградата тогава бе друга, посланикът- също, но инициаторът на палежа бе друг журналист, също приятел и близък на Никола Груевски - Драган Павлович-Латас.

Яд ме е, че не можахме и този път да овладеем изострената си чувствителност към всичко антибългарско, което идва откъм Вардар. И понеже в Скопие знаят добре това, отново ни тестваха. Яд ме е, че не надникнахме отвъд конкретната проява и не видяхме контекста на цялата ситуация. А той се основава на продължаващия вече години наред спор и дебат за това има ли право България да се грижи за своите войнишки паметници на територията на Македония. Нашите експерти изброиха над 400 места на памет и поклонение пред дедите ни, воювали в различните войни на територията на днешна независима и суверенна Македония. Въпреки настояванията ни обаче, българските войнишки паметници са все още малко. За разлика от тези на другите държави, чийто армии също са били по същите фронтове заедно или срещу българските. В Скопие даже измислиха цяла теория по този въпрос, с която да препятстват българските усилия. Войнишки паметници - да, но на военачалници - не. Те, военачалниците били тези, които взимали решенията и давали командите, значи, нямат право на памет и уважение.

Яд ме е, че българската държава и нейните институции продължават по отношение на Македония да се държат като слон в стъкларски магазин. Хора, от 2007 година сме в Европейския съюз, малко по-рано и в НАТО. По отношение на братовчедите, които са в чакалнята и на двата съюза, ние сме държава в ново качество, колкото и те да оспорват това, ние просто сме на друга орбита. И в това общество от държави имаме задължителни стандарти, правила и критерии, с които трябва да се отнасяме както вътре в ЕС, така и по отношение на съседите ни. И най-вече към Македония, която очевидно се нуждае от това да бъде приучавана на поведение, съобразно въпросните европейски правила. И да не даваме възможност те да ни държат уроци за европейско поведение.

Коя беше първата реакция на македонските институции? Нотата на тяхното външно министерство, в която акцентът бе „незаконното” поставяне на плочата на Камайкчалан. А бе, балкански тарикати, като сте толкова взискателни към нас, като сте знаели, че паметният знак е монтиран през май, защо реагирахте чак тогава, когато Миленко размаха чука над празната дупка на върха. Но очевидно, че в Скопие не са чак толкова умни, колкото се правят, но не са и толкова глупави, колкото на нас ни се иска.

А ние, ако бяхме истинска европейска държава, която следва правилата на съюзите, в които членува отдавна да бяхме предложили и да настояваме за общо честване на битката при Каймакчалан заедно с Гърция, Сърбия и Македония. Европейски модели в това отношение- колкото искаш. И да бяхме превърнали това място от спор на махленско равнище в територия за памет, за помирение и уважение към мъртвите.

И тогава Миленко, и да размахваше чука, никой нямаше да му обърне внимание.