"Отвъд границите": Изкуството да живееш включва да приемеш взетите вече решения

С Антоанета се срещаме само няколко дни след премиерата на последната ѝ книга „Луна на прозореца“ в България. Придружава я партньорът ѝ Стивън, с когото са заедно от 23 години. Говорят на английски, но Антоанета спокойно вмества и някоя друга дума на български в изреченията, отправени към него. Въпреки че живее извън страната от близо три десетилетия, българският ѝ е безупречен.

Как Ви изглежда България 27 години по-късно?

На мен винаги ми изглежда хубава. Аз идвам абсолютно всяка година поне 2 пъти. Първата причина е семейството. Втората е работата. Психиатрията, както всяка друга дисциплина, изисква да работиш върху себе си непрекъснато, така че поне веднъж в годината имам конгрес и идвам до тук. Винаги я има тази раздвоеност и дереализация на посещенията обратно - за мен тя включва спомена за мястото преди, мястото сега и времето, което е изминало. Много време си мисля, че аз си спомням
всичко, но мястото не ме помни мен.

Какво ще запомните от това прибиране?

Този път беше много специален заради представянето на третата ми книга. Тази е издадена от по-голямо издателство от другите две. За мен това е едно връщане у дома, с мислите, с чувствата, с описаното в книгата.

“Луна на прозореца”

Двамата основни персонажи в романа “Луна на прозореца” са Ева и Филип - тя е българка, той - половин англичанин и половин французин. Действието на книгата започва във Флоренция. Неслучайно самата Антоанета нарича Италия дом заради “тази свобода, тази артистичност, тази история”.

Може ли да ми представите двамата основни персонажи в книгата?

Ева е българка, която по странни причини заминава в Южна Африка. Казвам странна, защото тя е специалист по история на изкуствата и африканският континент има своята култура, но това не е културата, с която ние сме свикнали. Освен, че е специалист по история на изкуствата, тя специализира сюрреализъм, това е нейният интерес.

Филип е човек с два вида кръв - половин англичанин, половин французин. Той е театрален режисьор и неговaтa причинa да замине e това търсене на непознатата земя. Двамата, бидейки на ново място, което не е тяхната родина, а може би не е точно тяхното място, са изправени пред необходимостта да се приспособят. В този процес се намесва по трагични стечения на обстоятелствата едно дете. Това дете се превръща в катализатор на тяхната промяна.

Какъв път ни посочва книгата?

Книгата е за търсенето на нашата идентичност, истинската, не тази, която средата е създала у нас, защото ние сме се опитвали да ѝ отговорим. Ницше пише по личностната идентичност и той казва: Домът е място, което трябва да напуснем, за да пораснем. По-късно казва: Разруши себе си, за да станеш това, което си. И това е показано в книгата.

Много често е необходимо да се загубиш, за да намериш истинския себе си. Това е част от книгата, другият елемент е, разбира се, общуването между хората. Затрудненията, които често имаме в разбирането си с хора, които са от нашата култура, нашата среда, дори от нашето семейство. Причина е различното съдържание, което влагаме в понятията. В основата на книгата са неща, които са моите лични преживявания, моите лични търсения, но също така и преживяванията на много други хора, не само емигранти, защото човек може да е емигрант и където е роден, където живее.

Работното заглавие на книгата за много дълго време беше “Празнота”. Запълването на празнотата, нуждата от нещо, което е важно за нас, е процес на допълване на себе си. Така че празнотата може да се разбира като метафора за идентичност. Ние попълваме една празнота, но след това се отваря друга, която също очаква да бъде запълнена.

В началото на книгата, героинята Ева чете Режис Дебре. Той е френски политолог, филисоф, литератур, който има поредица от три книги - “Време да се научим да живеем”. Първата е “Маските” и любовното възпитание, втората е “Слава на нашите господари” или политическото възпитание и третата книга е “От любов към изкуството”. И когато книгата започва, Ева чете “От любов към изкуството” и тя казва: Това е единственото нещо, което ме интересува. В много други насоки - политически, емоционални, аз не съм така добра. Не се и интересувам. Но в течение на книгата тя се обучава в “Маските” - какво значи да обичаш? Да обичаш мъж, дете и, разбира се, да обичаш себе си.

Антоанета говори спокойно и последователно. Но разказвайки за катарзиса и израстването на персонажите си, ясно проличава, че ги съпреживява.

Какво научихте за себе си, докато пишехте тази книга?

За мен писането започва като едно чувствено време, като едно усещане или някаква тревога, радост, въпрос. За мен е много важно от процеса на писане как подсъзнателно стигаш до отговори на въпроси. На какво ме научи тази книга? Нещо, което вероятно знаех, но книгата го систематизира. Че най-важният аспект от нашето съществуване е верността към себе си. Това някак се показа.

