Невъзможността за сформиране на стабилно правителство, оттеглянето от политическия живот на бившия министър-председател дьо Гол и кървавите конфликти в Тунис и Алжир, които се борят за независимост, поставят Франция пред необходимостта от сериозни промени в законодателния и управленски ред на страната през 50-те години на 20 век.
През 1958 година дьо Гол получава не само поста на министър-председател за втори път, но и извънредни пълномощия, включващи промяна на конституцията.
Това се случва официално 4.10.1958 година, когато Четвъртата република остава в история след едва 12-годишно съществуване. В новата конституция е заложено сериозно увеличаване на правомощията на президента, включително директното назначаване на министър-председателя, правото да разпуска Долната камара на Парламента, той е главнокомандващ на армията и също така председателства Министерския съвет на страната.
![](http://nws2.bnt.bg/p/d/e/de-gaulle-391342-400x0.jpg)
Първият президент на Петата република е именно Шарл дьо Гол. Той е избран индиректно чрез гласуване на представители през 1958 година и управлява страната до 1969. Авторитарният характер на генерала и икономическите проблеми във Франция водят до масови протести през 1968 година, започнали от студентска стачка в подкрепа на откриването на факултет по социология.
Недоволството бързо се разраства и достига огромни размери. Дьо Гол се опитва чрез няколко маневри, включително референдум, да запази властта, но след като губи народното допитване, генералът е принуден да подаде оставка и не успява да довърши втория си седемгодишен мандат, след като над 10 години е начело на Франция. Политическата сила, основана от дьо Гол е предшественик на Републиканската партия, която излъчва още четирима президенти – Жорж Помпиду, Валери д’Естен, Жак Ширак и Никола Саркози.
![](http://nws2.bnt.bg/p/g/e/georges-pompidou-391348-400x0.jpg)
Жорж Помпиду е премиер на Франция от 1962 до 1968, преди да бъде оттеглен от назначилия го дьо Гол. Помпиду става президент през 1969 година и до голяма степен поддържа политиката на предшественика си, макар че по негово време се забелязва сериозно стопляне на отношенията със Съединените щати, след сериозното напрежение между двете страни в последните години, една от причините за което е решението на дьо Гол страната да напусне НАТО през 1966-а. Помпиду не успява да завърши своя мандат, тъй като умира от тежко заболяване на 2 април 1974 година
![](http://nws2.bnt.bg/p/v/a/valery-giscard-destaing-391351-400x0.jpg)
Следващият президент на Франция се казва Валери Жискар д’Естен. Бившият финансов министър в правителството на Помпиду (1962 - 1966) управлява страната от 1974 до 1981 година. Като президент на Франция той остава в историята с либералната си политика по спорни за обществото теми тогава като контрацептиви, аборт, развод и хомосексуални права. По негова инициатива се създава и Европейският съвет – орган, който ръководи общите насоки и политики на Европейския съюз и включва държавните глави на всички държави-членки. Вследствие от петролната криза през 1973 г., инфлацията и сериозното покачване на нивата на безработица д’Естен губи изборите през 1981 година срещу кандидата на социалистите – Франсоа Митеран.
![](http://nws2.bnt.bg/p/f/r/francois-mitterrand-391354-400x0.png)
Франсоа Митеран е най-дълго заемалият поста президент на Франция - цели 14 години, от 1981 до 1995 г. Митеран има дълга политическа кариера. Още през 1944 г. участва във временното правителство на дьо Гол, а след промените на конституцията през 1958 г. става един от най-сериозните критици на властта и участва в президентската надпревара срещу дьо Гол през 1965 г. и срещу д’Естен през 1974 г. като кандидат на левицата. По време на управлението си, Митеран поддържа европейската идея и подписва Договора от Маастрихт през 1992 г., който поставя основата на Европейския съюз такъв, какъвто го познаваме днес.
С избирането и управлението на Митеран, социалистическата партия успява да се наложи като основна политическа сила вляво, измествайки Комунистическата партия, въпреки че и тя участва в сформирането на първото правителство по времето на Митеран, а по-късно го напуска.
![](http://nws2.bnt.bg/p/c/h/chirac-391357-400x0.jpeg)
Жак Ширак е кмет на Париж от 1977 до 1995 година като съчетава тази длъжност с премиерския пост между 1986 и 1988. Тогава Митеран е принуден да го назначи, след като Социалистическата партия претърпява сериозна загуба на парламентарните избори. Ширак е бил премиер и преди това – между 1974 и 1976 година.
Жак Ширак става президент през 1995 година. Първият му мандат продължава 7 години. През 2000 г. обаче конституцията е променена и мандатът на президента е намален на 5 години. Затова когато е преизбран, Ширак заема поста до 2007 г. На балотажа през 2002 г. се изправя срещу Жан-Мари Льо Пен, лидер на Националния фронт, известен със своята антимиграционна и дори антисемитска реторика. Всички политически сили се обединяват срещу льо Пен и Ширак печели с 82% от гласовете.
Времето на Ширак като кмет и президент е белязано с няколко скандала за корупция и масови протести срещу реформата на първия назначен от него премиер – Ален Жупе, който подава оставка през 1997. Ширак е един от най-яростните критици на политиката на Джордж Буш и Тони Блеър и решението за интервенция в Ирак през 2003 година.
![](http://nws2.bnt.bg/p/n/i/nicolas-sarkozy-391360-400x0.jpg)
След 12 години на поста, Ширак бива наследен от Никола Саркози. Предишните постове на Саркози включват кмет на Ньой сюр Сен, едно от богатите предградия на Париж и три министерски поста – на бюджета (1993-1995), както и вътрешните работи, и финансите по време на втория мандат на Ширак. Мандатът на Саркози ще бъде запомнен както със сложната международна ситуация покрай Арабската пролет, така и с икономическата криза от 2009 г. Това бяха и две от главните причините Саркози да загуби следващите президентски избори през 2012 г.
![](http://nws2.bnt.bg/p/f/r/francois-hollande-391363-400x0.jpg)
Франсоа Оланд става новия държавен глава на Франция с обещанието да пребори социалното неравенство и да се справи с тежките последици от икономическата криза. Невъзможността да проведе реформите, които обещаваше, както и лошата му комуникация с народа превърнаха Оланд от голямата надежда на французите в най-непопулярния президент в историята с личен рейтинг често сриващ се под 10%. Логичното решение беше взето и той не се кандидатира за втори мандат.
Ниското одобрение към Оланд и крайните виждания на кандидата Беноа Хамон лишиха социалистите от възможността да спечелят президентските избори, които се проведоха тази година. Победата сякаш изглеждаше сигурна за републиканците и Франсоа Фийон, докато обвинения в корупция не се отразиха пагубно на доверието към него. Това даде шанс на антисистемните играчи – крайнодясната Марин льо Пен и центриста и бивш министър на икономиката Еманюел Макрон, да стигнат до балотажа на 7 май. На него с категоричен резултат надделя Макрон, който се превърна в най-младия президент на Франция и първия държавен глава в историята на Петата република, който не е излъчен от една от водещите политически сили.
![](http://nws2.bnt.bg/p/m/a/macron-390001-810x0.jpg)