"Отвъд границите": Наталия Делева: Медитация на невидимото

Географски и други понятия…

Наталия грабна вниманието ми още с отговора на първия въпрос, който ѝ зададох. А той беше въпрос, който най-често ориентира, който би могъл да даде посоката на един разговор или пък просто да фигурира като част от фактологията на разказа. Но в този случай този въпрос разгърна цяла картина. Създаде представи за пространства, изгради метафорични образи за усещания, докосна понятия като: „любов“, „ценност“, „отдаденост“, без да ги назовава. Но те бяха там – в няколкото изречения, които идваха към мен с мек, ясен глас, без да се хвалят, но непоколебими и категорични.

И така:

Защо реши да напуснеш България?

Всъщност аз никога не съм напускала България, защото според мен България не е чисто географско понятие. Географските граници са изкуствено създадени и въпреки че живея в Лондон, не ми пречат да продължавам да съм в България. Според мен е напълно възможно да живееш териториално в България и пак да не бъдеш част от страната или пък да живееш в друга държава и въпреки това никога да не напуснеш България. В България са близките ми, приятелите ми, спомените ми от детството и тийнейджърските години и всичко това е винаги с мен. Освен това при всяко свое географско завръщане в България, изкупувам книги на български автори, които вземам в Лондон, и това също е някакъв начин да нося България в себе си. Помагах няколко години на литературното списание „Granta“ да промотира български автори и това е начин да останеш в България.

С какво се занимаваш в момента в Лондон?

В началото работех за PR агенции, но през последните четири години се преместих в неправителствения сектор. Просто за мен е важно каузата на тези организации да резонира, да има някакъв смисъл. Преди това, в агенциите нещата бяха различни, защото там реално промотираш продукти, а когато си антиконсуматорски настроен, започваш да се чувстваш в ролята на дявола, ако продължиш да го правиш. Така че преди четири години взех това решение да започна да работя за неправителствени организации.

Каква е разликата да работиш за рекламна агенция и на място, където има кауза?

Когато бях по-малка за мен това беше сякаш лъскавата страна на нещата, някак ми харесваше, без значение дали ще продаваш шампоани или лаптопи. После започнах да осъзнавам цялото безумие на това, което правят всички тези агенции. Има, разбира се, агенции, които работят и със социални каузи и все повече компании се опитват да имат социални каузи, освен чистото продаване на продуктите. Но аз не работех в такава компания и затова реших да променя сектора и да работя за неправителствени организации с конкретни социални каузи. И въпреки че неправителствените организации плащат много по-малко от другите компании, в които съм работила преди, аз съм щастлива с избора си. Защото да се чувствам добре в работата си това е много по-важно за мен от финансовата страна на нещата.

И така, три години работих за организация, която помага на хора болни от рак, а от година работя за „WaterAid“ - организацията, която се опитва да помогне на хората в Африка да изградят системи за чиста вода и по-добра хигиена. Това, което правя аз, са стратегии – как да бъде поднесена информацията, от къде да тръгне кампанията, от какви канали да се черпи информацията за мястото и т.н. Или пък откъде хората могат да получат информация за помощ, както беше в предишното НПО, където не продавах продукт, което също беше важно за мен.

Сега работя с големи партньори като големи модни брандове и Wimbledon, и други компании, които искат основната им дейност да има и социално значима страна и да подпомагат НПО-та със средства, канали и всичко, което могат. Това са все компании, които ние виждаме само от лъскавата им страна.

Аз играя тенис и когато мисля за Wimbledon например, си представям колко много коства на тенисистите да достигнат до турнир от Големия шлем и да са част от него. Но много често те са ни представяне и като разглезени хора, които имат всичко. Същото важи и за работещите за големите модни брандове. Ти с какви хора се срещаш, когато общуваш с тях?

Всъщност те правят доста смислени неща, когато работят с нас, и аз нямам достъп до лъскавата страна на нещата. Но те не просто дават едни пари, които са доста сериозна сума, те искат да направят промяната заедно с нас. И както, например, усилието на един екип да създаде шампион отнема много време на треньори, родители, на самия спортист, толкова време може би отнема на екипа, който иска да направи така, че на места по света да има чиста вода. Нещата са сравними в усилието и постоянството най-вече. Но преместването ми в този неправителствен сектор ми даде възможност освен да намирам смисъл в нещата, които правя и за още едно нещо – да започна да пиша.

