Писателят Хасан Бласим пред БНТ за опитите си да премине нелегално България

БНТ: Сигурно понякога ви е трудно да обяснявате на хора, които не са преживели война, какво е да бягаш, да бягаш, да бягаш. Вашият път на бягството колко дълъг беше?

Хасан Бласим: Напуснах Ирак през 1998 г. Прекосих границата точно като хората, които сега идват в Европа.Тръгнах пеша от Северен Ирак към Иран, оттам към Турция, продължих към София, след това към Сърбия и Унгария. Вървях, докато стигнах в Хелзинки, което ми отне 4 години. Когато хората ме питата: Хасан, как стигна до Финландия ?!, аз им отговарях: Лесно. Четири години вървях от Багдад до Хелзинки. Истината е, че е много трудно. Направо трагично.

БНТ: Не ни спестявайте нищо. Ще ви помоля да бъдете искрен, когато разказвате за това, което сте преживели в България?

Хасан Бласим: Аз бях част от група, която многократно се опитваше да премине от Турция към България. На четвъртия път успях да стигна до София. Българските граничари все ни хващаха, измъчваха ни и ни връщаха в Турция, където ни чакаше друг тормоз. Освен граничарите ни мъчеше и студът. Но ние избирахме зимния период, защото по-това време ни се струваше, че граничните полицаи не са толкова бдителни. Измръзвахме, но мислехме, че все пак имаме по-големи шансове. Добрах се до София, където бежанския лагер беше препълнен. Дадоха ни някакви документи и ни казаха да се оправяме както можем. Започнах да си търся работа. Тръгнах по арабските ресторанти. Тях ги държат най-вече сирийци, защото са се заселили тук преди години. Собствениците им знаят, че ти е трудно и се държат с теб като с роб. Работиш дълги часове, нямаш никакви права. Случвало ми се е да спя в ресторанта, не е имало къде другаде. Веднъж имах инцидент- срязах си пръста с машината за майонеза. Собственика ми плати някакви пари, каза ми "благодаря" и ме изрита.

БНТ: Връщате ли се с други чувства в България сега, след тези спомени?

Хасан Бласим: Сега, в София изпитвах странно чувство. Когато получих поканата на моя издател, казах на приятелката ми във Финландия, че не искам да ходя в България. Имах параноичен страх, че ще ме арестуват, ще ме разпитват и никога няма да ме пуснат. Особено чувство. Но ето книгата ми вече е преведена на български, сръбски, турски. Тук съм вече като писател и съм оставил неприятните спомени на границата. Имам нужда от малко време и ще се отпусна. Иска ми се да разходя сам из улиците на София.

Хасан Бласим напуска Ирак след смъртни заплахи за живота си. Израсъл е в Киркук. Учи кино в Академията за изящни изкуства. Има няколко пълнометражни филма. През 2014-та печели Наградата за независима чуждестранна проза на "Индипендънт". За историите си отвъд статистиката.

БНТ: Когато говорим за Ирак и за мрака от който идвате, това може ли да се опише с думи. С чувство?

Хасан Бласим: Трудно е. Ирак в момента е обгърнат от мрак. Страната преживява огромна трагедия. Но аз не губя лесно надежда. Продължавам да вярвам, че мирът ще дойде.

БНТ: А каква е съдбата на хората от квартал "Мрак", които описвате. Това са истински хора, истински истории, нали?

Хасан Бласим: Това са истински истории, които са се случили на истински хора. Но не просто ги документирам. Превръщам ги в литература. Пиша за човешката история, за грешките, които продължаваме да повтаряме, за бежанците, за войните, за мрака и страданията. Това е, което правя.

БНТ: Колко хора от вашето детство са вече мъртви?

Хасан Бласим: Много хора умряха в Ирак, не само от детството ми. Като си помисля на всеки две години съм губил някой добър приятел. Всяко иракско семейство е изгубило по някой скъп човек. Мъртвите ми приятели са много.

БНТ: Питам ви, защото понякога ние приемаме новините от Ирак и Сирия като статистика и често западният свят преглъща кадрите от войните заедно с вечерята, а всъщност това са реални истории на хора?

Хасан Бласим: Западът в голяма степен има изкривена представа за случващото се при другите. Ще ви дам пример. Много хора в Европа и България се притесняват от "Ислямска държава", но тя не е просто съвкупност от хора родени на едно и също място. Тя си има история и западният свят трябва да разбере, че носи отговорност за нейната поява. "Ислямска държава" е резултат от капиталистическия бизнес на западните компании. От американското и британско унищожение на Близкия Изток. Сега Западът се опитва да ни внуши, че ние сме виновни за бежанския поток. Но преди тази война, сирийците си седяха у дома, никой не искаше да ходи в Европа, в България! Но не можем да се оплакваме само от Европа. Недоволството ни трябва да се насочи и към богатите държави от Персийскя залив, които могат да приемат повече бежанци. Както и към държави като Япония, Канада, Австралия. Бежанската криза няма да приключи скоро. Това е само началото на вълната! Войните и климатичните промени ще доведат до още по-големи промени в света, до още повече бежанци.

БНТ: Сигурно обаче разбирате и притесненията на Европа и страховете на хората ,които често са основателни?

Хасан Бласим: Днес всички европейци са много изплашени за бъдещето си. Страхът е станал част от обществения и личния живот. Но когато човек се страхува, прави грешки. Не е необходимо да изпитваме вина или страх. Просто трябва да се отнасяме отговорно към проблемите си. Наша отговорност е да създадем едно ново поколение, като му дадем добро образование.

БНТ: Но как да се сложи край на война, в която бизнесът със смъртта е по-силен от желанието за мир?

Хасан Бласим: За мен е важно хората да мислят. Много европейци смятат, че сега големият проблем са бежанците. Не! Проблемът е в самата система, в корупцията, в шепата политици и богаташи, които управляват света! Това е реалният проблем. И още нещо. Непрекъснато ни внушават да се конкурираме. Казват ни да бързаме, да сме най-добрите, най-умните. Хубаво е да си умен, но не е достатъчно. Не могат всички да са умни. По-важно е хората да са мъдри. Хората трябва да се научат да загърбват егоизма си. Тогава може би ще намерим отговор на въпроса за бизнеса със смъртта.Защото сега системата произвежда малодушни човешки същества. Мисля, че светът се нуждае не само от добри писатели, инженери или лекари. Нуждае се просто от добри хора. Не губя надежда, защото обичам сина си. Той е моята надежда. Обичам и приятелката си. Искам сутрин да се събуждам и да бъда сред близките си. Надеждата е вътре в нас.