Извън статистиката: Изгубените млади хора в България

- Обаждам се, за да подам сигнал за момче във видимо безпомощно състояние.

- Къде се намира момчето?

- На улицата. Адресът е (…).

- Видима възраст?

- Не знам, може би 17, не повече от 20-годишен…

Действието се развива малко преди 5 ч. призори. Градушка и дъжд са окъпали прашна и морна София, свежо е, даже студено след 40-градусовите жеги. Отивам на работа, качвам се в колата, когато група от четирима-петима младежи препречват пътя, пушейки, и молят за помощ. Някакъв подгинзал тип до тях едва се държи на краката си.

- Моля Ви качете момчето, посинял е от студ, малко да се стопли… Ще го откарате ли до някъде?

Къде донякъде?!? Има нужда от специализирана помощ.

Звъня на 112, прехвърлят ме към Спешна помощ. Оттам изнервен и припрян глас разпитва за цитираните горе подробности, очевидно смятайки, че е поредната злоупотреба с националния телефон. През това време качват момчето на предната седалка – пияно, дрогирано или и двете едновременно, мръсно, мокро, клатещо се, седалката е във вода. Уверяват ме, че линейката ще пристигне и моля „приятелите му“ да се погрижат за това полу-дете, полу-мъж, въпрос на минути е. Подробност е, че цялата група „смелчаци-спасители“ е с „паднали батерии на телефоните“ и затова не могат да се обадят. Нищо, че един от тях свети с екрана на смартфона си и търси нещо в храстите. Започвам да се досещам, че тук има нещо нередно, може би искат да се отърват от него, за да не се налага да обясняват, въпреки че твърдят, че са го намерили случайно. Историята е съшита с бели конци, но това няма значение. Вече закъснявам, моля да си вземат съратника по среднощни купони и да изчакат лекарите. Засипана съм с клишета:

- Затова не върви тая държава. Ей, няма човещина… Изхвърлихте го като парцал…

Коя държава, бе момчета? Изричате думи, които дори не разбирате, си мисля аз.

А нашият „герой“ междувременно „изтича“ от седалката право на асфалта, след като вече съм повишила тон на групичката и заплашвам, че ще извикам и полиция, защото нахалството им преминава границата, а случаят не е толкова драматичен.

Утрото все повече приближава, градът и улиците се раздвижват, пъплят таксита, градски транспорт, автомобили.

Една хубава промивка и прекалилият ще е като нов, но у мен се надига гняв. И безпомощност.

Защо тези деца са на улицата по това време, защо начините им да се „забавляват” стават все по-извратени? Нормално ли е да се напиват до смърт, да се дрогират, да посягат, дори да убиват. Без задръжки, без правила. Празни погледи, изгубени, уплашени деца видях в тъмното, които прикриват слабостта си с агресивно поведение. Имат ли родители? А те дали се тревожат, че наследниците им ги няма цяла нощ? Откъде имат пари тези момчета? Свръхзадоволени ли са? Или свръхпренебрегнати? Къде е грешката?

Грешката се трупа с години. Отдавна тенденцията е налице. Официалните данни показват спад на безработицата, дори младежката – съответно до 24 г. и до 29 г. достига осем, девет-годишни дъна и други такива гръмки определения, които често са като счетоводни баланси. Да, статистиката наистина сочи спад, отчитат се резултати от трудови борси, заетост по програми и това е прекрасно. Факт е, че усилия се полагат.

Само че статискитата не „хваща“ онази група, която нито учи, нито работи, нито иска да го прави. Защото просто не фигурират никъде. И това не са непременно представители на малцинствата, които сме свикнали да даваме за лош пример.

Когато УНИЦЕФ представи първото по рода си национално изследване за подрастващите и младежите в България, които нито работят, нито учат, нито се обучават – или т.нар. NEETs (neither in employment, nor in education or training), се оказа, че България е на първо място в ЕС по брой на младите хора, които не са обхванати нито от образователната, нито от социалната и трудовата система. Към 2015 г. те са 167 670 сред 751 900 лица между 15 и 24 г., които живеят в страната – или около 22%. Това е най-големият дял в Европейския съюз, където средните нива са около 12,9 на сто.

Отделно данните на Агенцията по заетостта отчитат, че коефициентът на младежка безработица (15- 24 г.) през 2008 г. е 12,7%, има постепенен ръст през годините, за да достигне до 28,4% през 2013 г. и после отново регистрира спад до 17,2% през 2016 г.

Регистрираните безработни младежи до 24 г., според данните на Агенцията по заетостта, са 14 095 души за 2016 г. (при 30 168 през 2010 г.). Регистрирани безработни младежи до 29 г. са 37 998 души през 2016 г. (при 63 500 през 2010 г.). 170 хил. души са обезкуражените лица на възраст 15-64 г.

Една част от тази „статистика” са най-обикновени младежи, деца на също толкова нормални трудещи се хора, само в някои случаи деца на заможни семейства, разполагащи с много средства. И всички те са прекрасни. Прави впечатление, че когато стане нещо грозно и фатално и има замесен младеж (няма значене момче или момиче), всички са „много добри, възпитани, кротки деца“... Армията им се увеличава - тази на демотивираните.

В същото време бизнесът не спира да алармира за липсата на кадри. Ще ги внасяме и вече го правим. Но за да имаш добра работа, трябва да имаш воля да учиш, да се развиваш, да късаш от съня и времето си, да полагаш усилия. Е, да, не е лесно. Но защо са нужни тези усилия, когато масова практика е родителите да се унижават в чужбина най-често с нискоквалифициран труд и да пращат на порасналите си деца пари (това важи особено за най-бедните региони в страната), а в София и по-големите градове е пълно с „баровци“, които хвърлят „пачки” на децата, за да демонстрират добър стандарт.

Още по-лесно е да се оплакваш, да хулиш държавата, че ти е виновна за всичко, че нищо не върви, а самият ти не си склонен дори да почистиш пред дома си. Замислих се колко мои връстници от квартала (който дори не е краен, гето и други определения, които биха били традиционното извинение за случилото се) познавам, които се провалиха (от моя гледна точка, от тяхна – не е известно). Някои завършиха висше образование, даващо възможност за добри професии, други имат „златен“ занаят (знаете ли колко необходими са именно тези средни кадри), но всички безделничат, защото „няма да им работя за тези пари“ или „няма перспектива“. И ги издържат майки, лели, баби и други роднини. Здрави, прави, способни момчета и момичета, които пропиляват възможностите пред себе си, докато в един момент не стане късно. Защото е трудно да преодолееш вълната и да заплуваш свободно в свои води. Има съпротивление, има усилие, а те не знаят как, не разбират защо.

Решението? Да не се правим, че нищо не виждаме, че не се случва пред очите ни, че сме безучастни, защото не ни касае пряко. Иначе си отглеждаме аутсайдери, които ще изригнат все някога. Не на дребно хулиганско ниво. Да говорим. Да крещим! Има проблем, започва от семейството, минава през гражданското общество и стига до държавните органи.

За да се ограничат случките от онази сутрин, с която започна този текст.