Работино и Вербове - дълбокият пробив в руската отбрана

Ключът към портата

През изтичащата, 80-а подред седмица от война в Украйна, нито едно събитие не се открои над другите в потока от новини, но това в никакъв случай не означава, че тя беше „постна“ откъм случки и драматизъм. Даже напротив. Просто нещата, които сме пропуснали да забележим и да обърнем внимание сега ще изиграят своята ключова роля в бъдеще, в пълно съответствие с един от най-популярните закони на диалектическия материализъм: "Количествените натрупвания водят до качествени изменения".

Във външно-политическата сфера изпъкнаха две срещи на високо равнище (Путин – Ердоган и Зеленски – Блинкен), както и един скандал с дипломатически привкус (руската атака с дрон камикадзе срещу суверенна територия на страна - членка на НАТО, в случая Румъния).

На вътрешнополитическия фронт на двете страни-участнички в кървавия конфликт също бе „горещо“. Украинският министър на отбраната бе сменен, а в Киев и Москва трескаво търсят най-ефективните формули за дългосрочна мобилизация. А това означава, че никой по високите етажи на властта и в двете столици не очаква, че кървавият конфликт може да приключи в обозримо бъдеще и още от сега се държи под око всеки потенциално годен да облече военна униформа. Украинските дроновете летящи по посока на Москва и важни обекти в другите руски градове бяха по-малко от обичайното. Русия, от своя страна не измени на терористичната си практика да обстрелва с ракети и безпилотници както украинските пристанища откъдето се експортира зърно, така и жилищни райони в големите градове. Този път жертви имаше в Константиновка, Суми и Кривой Рог.

На фронтовата линия беше горещо не само заради все още летните температури. ЗСУ (украинските въоръжени сили) окончателно затвърдиха пробива си в главната руска отбранителна линия на юг, в района на село Вербове и така направиха може би най-решителната си крачка по посока на Азовско море.

Ердоган - при Путин, Блинкен - при Зеленски, Резников - при краля

Срещата на най-високо ниво между държавните глави на Турция и Русия бе оповестена отдавна и на нея се възлагаха известни, макар и плахи, надежди да сложат някакво начало на мирно урегулиране на конфликта, или поне за възобновяване на т.нар. зърнена сделка. В крайна сметка не се случи нито едното, нито другото.

Първоначално тя трябваше да се състои на турска земя, но поради специфичната ситуация от гледна точка на международното право, в която в момента се намира руският предводител, Ердоган летя за Сочи. В крайна сметка и двамата май се разделиха доволни. За Путин това бе малък, но все пак видим пробив на принудителното му отшелничество, в което се намира вече година и половина, при това извършено с помощта на страна-членка на НАТО. За Ердоган, пък, който е доказан майстор на доенето на две крави едновременно и лавирането между два лагера, това бе още една възможност да демонстрира специфичния си „независим“ стил на управление. Той се характеризира най-вече с изобилието на всевъзможни ориенталщини – показни жестове към Украйна (връщането на командирите на „Азов“ от изгнание), опълчване на Запада (против приемането на Швеция в НАТО), демонстрация на великодушие пред същия този Запад (за приемането на Швеция в НАТО), продължаващо устойчиво икономическо партньорство с Русия. Така заедно със своенравния унгарски премиер Орбан, Ердоган се превръща в един доста полезен за каузата на Москва троянски кон в лагера на североатлантическия алианс.

Зърнената сделка, не бе подновена не само защото Путин не даде съгласието си, но и защото бе очевидно, че този път турският президент не вложи никакъв ентусиазъм в молбата си, а подходи към нея чисто формално. Миналата година бе предизборна за Ердоган и уреждането на безпрепятствен морски коридор за украинското зърно безспорно му спечели точки на домашната сцена и репутацията на миротворец на международната. Сега, когато изборите са вече зад гърба му, г-н Ердоган явно има други приоритети и украинският експорт май не е сред тях.

След като акцентът на срещата не е бил за мир и за хуманитарни коридори то тогава за какво е била тя? Според „Ню Йорк Таймс“ – най-вече за пари. Или както биха се изразили дипломатите – за по-нататъшно задълбочаване и разширяване на взаимноизгодното икономическо партньорство. Русия ще участва в изграждането на нова ядрена централа на средиземноморския бряг, ще изнася зърно, газ и нефт за Турция, при това е готова даже да дава на отложено плащане, на кредит и как ли още не. Излишно е да се казва, че за финансово затруднените турци това ще им дойде направо дюшеш. За Путин пък, това не само ще е глътка въздух, но и още един повод да всее смут и раздори в стана на ненавистния му „колективен Запад“.

Срещата между Москва и Анкара едва бе завършила, когато в Киев „на кратко работно посещение“ пристигна държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен. По американски делови, той обяви новия пакет военна помощ за Украйна (около 600 млн. долара), заяви безрезервна подкрепа, изрази задоволство от хода на контраофанзивата и си замина. Това, че освен военна помощ ще има и чисто финансова (до 400 млн. долара) не е някаква новина, тя е поредната. По-интересното в случая е, че за първи път Украйна ще получи средства от конфискуваните активи на руски олигарси.