„Коледна история, посветена на баба ми“

Кога започна да пишеш?

Винаги, откакто се помня съм пишела, но никога не съм искала да публикувам. Това е отскоро и е свързано с едно обещание, което дадох на моята баба за нейния осемдесети рожден ден. Аз не успях да се прибера в България за празника ѝ. Много тъгувах и ѝ изпратих една картичка и един разказ с обещанието, че този разказ някой ден ще бъде част от книга, която ще публикувам. Защото тя винаги е искала това от мен – да публикувам нещата, които пиша.

Как се казваше разказът?

О... дали последно се казваше : „На баба ми“ или беше „Коледна история“, но и в двата случая беше коледна история, която беше посветена на баба ми. Точно този разказ още не е намерил място в книга, но пък издадох първия си роман „Невидими“. Той излезе през 2017-а на български, а през 2018-а беше преведен на немски от Елвира Борман и в момента е в дългия списък на наградите на „Перото“ за превод от български на чужд език.

Романът получи награда за Дебют на „Перото“ 2018, съпътстваща награда „Проза на южна пролет 2018“ и беше номиниран за роман на годината на фонд "13 века България“ 2018. И сега Изидора Анжел го превежда на английски език. Ще чете от книгата на „ALTA42“ през ноември в Рочестър, това е ежегодната конференция на American Literary Translation Association. Откъси на английски са публикувани в две литературни списания, „Exchanges“ и „Project Plume“. A сайтът на книгата е fourminutesbook.com,

Защо „Невидими“? Кои са те?

Децата, изоставени в домове, и възможността ни да приемем другите такива, каквито са, без предразсъдъците на обществата. Защото съм сигурна, че тези деца има какво да дадат и че те имат свои мечти, а когато човек мечтае, може да постигне много неща. Стига да има шанс. Но ако този шанс не му се даде, ако има наслагани предразсъдъци, че детето идва от дом и не му дадеш дом, работа, не го направиш свой приятел, няма шанс това дете да стане част от това общество и да бъде пълноценно в него.

Защо реши да пишеш по тази тема?

Повечето хора, когато прочетат романа, решават, че или аз идвам от дом, или съм се сблъсквала с цялата тази бюрокрация по осиновяването, защото всъщност главната героиня на романа се опитва да си осинови дете, но бюрокрацията е страшно голяма, имайки предвид, че тя е гей и ще бъде самотен родител. Два доста силни и шокиращи обществото ни фактора.

Но всъщност, когато докато бях в България, работех за в. „Демокрация“, радио „Дарик“ и по-късно в. „Монитор“, ресорът ми все беше социален и аз се интересувах от тази тема, от социалната и човешката страна на нещата. Когато дойдох в Англия, бях решила, че журналист няма да ставам и исках да намеря друга медия, през която да разказвам тези истории, които бях събрала по време на работата ми като журналист.

Отделно, когато бях малкa, много често минавах покрай един дом „Майка и дете“ и тези деца вътре плачеха толкова сърцераздирателно, че нямаше как това нещо да не остане в мен. Сигурно това е бил коренът, дълбоко посят в мен. В тази книга това е основната история, но в нея се разгръщат още девет паралелни истории на други хора, които са маргинални по същите тези причини. Тази книга всъщност е медитация на невидимото от различни гледни точки и през различни истории.

Как изследва проблема? Посети ли такива места, срещна ли се с такива хора?

Всъщност, когато още бях малка, посетих онзи дом за изоставени деца и бях шокирана. Аз носех торба с подаръци, които бях купила с парите, които баба и дядо ми бях дали за Коледа. Но тези деца не искаха дори да се доближат до мен, не искаха да ме приемат, защото бях малка и те не ме припознаваха като евентуална тяхна бъдеща майка. Аз очаквах, че те ще се зарадват, ще ме прегърнат, но нищо такова не се случи и аз бях втрещена. Те не бяха свикнали нито да получават подаръци, нито за тях да се грижат извън това да ги нахранят и преобуят. Те не познаваха обичта, която един родител би могъл да даде на детето си.

