Скоростта е в гените Александра Бургхард. Само 196 дни след Токио 2020, тя отново ще се състезава за Германия, но след този път на Зимните олимпийски игри в Пекин. Александра обаче трябваше да замени пистата с ледения улей.
Най-бързата състезателка на 100 метра за Германия е готова да скочи в двойния боб този петък. Само 28 седмици след щафетата на 4х100 метра и полуфиналите в спринта, тя мечтае за ново олимпийско постижение.
Нейната партньорка в бобслея вече е олимпийски шампион, така че предпоставките са на лице. Мариама Яманка спечели тази дисциплина преди четири години в Пьонгчанг заедно с Лиса Буквитц.
„Просто трябваше да се облека по-добре“, споделя с усмивка Александра Бургхард.
Дори самото класиране за две издания на олимпийските игри е само по себе си достатъчно постижение – в два различни спорта в рамките на на седем месеца. През септември миналата година Александра Букхарт за първи път сяда в боба. Месец след Игрите в Токио, започва нейното пътуване по улея.
„Обсъдих го предварително с всички, които работят с мен, всички дадоха зелена светлина и решиха, че можем да се справим. Все още ми изглежда малко нереално. Пристрастих се към усещането и цялата емоция около олимпийските игри“, разкрива още Букхард.
„Това, което научих в бобслея, е, че всичко е възможно. Карайки с пилот като Мариама, разбрах, че тя знае как да побеждава“, споделя още спринтьорката.
Изглежда различията са много повече от приликите в двата спорта.
„Загрявката за бобслея е много трудна, защото няма писта наблизо. Но се оказа, че мога да загрявам и на минусови температури, както и в сняг. Това ми помогна да бъда малко по-спонтанна и да приемам нещата каквито са“, разказва още атлетката.
И докато отборният ѝ дух ѝ помага много в щафетите. Това усещане е издигнато на друго ниво в бобслея.
„Тук трябва да се доверя напълно на Мариама, защото повечето повечето улеи са много дълги. Харесва ми адреналинът. Наистина искам да се съсредоточа върху леката атлетика след Олимпийските игри в Пекин. Не обмислям да се състезавам след това отново в бобслея. Но никога не бива да се казва никога“, завършва Александра Бургхард.