Що се отнася до военния пакт, то е очевидно, че той е изцяло съобразен с моментните нужди на ЗСУ. В него влизат и управляеми ракети за „Хаймарс“, и обикновени артилерийски снаряди, и средства за радио-електронна борба, системи за разминиране, както и такива за противовъздушна отбрана (ПВО). Всичко това е напълно логично, защото битката на фронта в момента е предимно статична и консумира артилерийски и други амуниции в грамадни количества. Подстъпите към руските позиции са силно минирани, а самите руснаци засега имат превъзходство във въздуха, за чието противодействие е и нужно силно ПВО. Освен това, активно използват дронове, на които се противопоставят именно различните средства за радио-електронна борба.

И още - стана ясно какво друго ще получи ЗСУ (танкове „Ейбръмс“ и снаряди с обогатен уран към тях, бронирани коли устойчиви на мини), както и какво няма да получи (ракети с голям обсег на действие).

Случайно или не, но един ден преди експресната визита на Блинкен в Киев бе сменен украинският военен министър Алексей Резников. Може би е било реверанс към влиятелния американски гост, може да е било случайно съвпадение, но уволнението висеше във въздуха от доста време насам. Както в повечето страни с парламентарна демокрация, Резников е политическо лице и смяната му по никакъв начин няма да се отрази на оперативното ръководене на ЗСУ. Там всесилен ще си остане генерал Залужни. Очаква се, обаче, новият военен министър Рустем Умеров, кримски татарин по произход, да успее да успокои поне малко страстите, които се вихрят около най-важното министерство на Украйна повече от година, основно заради скандали за корупция.

Резников е упрекван най-вече в това, че докато е бил на пост е позволил да се сключват съмнителни сделки в ущърб на бюджета и на армията. Оказа се, например, че за доста продължителен период от време, фирми са доставяли хранителни продукти на ЗСУ на цени три пъти по-високи от пазарните. Освен това е имало проблеми от подобен род и с голямо количество униформи.

Не по-малко позорна е ситуацията в областните и общински военни администрации, където направо си лъха на организирана престъпност. В последните месеци украинските сили за сигурност разкриха шокиращи схеми за отклоняване от воинска повинност, която включва издаване на медицински свидетелства за физическа негодност и разрешение за легално излизане в чужбина.

Напълно логично е по време на война, във всяка държава да има както патриоти-доброволци, така и такива които по никакъв начин не желая да проливат кръвта си за родината. В помощ на последните, срещу „скромни“ заплащания от няколко хиляди до няколко десетки хиляди евро или долари, се притичват цял рояк от лекари, военни администратори, съдии, местни депутати, полицаи, общински и прочее чиновници. В украинското общество не-патриотите са известни като „уклонисти“. Само в дружелюбна Австрия в момента живеят около 14 000 от тях, за които правителството във Виена преди дни декларира, че по никакъв начин няма да съдейства на Киев да си ги върне.

Това корупционно блато създава големи главоболия на Зеленски още от началото на годината, когато избухна скандалът с многократно завишените цени за храната за ЗСУ. Тогава бяха сменени заместниците на военния министър, но Резников някак си излезе сух от бъркотията. По-късно Зеленски уволни някои от ръководителите на областните военни администрации, проведени бяха и чистки на по-ниски нива. Освен това в медиите непрекъснато излизат материали за обиски извършвани от силите за сигурност в домовете и офисите на влиятелни чиновници, както и снимки на купчините с пачки открити там. Проблемът с корупцията в държава от пост-съветски тип като Украйна очевидно има своите „солидни“ традиции и отдавна е пуснала дълбоки корени. Но това се превръща в сериозна пречка за Киев, защото чуждестранните партньори, освен че отпускат щедри помощи, искат и много строга отчетност. И неслучайно преди дни литовският президент Науседа заяви, че „корупцията е един от основните фактори, които забавят доставката на оръжия за Украйна“.

Самият Резников май за пореден ще се измъкне сух от скандала. Засега никой не го е обвинил директно. Говори се даже, че Зеленски се гласи да го назначи за посланик във Великобритания, заради заслугите му за доставката на значително западно въоръжение за ЗСУ. За това спомагат определени лични качества на Резников – той несъмнено е интелигентен, вечно усмихнат, приятелски настроен, комуникативен, владее отлично английски. Твърди се че именно тези качества са му помогнали да убеди западните партньори по време на редовните срещи на военните министри на НАТО във формата Рамщайн да бъдат по-щедри към родината му.

Порта към морето

Работино и Вербове са едни от най-често споменаваните напоследък украински населени места с оглед ключовото значение в цялостната руска отбранителна система в Югоизточна Украйна. Друг е въпросът доколко е реалистично да се наричат „населени места“ в този момент. Заради ожесточените боеве в и около тях те отдавна не са нито населени, нито места, а само някакви безформени петна на картите.