Много години ми отне, докато успея да си обясня тази реакция. След това, когато започнах да пиша, изчетох много статистика. Една моя приятелка, която работи в „Лумос“, която организация е със седалище Лондон и която помага на родители и деца в Източна Европа да не попадат в домове. Понякога с финансова, понякога с психологическа помощ към родителите, за да не изоставят децата си. Та, тази моя приятелка ми разказа много истории, аз гледах много документални филми по темата… Знаеш ли, когато живееш в друга страна, тази дистанция сякаш ти помага да видиш проблема по-глобално. Струва ми се, че когато живееш в детайла, сякаш не виждаш нещата ясно. А, когато виждаш как хората и институциите се справят с проблема в други страни и как в България, контрастът е толкова силен, че ти избожда очите и трябва да пишеш за него, да го изговориш, за да може нещо да се промени. Поне това беше моят импулс.

А втората ти книга?

За нея не искам да говоря много, защото не е издадена още. Само ще кажа, че се пише на английски език, защото в началото започнах на български, но някак историята поиска да я пиша на английски. Езикът е много важен за мен и за начина, по който разказваш историята в конкретната културна среда.

Лондон – градът авантюра

Ние не поговорихме какъв ти се стори Лондон, когато пристигна за първи път?

О, не мога да кажа, че Лондон е градът, в който съм се влюбила от пръв поглед или съм мечтала да живея цял живот там. Ние с мъжа ми се готвихме да заминем за Щатите и да учим там втора магистратура. Но после се оказа, че много негови приятели и състуденти архитекти инженери заминаха да работят в Лондон. Той също е такъв, така че някак изборът беше логичен, а и много от големите рекламни агенции са съсредоточени пак там. Мислех си, че ще натрупам опит там и после ще се върна. Така че решихме да останем в Лондон.

После се случи нещо много интересно. В началото, докато си търсех работа, пътувах главно с автобус, защото нямах пари за влак. И така успях да разгледам голяма част от града като архитектура. Успях да усетя духа и атмосферата му. Много по-късно, когато започнеш да живееш и да свързваш нещата със спомени, случки, приятели, тогава започваш да обикваш мястото и да, днес аз мога да кажа, че усещам Лондон като мой дом. Не Родина, но дом. Та, Лондон беше една дълга авантюра за мен преди да се влюбя в него и да го приема.

Имаш ли любими места там?

Да. Да се разхождам по канала с лодките е едно от най-любимите ми места, основно, защото усещаш свободния дух на хората, които живеят в тези лодки. Всички паркове, които са буквално на 15 минути от всяко място, където и да си, те също са ми любими. Обичам много и местата, където се събират хора, за да обменят идеи.

Имаш ли желание да коментираш излизането на Великобритания от ЕС?

Ох, надявам се да не стане. Аз пазя и българското си гражданство, така че няма никога да се разделя с Европа. Но всички тръпнем в очакване и лек страх, особено ако излезем без сделка. Важно е до каква степен управляващите са готови да запазят партията, без да ги интересува дали ще загубят страната.

Пътешествие към себе си.

Ти постоянно пътешестваш. Дали към Африка през работата си или към България в сърцето си, или с хората, с които се срещаш… имаш ли любима посока?

Към себе си. Посоката навътре към мен ми e най-интересна.

Какво търсиш там?

Идеи, които после да изкарам навън. В смисъл, аз не търся себе си. Това съм го намерила. Търся идеи и мнение, различно от моето, за да намеря в него нещо, което ще ме дообогати и провокира.

Има ли нещо, което винаги слагаш в багажа си? Може да не е материално…

Да. Любопитството си, което ми помага да видя хората такива, каквито са, без да ги съдя.

Има ли нещо, от което те е страх?

Преди да стана родител ме беше страх от неща. Сега ме е страх за другите, за децата ми. Страхът е опасно място, което сковава, ограничава и пречи. Опитвам се стоя далеч от страха.

В какво вярваш?

В това, че хората са изначално добри. Ако се върна към въпроса за страха - страхувам се хората да ме опровергаят в тази ми вяра. Вярвам и в силата на жените и равнопоставеността им. Както и в Бог – тази вяра за мен не иска доказателства.

Какво е свобода?

За Ерих Фром е право на избор, а за мен е зачитането на правото на избор на другите. Да приемам начина на мислен на другите, дори и да е различен от нашия. Свобода е и когато не се страхуваме да прекрачим личните си граници. Застоят на дука поражда корозия и ръжда. Духът трябва да се движи. Свободата е в движението на духа.

Наталия прави кратка пауза, след това ми казва:

Но още си мисля за любимите места... И мога да кажа кое е наистина любимото ми място. Най-любимото ми място на света не е в Лондон, а къщата на баба ми и дядо ми в едно селце близо до Сливен. Баба ми почина скоро, но спомените остават.