Погледът - назад, напред и към самия себе си

Книгите на доктор Антоанета Славова сякаш следват всеки етап на развитието ѝ в Южна Африка - от емоциите през първите години, през адаптацията към новото място до опознаването на самия себе си.

Първата книга се казва “Картини от едно бягство, считано за спасително”, написах я много скоро след пристигането в Африка. И сега, когато я прочетох, толкова години по-късно се оказа, че лицата на хората на другото място в тази книга са обърнати назад към дома. Там чувствата са на гняв, на болка за това, че някак си сме били принудени да вземем такова решение. Разбира се, и чувство на любов и носталгия, която е изключително богато преживяване.

Втората книга “Между” беше издадена през 2004 година. В нея става въпрос за адаптацията към новото място. Натам са обърнати героите.

Последната книга е за смелостта да бъдеш себе си, независимо какво е зад теб или около теб - родина или друга държава. За мен тази книга е по-зряла.

Антоанета посочва родените в България френски интелектуалци Цветан Тодоров и Юлия Кръстева за свои кумири.

Цветан Тодоров цитира Хуго от Сен Виктор, който казва “Ако ти е мъчно за родината, ти си новак. Ако се чувстваш у дома на всяко място, ти си силен. Но ако не принадлежиш никъде, ти си съвършен.” Аз не знам къде принадлежа, може би никъде. Аз съм отвън на света на моите пациенти и винаги съм била малко на прага за моя личен свят. Вероятно по същия начин съм и на прага между Южна Африка и България. Без да казвам, че съм съвършена, много съм далече от това. - тук Антоанета се усмихва и продължава - Да не принадлежиш никъде, това те прави по някакъв начин силен.

Заминаването и липсата

Имате успешна кариера в Южна Африка, изградили сте дом, семейство, имате и човек до себе си. Но все пак, няма ли и някаква липса?

Винаги. Когато съм тук по-малко, когато съм там - винаги. Шегувам се, бидейки психиатър, за моята постевропейска депресия. Но изкуството да живееш включва да не спориш със себе си по отношение на взетите вече решения. А от това решение да се опиташ да направиш най-доброто.

Ако не знаеш на кой бряг стоиш, къде са твоите липси и задължения, изгради мост и преминавай от едното на другото място. Така се опитвам да живея живота си. Но липсата на България е по-осезаема. Разбира се, липсва ми и Южна Африка. Липсва ми колата, която е символ на независимост. Липсва ми домът там. Но не и за краткото време, когато съм тук.

Какво доведе до заминаването?

Нуждата от промяна определено беше нещото, което ме накара да замина. За мен повторението е много опасно. Когато нещата започнат да се повтарят, някаква камбана започва да звъни доста шумно и казва, че трябва да се промени нещо. Това много често е необходимостта от разчупване на граници, не само тези, които мястото ни налага, но и тези, които по някакъв начин човек усеща в главата си.

(Края на ‘80-те и началото на ‘90-те) бяха време, в което започна преустройството. Аз бях на митингите. Доста мои близки приятели заминаха. Започнах да усещам една повтаряемост. После някак си това повторение ми показа много ясно веригите вътре в нас и необходимостта да бъде променено. Моето заминаване не беше да емигрирам. То беше две години да сменя културата, за да се върна обогатена.

А защо Южна Африка?

Цветан Тодоров и Юлия Кръстева отиват във Франция, страна, която дълбоко респектират, обичат, възхищават се. От Южна Африка аз знаех за Шака Зулу, за Надин Гордимър, която получи Нобелова награда за нейното писане, и Драконови планини ми звучаха много мистериозно. Но така или иначе приятелите тръгнаха да търсят място да работят в чужбина. И аз тръгнах с тях.

Любимото бюро

Кое е любимото ви място там?

Май че винаги любимото ми място е бюрото, на което работя. Понякога сядам на пода и пиша там. Дълго време бяхме в Дърбан, на брега на Индийския океан. Любимото ми място там беше прозорецът. Едната страна на стаята беше прозорец, от който се вижда града, залива и морето. Това е пространство на непрекъснато сменящи се цветове. Много обичах това място. Сега в Йоханесбург, който е един от най-зелените градове на света, нищо, че е в Африка, може би най-любимото ми място е кабинетът ми. Другото ми любимо място е моята дъщеря и двамата ми внука.

Свикваш или спираш да бъдеш чужденец?

