"Изпрати ми го по вайбъра" - тайната на успешната комуникация в украинската армия

Помогни си сам

Случило се е доста отдавана. Краят на Студената война и колапсът на комунистическите режими наближавали със страшна сила. Просто хората, залисани в ежедневните си проблеми все още не ги усещали. СССР бил много силен, или поне така изглеждало на тези, които го наблюдавали отвън, както и на тези, които го населявали отвътре. Съветската държава-партия контролирала всеки аспект на живота на своите граждани и се чувствала сигурна за външните си граници, защото практически навсякъде граничела с по-малки от нея „приятелски“ държави, полусъюзници, полувасали.

Имало и друга форма на контрол – шпионската. Нейните мрежи били обхванали цялото земно кълбо и ежедневно информация пристигала от всякъде. Но ако търсите подходящ синоним на думата „надеждност“, „шпионин“ най-вероятно ще е последното, за което ще се сетите. Шпионите понякога лъжат, склонни са на предателства, обичат да играят свои собствени игрички, а и като цяло не са най-сигурният възможен източник на информация.

Затова секретните мозъчни центрове на комунистическа Москва все по-често започнали да прибягват до услугите на доста нови за времето си и много по-надеждни като резултат технически средства – спътниците в небето. Всевиждащите им очи заснемали без умора всичко, което им посочели и след това без забавяне го изпращали на земята. С особен интерес, любопитните анализатори в съветски униформи разглеждали снимки на територията на основния враг САЩ и най-вече на Пентагона.

Докато анализирали изображенията от най-секретната военна централа на противника те забелязали, че някъде почти в геометричния й център имало неголям павилион, в който ежедневно влизали и излизали стотици хора. „Това ще да е някакъв изключително важен команден пункт, място за съвещания или комуникационен център“, си казали в Москва и засилили още повече вниманието си към павилиона. Даже вероятно го включили и в списъка на приоритетните си цели, когато решителният ден за нанасяне на „превантивен“ удар настъпи.

Дните, седмиците, месеците и годините минавали, дори накрая и самият СССР се разпаднал, но загадката на малкия павилион оставала неразгадана. Настъпили 90-те, Студената война отишла в миналото, хората от противоборстващите лагери се сближили и даже бившите противници от шпионските централи се запознали официално и се разговорили.

Най-накрая някой от руснаците се осмелил да попита за павилиона, заради който сън не ги хващал. Американците си казали всичко без притеснения. И най-вече доста се посмели. „Там продаваха най-вкусния хот-дог в Пентагона“, отговорили те на смаяните си довчерашни противници. „Просто нямаше друг като него.“

Започвам по този малко странен начин, за да ви припомня старата-нова истина, че всичко е информация. И най-вече нейната интерпретация. Особено по време на война.

Информацията като оръжие

Ако трябва да обособим в подкатегории начините, по които целенасочено се използва информацията по време на военен конфликт, то те най-вероятно биха изглеждали така:

1. Придобиване на информация от собствените войски с цел взимане на решение и бърза реакция на бойното поле и извън него.
2. Унищожаване на „нервните центрове“ на противника – щабове, средства за наблюдение или прехвърляне на данни – или поне нарушаване на тяхната дейност
3. Дезинформация на противниковия лагер и най-вече на широките слоеве цивилно население в противниковата държава, непряко ангажирани или въобще неангажирани във военните действия
4. Засилване на пропагандата вътре в собствената страна с цел консолидация на обществото и спечелването на масите

Така формулирани горните четири пункта звучат прекалено сухо, схематично и академично. Затова ще предам тезите си възможно най-образно.

Тук е мястото да си призная, че за днешния коментар съм провокиран от почти шокиращата новина, че в ранните часове на понеделник, 15 януари, украинската противовъздушна отбрана е улучила над Азовско море два големи и най-вече специални руски самолета. Първият, витлов Ил-22, който е изпълнявал функциите на летящ команден пункт, наблъскан със съответната апаратура, обслужвана от специалисти, някак си е успял да додрапа до „приятелско“ летище и да кацне аварийно там. На борда му обаче е имало убити и ранени, а самият самолет е толкова надупчен от украинската зенитна ракета, че май ще остане на земята завинаги.

Но другият самолет, огромен реактивен А-50 с функциите на летящ радар, никой никога повече няма да види. Освен ако не облече водолазен костюм, разбира се. Единайсетте членове на екипажа му, все от експерт нагоре, също. Просто защото след като е бил улучен, въпросният А-50 се е запътил директно към дъното.

За случилото вече доста се изписа и изговори. Едни акцентираха върху това, колко струват самолетите (за А-50 се споменаваха цифри близки до 500 милиона долара). Други умуваха как точно украинците са успели да направят такава въздушна засада на агресора.

Но за мен важното е друго. От тези самолети са останали едва по няколко бройки (за Ил-22 те със сигурност са пет), а руснаците до момента ги използваха много активно. Включително да координират и проследяват опустошителните ракетни атаки срещу мирните украински градове. Оттук насетне те ще бъдат изключително предпазливи, защото по никакъв начин не могат да си произведат нови. И аз се чудя как точно това ще се отрази на хода на войната. И тъй като нямам отговор на този въпрос, ще разкажа как Google отиде на война и на всичкото отгоре май ще се окаже основен участник в нея.