Работино, което украинците освободиха през август, прикрива подстъпите към първата руска отбранителна линия, а Вербове, за което сраженията се водят сега, е буквално интегрирано в нея. При това, западно от него, ЗСУ вече са успели да пробият на 7 километров фронт на страховитата руска първа отбранителна линия, а на един определен участък да „перфорират“ даже и втората отбранителна линия. Не по-малко важно е и физическото измерение на украинския пробив в момента – той заема формата на вдлъбнатина с дължина 10 км и дълбочина 11 км, т.е. дупката в руската отбрана на пръв поглед изглежда почти квадратна. Това е от изключителна важност за по-нататъшния ход на офанзивата, защото със сигурност означава поне едно – руснаците по-никакъв начин няма да са в състояние да затворят този пробив, защото разстоянието между двете му страни вече е много голямо. Не че не опитваха няколко пъти, но украинците всеки път спираха контраатаките им зародиш, най-вече чрез убийствено точният огън на артилерията си.

Най-важната характеристика на контранастъплението на ЗСУ в този район е, че засега то не спира въпреки мините и интензивния обстрел. Напредва практически всеки ден, макар и с по няколко стотин метра. От тук насетне най-логично е да се случат две неща – в един определен момент да настъпи ефектът на доминото за руската отбрана и украинците да достигнат Токмак.

С по-прости думи - ефектът на доминото неизбежно ще се случи, защото вече има сериозен пробив в главната руска отбранителна позиция. Това от своя страна означава, че не е нужно да се атакуват други нейни участъци. Просто трябва в съществуващата „дупка“ при Работино да се атакува напред и настрани, във фланговете и тиловата зона на отбраняващите се руски войски. Именно тогава техните опорни пунктове подредени покрай отбранителната линия ще почнат да падат един след друг. Е, вероятно, не със същата скорост както с истинско домино, но все пак достатъчно ефектно и неизбежно.

Що се отнася до важността на Токмак, то тя е повече от очевидна. Градът е може би най-важният комуникационен център за руснаците в цялото Запорожие. През него минават главни и второстепенни шосета, както и жп линия. Излишно е да се казва, че това прави Токмак перфектното място за складиране на гориво и боеприпаси, ремонт на техника и докарване на провизии. Без него цялата руска логистика ще бъде изключително затруднена и ще загуби половината от капацитета си.

В момента разстоянието между пробива на ЗСУ и Токмак е 25 км. Мастити експерти от цял свят спорят колко време ще бъде необходимо на украинците да го преодолеят. До началото на астрономическата есен, до края на годината, до идната пролет? Никой от коментиращите не използва „дали“, а по-скоро „кога“.

След Токмак следва Мелитопол, който е на 45 км на югозапад, Засега на подстъпите му няма значителни руски отбранителни съоръжения. Така че ако се наложи на руснаците да бягат презглава, както им се случи миналата година при Харков, то те просто няма да има за какво да се хванат. Да не говорим, че попадането на Мелитопол в украински ръце ще раздели фронтовата линия и ще изолира Крим от останалата руска територия.

Кое помогна на пробива на ЗСУ да постигне такива, изненадващо добри резултати? На първо място, безспорно, е смяната на стратегията. Допреди месец украинците атакуваха поне на 3-4 участъка с доста мощни сили, като реално не постигаха (почти) никакви успехи. Твърди се, че целта на генерал Залужни тогава е била да намери слабо място във вражеската отбрана и там впоследствие да съсредоточи всичките си резерви и усилия. След два месеца непрекъснати атаки, по време на които бе освободена твърде малко територия с цената твърде сериозни загуби, Киев смени подхода. Злите езици твърдят, че пръст в това имали и американците, които настоятелно помолили Залужни да съсредоточи основните си сили на един участък, а не да ги разпръсква. Независимо кой е бил този неназован „съветник“ бил е прав. „Пукнатината“ при Работино, по пътя към Токмак, е доказателство за това.

Вторият фактор е постепенното надделяване на ЗСУ в артилерийското противоборство. Украинската артилерия има вече значително количество западните модели, стреля по-далече, по-точно и най-вече по-ефективно. Особено важна роля играят радарите, които редовно успяват да засичат руските оръдия когато откриват огън. И не на последно място – прословутите касетъчни боеприпаси. Използването им позволява на украинците да спират руските контраатаки в зародиш.

Третият фактор е масовото използване на западна техника от ЗСУ. Тя не е просто по-ефективна или по-модерна от съответните руско-съветски модели. Основното й качество е, че съхранява живота на екипажите. Вече могат да се намерят предостатъчно видео репортажи от бойните полета, в които украински бойци разказват как не биха били живи, ако в момента на удара са били в някоя машина съветски тип.

снимки: БТА/Архив

Това е именно онази неразбираема за мнозина философия, при който животът на обикновения боец е на преден план. Философия, която би било добре да възприемат и нашите управници, които толкова години отлагат модернизацията на българската армия.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube
Вече може да ни гледате и в TikTok