Опълченецът, който надхитри смъртта

Тази история започва нетрадиционно. С малко букетче градински кокичета.

Последните за годината в двора на Кънчо Михов. Усмихнат пловдивчанин, прекарал 30 години от живота си във военната авиация. Понастоящем - пенсионер и планински водач.

Изненадвам се, че е на 82. Не му личат. Посреща ни с огромен ентусиазъм в двора на църквата "Рождество Христово" край Шипка. Носи голяма чанта стари снимки и собственоръчно изрисувано родословно дърво.

С гордост разказва, че е наследник на Лальо Григоров - единственият опълченец, изписан приживе върху паметните плочи на героите от Шипка.

Роден през 1850 година, Лальо е част от бунтовен род. Още дядо му изпитвал люта ненавист към поробителя. Баща му - Григор избягал във Влашко, след като бил заподозрян за убийството на прочуто с жестокостта си заптие. Много шипченски къщи били почернени от него. За да ги отърве, Григор влязъл в дирите му. След като турците го погнали, преминал Дунава. Постепенно си стъпил на краката и отворил мандра. Занимавал се и с кожухарство. След години се оженил повторно. Родили му се още шестима сина, един от които стигнал до генералски чин в румънската армия.

Междувременно Лальо останал в Шипка заедно с баба си, майка си и сестра си. Когато пораснал, често отскачал до Влашко за да помага на баща си. При едно от пътуванията минал покрай някаква кръчма в Браила. Около нея се били насъбрали усмихнати и здрави момчета. Заговорили се и го попитали откъде е. Когато им отговорил, че е от Шипка, се провикнали:
- Ей, войводо, ето още един човек за четата. Щом е шипкалия, значи е бунтар!

Войводата бил Христо Ботев. А момчетата - неговите четници, които се готвели да преминат Дунава. Лальо веднага решил да се присъедини към тях. Баща му обаче се възпротивил. Младият мъж направил втори опит да се включи към групата като избягал от къщи. Според семейните архиви обаче закъснял за срещата и така и не успял да се качи на кораба "Радецки". Останала му утехата, че като кожухар,е успял да изработи калпаците на четниците. И запаленото бунтовно чувство.

Година по-късно заминал за Плоещ и се записал в Първа опълченска дружина.

Завърнал се на родна земя като част от войските на ген. Гурко.

Първоначално руското командване нямало особено доверие на опълченците, тъй като били набързо обучени и без опит в сраженията. Нещата се променили след епичните боеве при Стара Загора, в които българите се доказали като изключително безстрашни воини.

Самият Лальо си водел статистика - намалил турската армия със 17 души и бил решен да продължи. Ген. Гурко обаче разпоредил оттегляне към Балкана. За да запази силите на войските си, руският военачалник решил да отложи решителното сражение с турците. По пътя армията му предупреждавала местните хора да напуснат домовете си и да търсят спасение на север от идващата след тях 30-хилядна армия на Сюлейман паша.

Лальо получил разрешение да отиде до Шипка и да помогне на близките си да напуснат родния дом. Пристигайки в селото обаче открил, че майка му и сестра му вече са заминали към Етъра, а в къщата е останала единствено баба му.

Възрастната жена била решена да пази бащиното си огнище и да не допусне турски крак да го потъпче. Лальо така и не успял да я убеди да промени решението си. Месеци по-късно станало ясно, че след като заминал след другарите си, Сюлейман влязъл в родното му село. Къщите на българите били опожарени, а близките им избити. Бабата на Лальо имала още по-трагична съдба - била облечена като булка, поругана от турците и накрая убита.

Опълченецът успял да настигне дружината си малко преди да се установи на връх Шипка. Трудно е да се определи кой е бил по-големият враг на защитниците на прохода в началото на военните действия - дали турските куршуми или жегата. По данни на руското командване, 276 души загинали, докато се опитват да донесат вода от единствения извор в района - Кокалана, разположен северно от Орлово гнездо. Сред тях за малко да попадне и Лальо.

Заедно с още двама опълченци, шипкалията бил изпратен да донесе вода на върха. Тримата били опасани с манерките на своите другари. Турците обаче знаели добре откъде могат да вземат вода защитниците на прохода и ги държали на прицел. В момента, в който опълченците влезли в обсега им, към тях полетели куршуми.

Историята на Лальо Григоров от Шипка

Оръдеен снаряд избухнал между тримата млади мъже и оставил на място двама от тях. Единствено Лальо оцелял. Бил тежко ранен, но все още жив. Не е ясно кой и как го е измъкнал от прицела на турските оръжия. Знае се само, че е бил откаран с волска кола към медицински пункт, а малко по-късно отведен за домашно лечение от роднини. На фронта обаче никой не знаел нищо за него. Три дни след инцидента, започнали да описват жертвите. И тъй като нямало следа от Лальо, го завели като убит.

Затова и името му до ден днешен стои сред тези на героите, платили с живота си за свободата на България.

Стотици руски войни и български опълченци, увековечени на няколко мраморни плочи в църквата "Рождество Христово" край Шипка.

Единственият оцелял сред тях е той. И тъй като майсторите на храма са били предимно руснаци, името на Лальо Григоров е изписано като Лазар Григориевь според тяхната интерпретация. То остава за поколенията в края на десетия ред на първата плоча.

Кънчо Михов се просълзява при вида му.

Знае историята на опълченеца от баба си, която го довела в храма през далечната 1953 година. Като възрастен идвал няколко пъти за да търси името на Лальо и да го почете. Успява едва днес.

Обещава тази година да доведе тримата си внука в храма и да им разкаже историята на вуйчото на своя дядо. И с готовност тръгва с нас към върха въпреки снежната буря. Там където паметта изличава забравата. А смъртта бива завинаги победена.

"И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век."

Снимки: Филип Петков, Миглена Гайдарова