Аз не обичам думата “интеграция”. Аз бих предпочела "притворяване". Изграждане на нова личност. Южна Африка е страна, както Америка, на имигранти - има английски поток, има холандски поток, френски поток. В Южна Африка се говорят 11 езика, а официалните са 9. Местното население е черното население, всички бели сме пришълци по някакъв начин. Но, разбира се, аз не съм родена там. Още говоря с акцент.

Четох една книга, написана от чужденци. В нея се казва, че акцентът е експресия на личността. Когато аз кажа “Здравей”, ме питат откъде съм. Аз съм горда с този акцент. Това е заявката - чужденец говори с вас. На мен ми е по-лесно да бъда чужденец, защото свободата на твоята личност има извинение. Нещо много интересно забелязах напоследък. Моят внук, който е 12-годишен. Той е много различно момче от местните. Южноафриканската култура е много спортна - ръгби, крикет, футбол, фитнес. Никълъс не е това, той е по-скоро абстрактен. Не е най-добрият в спорта. И неговата защита е да се определя като българин, не като южноафриканец.

Новата Южна Африка

Антоанета пристига в Южна Африка във времето на промени и в навечерието на първите общи избори, в които участие могат да вземат и чернокожите. Те се провеждат през април 1994 година, а за президент е избран Нелсън Мандела.

Как се промени обществото там, порасна ли?

Порасна, да. Южноафриканското общество е много болно. Всички ние знаем времето на апартейд и сегрегация. От 1994 година с изборите белите, които единствени имаха право да гласуват, гласуваха за свободата, за равенството. Вече 25 години апартейдът е минало. Отне време на хората и не навсякъде. Все още има разделение в по-малките населени места. Много комплицирано общество е.

Йоханесбург например е наистина един космополитен град. Южноафриканската нация е наречена “нацията на дъгата”. И това го виждаш в Йоханесбург. Най-добрите приятели на моите внуци са чернокожи. Те не виждат цвят. Аз също не виждам цвят. Първоначално имах някакви предубеждения, както повечето от нас. Но работейки с тези хора образовани чернокожи, някои от тях с дипломи от Харвард и Кембрейдж, човек вижда, че вътре ние сме същите.

В този смисъл южноафриканското общество порасна. Не толкова много политически. Имахме президент, който чрез корупция опропасти страната. Това е страна, която наистина беше най-богата по отношение на злато, диаманти, и много от тези неща се разграбиха. За повечето неща трябва да платиш.

Как се усещаше ентусиазмът през 1994 година?

На изборите през 1994 година имаше страха сред белите, че могат да бъдат изместени, но имаше и надежда и очакване. Джордж Щайнер, който е роден европеец, но живее в Америка, в неговата книга “Ерата” казва: В моя живот не съм абдикирал от две понятия - любов и бъдеще време. Бъдеще време съществуваше за черните хора тогава. Сега и те са малко обезверени за съжаление. Но прогресът е многопластово нещо, за да се определи.

Вътрешната свобода

Ако трябва да дадете един съвет как да се погрижим по-добре за психическото си здраве, какъв би бил твой?

Станете себе си. Опитайте се да чуете. Понякога ние се загубваме, слагаме маски, които обществото ни налага и ние заживяваме с тази маска и забравяме истинското си лице. Нека се опитаме да намерим истинското си лице, защото тогава се чувстваме най-комфортно - “Адът - това са другите” (цитат от Жан-Пол Сартр - б.р.).

Кои са стигмите, които продължават да ни мъчат?

За мен едно от най-големите ограничения е липсата на вътрешна свобода. Това виждам, че се разчупва в младите хора. Не във всеки обаче. Има хора, които просто живеят с това, което обществото определя като добро или като ценност. Но светът не е такъв. Има абсолютна истина, но има и прототипна истина, която за известно време може да бъде абсолютна.

Аз не съм била религиозна никога, не мога да бъда религиозна, защото за мен това е ограничение на собствените въпроси, които си задаваме. Въпреки че в голяма степен съм екзистенциален терапевт, не искам да принадлежа към никоя философия, защото това ни привързва. Ако поставим етикет на себе си, това едновременно ни задължава и ограничава.

Волтер е казал: Колебанието не е приятно чувство, но сигурността е абсурд.

За какво мечтаете?

На 66 продължавам да мечтая да не спирам движението и търсенето. Да видя децата и внуците си поели част от това, в което аз вярвам.

Когато и аз бях млада, старото, традицията, класиката бяха там, за да се разчупят. Но колкото повече човек остарява или помъдрява по някакъв начин, разбира, че класиката и традицията са такива, защото нещо ни дават. Ще ми се и следващите поколения да слушат. Защото по този начин се обогатяваме, а и оставаме. Вероятно за това си мечтая, за да остана. И писането вероятно правя, за да остана.

