Начало
назад
От дьо Гол до Макрон - президентите на Петата република
Замисляли ли сте се защо френският президент е толкова силна и значима фигура? Отговорът се корени в конституцията на Петата френска република, приета на 4 октомври 1958 година. Основна роля в нея, както и в цялата политическа ситуация във Франция и Европа в годините след Втората световна война, играе един човек – генерал Шарл дьо Гол.
Невъзможността за сформиране на стабилно правителство, оттеглянето от политическия живот на бившия министър-председател дьо Гол и кървавите конфликти в Тунис и Алжир, които се борят за независимост, поставят Франция пред необходимостта от сериозни промени в законодателния и управленски ред на страната през 50-те години на 20 век.
През 1958 година дьо Гол получава не само поста на министър-председател за втори път, но и извънредни пълномощия, включващи промяна на конституцията.
Това се случва официално 4.10.1958 година, когато Четвъртата република остава в история след едва 12-годишно съществуване. В новата конституция е заложено сериозно увеличаване на правомощията на президента, включително директното назначаване на министър-председателя, правото да разпуска Долната камара на Парламента, той е главнокомандващ на армията и също така председателства Министерския съвет на страната.
Първият президент на Петата република е именно Шарл дьо Гол. Той е избран индиректно чрез гласуване на представители през 1958 година и управлява страната до 1969. Авторитарният характер на генерала и икономическите проблеми във Франция водят до масови протести през 1968 година, започнали от студентска стачка в подкрепа на откриването на факултет по социология.
Недоволството бързо се разраства и достига огромни размери. Дьо Гол се опитва чрез няколко маневри, включително референдум, да запази властта, но след като губи народното допитване, генералът е принуден да подаде оставка и не успява да довърши втория си седемгодишен мандат, след като над 10 години е начело на Франция. Политическата сила, основана от дьо Гол е предшественик на Републиканската партия, която излъчва още четирима президенти – Жорж Помпиду, Валери д’Естен, Жак Ширак и Никола Саркози.
Жорж Помпиду е премиер на Франция от 1962 до 1968, преди да бъде оттеглен от назначилия го дьо Гол. Помпиду става президент през 1969 година и до голяма степен поддържа политиката на предшественика си, макар че по негово време се забелязва сериозно стопляне на отношенията със Съединените щати, след сериозното напрежение между двете страни в последните години, една от причините за което е решението на дьо Гол страната да напусне НАТО през 1966-а. Помпиду не успява да завърши своя мандат, тъй като умира от тежко заболяване на 2 април 1974 година
Следващият президент на Франция се казва Валери Жискар д’Естен. Бившият финансов министър в правителството на Помпиду (1962 - 1966) управлява страната от 1974 до 1981 година. Като президент на Франция той остава в историята с либералната си политика по спорни за обществото теми тогава като контрацептиви, аборт, развод и хомосексуални права. По негова инициатива се създава и Европейският съвет – орган, който ръководи общите насоки и политики на Европейския съюз и включва държавните глави на всички държави-членки. Вследствие от петролната криза през 1973 г., инфлацията и сериозното покачване на нивата на безработица д’Естен губи изборите през 1981 година срещу кандидата на социалистите – Франсоа Митеран.
Франсоа Митеран е най-дълго заемалият поста президент на Франция - цели 14 години, от 1981 до 1995 г. Митеран има дълга политическа кариера. Още през 1944 г. участва във временното правителство на дьо Гол, а след промените на конституцията през 1958 г. става един от най-сериозните критици на властта и участва в президентската надпревара срещу дьо Гол през 1965 г. и срещу д’Естен през 1974 г. като кандидат на левицата. По време на управлението си, Митеран поддържа европейската идея и подписва Договора от Маастрихт през 1992 г., който поставя основата на Европейския съюз такъв, какъвто го познаваме днес.
С избирането и управлението на Митеран, социалистическата партия успява да се наложи като основна политическа сила вляво, измествайки Комунистическата партия, въпреки че и тя участва в сформирането на първото правителство по времето на Митеран, а по-късно го напуска.
Жак Ширак е кмет на Париж от 1977 до 1995 година като съчетава тази длъжност с премиерския пост между 1986 и 1988. Тогава Митеран е принуден да го назначи, след като Социалистическата партия претърпява сериозна загуба на парламентарните избори. Ширак е бил премиер и преди това – между 1974 и 1976 година.
Жак Ширак става президент през 1995 година. Първият му мандат продължава 7 години. През 2000 г. обаче конституцията е променена и мандатът на президента е намален на 5 години. Затова когато е преизбран, Ширак заема поста до 2007 г. На балотажа през 2002 г. се изправя срещу Жан-Мари Льо Пен, лидер на Националния фронт, известен със своята антимиграционна и дори антисемитска реторика. Всички политически сили се обединяват срещу льо Пен и Ширак печели с 82% от гласовете.
Времето на Ширак като кмет и президент е белязано с няколко скандала за корупция и масови протести срещу реформата на първия назначен от него премиер – Ален Жупе, който подава оставка през 1997. Ширак е един от най-яростните критици на политиката на Джордж Буш и Тони Блеър и решението за интервенция в Ирак през 2003 година.
След 12 години на поста, Ширак бива наследен от Никола Саркози. Предишните постове на Саркози включват кмет на Ньой сюр Сен, едно от богатите предградия на Париж и три министерски поста – на бюджета (1993-1995), както и вътрешните работи, и финансите по време на втория мандат на Ширак. Мандатът на Саркози ще бъде запомнен както със сложната международна ситуация покрай Арабската пролет, така и с икономическата криза от 2009 г. Това бяха и две от главните причините Саркози да загуби следващите президентски избори през 2012 г.
Ниското одобрение към Оланд и крайните виждания на кандидата Беноа Хамон лишиха социалистите от възможността да спечелят президентските избори, които се проведоха тази година. Победата сякаш изглеждаше сигурна за републиканците и Франсоа Фийон, докато обвинения в корупция не се отразиха пагубно на доверието към него. Това даде шанс на антисистемните играчи – крайнодясната Марин льо Пен и центриста и бивш министър на икономиката Еманюел Макрон, да стигнат до балотажа на 7 май. На него с категоричен резултат надделя Макрон, който се превърна в най-младия президент на Франция и първия държавен глава в историята на Петата република, който не е излъчен от една от водещите политически сили.
