Тази работа с референдума никак не е лесна...

Така стоят нещата. В еуфорията след поканата, която Йенс Столтенберг връчи на премиера Зоран Заев за членство в НАТО стана „безпощадно ясно”, по думите на поета, че оттук нататък до деня на провеждането на референдума ще има да се свърши огромен обем политическа работа. Може би не толкова, колкото досега, но като се имат предвид пределно сгъстените срокове, нещата не изглеждат никак розови.

Ето, вече юли отминава, а не се знаят много неща около референдума- нито е формулиран и приет въпросът, който ще се зададе, нито се знае точната дата на провеждането, нито е ясно резултатът от питането ще бъде ли задължителен или само ще бъде консултативен. На всичко отгоре се носи мълвата, че управляващите в Скопие дори предвиждат да намалят ценза за успешност на референдума, като вместо законовите 50 процента участие от общия брой на гласоподавателите в държавата, искат да го намалят на 40 на сто, страхувайки се, че доста хора могат да бойкотират гласуването. Само като си помисля какво стои зад този дневен политически ред, който Заев има за решаване, на мене главата ми се обърква, а не на него и на неговите хора...

Всичко това трябва да мине през парламента, но преди това, по стара практика, трябва предварително да получи одобрението на лидерите на основните политически партии в Македония, на така наречените „лидерски срещи”. Те обичайно се провеждат в Дома на депутатите, наричан „Дом на пратениците”, една едноетажна спретната постройка сред прекрасен зелен парк, останала още от югославско време. Намира се в центъра на Скопие, на петдесетина метра от българското посолство, но това териториално съвпадение няма никакво значение в случая. Там, около някакво подобие на кръгла маса обикновено се събират първите хора на двете най-големи македонски партии- СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ, и двете най-големи партии на албанците, „величината” на които обикновено се определя от резултатите им на последните по време парламентарни избори. За управляващата сега СДСМ и опозиционната сега ВМРО-ДПМНЕ нещата са ясни, както винаги са били от времето на провъзгласяването на Македония за суверенна и независима държава на 8 септември 1991 година. Имаше времена, когато и при албанците нещата изглеждаха ясни, макар че при тях промените бяха повече и по-резки, особено през последните години. Тези промени създадоха неудобството на домакините и организаторите на „лидерските срещи”, в случая премиера Зоран Заев, да се чудят коя точно от партиите на албанците да поканят. За Демократичния съюз за интеграция /ДСИ/ на Али Ахмети е ясно, партията е всепризнатият лидер на албанците на политическа сцена в държавата. Както се казва, нейното място около масата е сторено. Но вторият да бъде- всъщност, кой? БЕСА, която влезе в парламента на последните избори с петима депутати още при първото си явяване пред урните,се разцепи и има вече две ръководства- едното с трима, другото с двама депутати. И двете ръководства оспорват легитимността едно на друго. Неудобството пред Заев бе очевидно- ако покани едното, губи другото. А техните депутатски гласове ще му трябват в парламента, защото времето на голямото гласуване с две трети от общо 120- те представители в Събранието настъпва. За да излезе от ситуацията, премиерът измисли формулата на лидерската среща да участват ръководителите на всички партии, които имат поне един депутат в парламента. Е, кръгът се разширява, стандартният и утвърден формат 2 плюс 2, две македонски и две албански, се нарушава, ама нали е важно работата да стане...

Да, ама не, опозиционната ВМРО-ДПМНЕ отказа да участва в подобен формат и по същество провали първия опит за подобна среща. Бил нарушен форматът и традицията около масата да сядат четирима. Има и друга версия, която изглежда по-правдоподобна, защото отговаря напълно на непоносимостта, която във ВМРО-ДПМНЕ имат към лидерите на албанските политически формации, особено към някои от тях. Защо да не допуснем, че лидерът на партията Християн Мицковски като професионален математик си е направи простата аритметична сметка, че около масата ще има повече албанци- поне четирима, отколкото македонци. И това да го е подразнило до степен да се превърне в аргумент за отказ от участие. Заев направи втори опит , като пое риска да покани в четворката едното крило на БЕСА, онова, начело с нейния първи лидер Билал Касами. Другите се разсърдиха, но какво да се прави, ситуация...

И втората лидерска среща стана, засега без особен резултат. Нито съставът и пълномощията на Държавната изборна комисия, която да организира и проведе референдума, бяха уточнени, нито въпросът, който ще бъде зададен бе формулиран и приет, нито другите неща бяха решени. Опозицията се опитва да извива ръцете на премиера с условието да бъдат амнистирани онези седмина активисти, някои от които депутати от партията, които получиха присъди за активното си участие в кървавите събития в парламента през нощта на 27 април миналата година. Това искане Християн Мицковски артикулира при всички случаи, дори преди отсрещната страна да си е отворила устата с някакво предложение. Смешна работа! Най-малкото, което можем да кажем в случая е, че математикът Мицковски живее още във времената на своя предшественик Никола Груевски, който като премиер освен изпълнителната власт, контролираше и уж независимата съдебна власт. Колко му е да отмени някакви си присъди...

Та, затова казвам, че тая работа с референдума никак няма да е лесна...