Какво е свободата?

Свободата определено не е да влезеш в рамките на другия човек. Аз определям цивилизацията като осъзнаване да не прекрачваш рамките на другия, но свободата е вяра, свободата е растеж, свободата е да знаеш какво да направиш с нещата, които ти се случват, както е казал Сартр. За мен свободата е между тези плъзгащи се пластове на живота да имаш силата да избереш това, което за всеки специален момент усещаш като най-правилно.

Бях единствената, която получи предложение за работа в Южна Африка. Не беше лесно. Трябваше да държа изпит по английски. Отне близо 2 години. Накрая като получих това разрешение, се чувствах задължена да замина. После, той и Хемингуей го е казал, когато отидеш там, мястото те омагьосва. На мен ми се стори много просторно. Чувството за пространство, за свобода, това още ме държи. Разстоянието от Йоханесбург до Кейптаун е колкото от София до Лондон. Аз продължавам да пътувам - преместих се от Дърбан в Йоханесбург, което е около 560 километра. На всеки три месеца ходя да консултирам пациенти и обичам да карам.

Много неща в Африка са различни от европейската действителност, от европейското мислене. Но дъщеря ми завърши училище, започна университет, аз взех специалност там. И така останах.

Какво ви изненада там? Какво не очаквахте?

Заприлича ми много на Дивия запад мястото, на което отидох (смее се). Широки улици, ниски къщи, огромно пространство. Но нивото на южноафриканската медицина беше невероятно високо. Знаем всички, че Кристиан Барнард направи първата сърдечна трансплантация там. Хората са изключително добре подготвени. Не толкова психиатрията, тя е биологична, както на много други места.

Най-голямото предизвикателство за нея е бил езикът.

Английският не е мой втори език. Моят западен език беше френски. Всички говорехме руски. На английски четях. Аз преподавах в Медицинска академия, трябваше да чета. Но това, което наистина ме стъписа е, че в българския език имах 10 синонима за изразяването на едно усещане. В английски често нямах и една дума. Беше ужасно.

Попаднах в гериатрично отделение и много от пациентите бяха с деменция. Техният разпадащ се език някъде се срещаше с моите познания на английския. Другото беше, разбира се, че в мястото, в което попаднах. Имаше много българи. И ни събираше българското. Но тези хора не бяха точно моите приятели. Това ми беше трудно някак си. Съвместяваше ни езика, чувството за хумора, спомените, болките в началото. Но аз не се оставям на обстоятелствата да ме водят, аз предпочитам да правя моите избори и това беше нещо друго - адаптацията.

Много ми помогна Стивън, моят партньор в живота, ние сме 23 години заедно. Той е англичанин, но беше там от по-дълго време. По някакъв начин нашата чуждост се срещна и се разбра. Той е създател на филми и театрален режисьор, но тогава работеше като журналист и писател. Това ми помогна. Другото е връзката, която изграждаш с пациентите си. Казах вече за нивото на деменциите, но сега работя основно с тревожностни разстройства и депресия, и много често с хора, които нямат никакви психически заболявания. Това, което правя, е философска терапия.

В психотерапията връзката между терапевта и пациента е много здрава и много дълбока, защото говорим не само за идентичност и чувства, за нещо по-дълбоко. Опитваш се да говориш за нещо, което е подсъзнателно, и така се доближаваш до хората.

А българите дали пораснахме?

Мисля, че самочувствието винаги ни е било малко в повече, отколкото трябва (смее се). И още малко ме дразни, че ние не чуваме другия човек. Не комуникираме. Но по някакъв начин виждам малко по-увереност, малко повече образованост. При младите хора виждам отваряне на тези граници, които моето поколение имаше. И беше нормално да имаме. При комунизма не се позволяваше да мислиш, не се позволяваше да търсиш себе си.

Къде беше последното пътуване?

Много често ходим до Англия, защото партньорът ми е от там. Отиваме до Лондон. Обичам Лондон, обичам историята, която е запазена. Старите градове ми дават чувството, че нещата остават, че не си отиват. Това вероятно е екзистенциалният страх от смъртта. Неговият брат живее в Йорк, имам много близка приятелка в Кембридж, имам приятел, който е на остров Ман, така че това е едно често изминавано разстояние.

Един от любимите ми автори е Борхес, преди няколко години бяхме в Буенос Айрес. Посетихме всички места, през които той е минал. Бяхме в библиотеката, където той е бил директор. Става неин директор в същата година, когато ослепява, такава ирония.

Били сме на водопада Виктория в Зимбабве, което е невероятно чудо на природата.