“Изпрати ми го по вайбъра”

Аз не знам кога ще свърши войната, която толкова много тревожи всички нас. Но в едно съм абсолютно сигурен – действията на украинската армия и най-вече това как е успяла да спре и пречупи устрема на една от най-големите военни сили на планетата ще се дискутират и анализират далеч след като бъде направен и последният изстрел. Няма съмнение, че в лекциите които ще слушат бъдещите випускници на военни училища и академии ще се говори много за импровизациите на генерал Залужни и за това как да се воюва с подръчни средства. И как е започнал да се изгражда моделът, по който ще се воюва в бъдещето.

Най-типичният пример за импровизация е известният вече на всички – камикадзе-дронът. Малката хвърчаща играчка, разработена с чисто комерсиална цел за продажба на недвижими имоти, заснемане на научно-популярни филми или просто за забавление, изведнъж се превърна в най-смъртоносното оръжие, с което човечеството се е сблъсквало от изобретяването на картечницата насам.

Вероятно напълно случайно, в началото на 2023 г. на неизвестен към ден-днешен украинец му е хрумнало да прикрепи с тиксо противотанкова граната на стойност няколко стотин долара към малък дрон, който струва също горе-долу толкова, и да го насочи към някаква примамлива цел на бойното поле, да речем руски танк. Резултатът е бил меко казано впечатляващ – голямо „бум“, огнено кълбо, преобразувало струващият милиони танк в безполезни парчета. От тогава насетне дронът се превърна в символ на неизбежна смърт и кошмар наяве за цялата руска армия, а президентът Володимир Зеленски обща тази година ЗСУ да се сдобие с около милион бройки от тях.

И докато руските агресори продължават да живеят в състояние на перманентен ужас заради бръмчащите гадинки, цялото НАТО е направо в шок от това как украинците комуникират помежду си на бойното поле. Ако още не сте се досетили – както всички нас, използвайки същите устройства и масово достъпни приложения. Viber, WhatsApp, Zoom, Signal, както и всякакви там нещица от Google.

Всичко от телефона, таблета и лаптопа на всеки украински боец и във всеки щаб. Трябва да докладваш нещо на командира – пишеш му на месинджъра. Налага се спешно да покажеш нещо от бойното поле – снимаш го с телефона и го пускаш по вайбъра или каквото там си ползвате. Видео разговор – няма проблем. Неясна ситуация в югоизточния край на селото – уточняваш разположението на улиците в Google Maps. И т.н. Мисля че не е нужно да ви изреждам всичките възможни сценарии – вие така или иначе, вече схванахте.

снимка: Pixabay

Казаното по-горе, едва ли щеше да работи така добре в полза на украинците, ако не бе налице едно „малко и незначително“ допълнение – преносимите предаватели на системата за сателитна интернет връзка Starlink на ексцентричния милиардер Илън Мъск. Големи са колкото куфар, разполагат със собствена малка сателитна антена и могат лесно да се местят от една място на друго.

Вероятно ЗСУ вече разполагат с десетки хиляди от тях. Именно през тях минава и основната им комуникация в района на бойното поле, а при необходимост се използват и за цивилни нужди, особено ако поредният руски ракетен обстрел е довел до разрушения в гражданската инфраструктура.

Някои от вас вече с право се питат, а не е ли много рисковано да се изпраща по телефон или имейл чувствителна военна информация? Да, рисковано е, защото всичките тези популярни приложения, въпреки заявеното от разработчиците им изключително високо ниво на сигурност, подлежат на „пробиване“.

И точно тук е уловката.

Колкото и да са добри руските военни хакери, те няма как веднага да преодолеят всички защити, а и да го направят какво ще видят? Някоя снимка? На какво точно? Рапорт за нещо, което вече се случило и даже се е променило няколко пъти от тогава? Или кратък текст от личен характер?

Ежедневно във ВСУ се разменят милиони съобщения и реално погледнато няма сила или организация в света, която да успее да декриптира всичките, след това скоростно да анализира тоновете информация, отсявайки важното от незначителното, а накрая даже и да достигне до някакви генерални изводи. Затова упорито се твърди, че руското разузнаване отдавна се е отказало да се бори с митичното чудовище Google и неговите по-малки събратя и е съсредоточило всичките си усилия върху проникването в специалните комуникационни системи ползвани от украинското висше ръководство – президентството, правителството и главното командване на ЗСУ.

Така, колкото и странно да звучи, най-популярните безплатни комуникационни приложения, разработени изключително за мирни цели, се оказаха едни от най-верните съюзници на украинския народ в борбата му за независимост и едни от най-смъртоносните оръжия на неговата армия.

Именно привързаността към догмите и липсата на гъвкавост е основната разлика между ЗСУ и руската армия в много аспекти, включително и интернет комуникациите. Руснаците са привърженици на класическия тип сигурност, при който основните връзки между бойните части са поверени на специалисти от свързочните поделения. Манията им в това отношение е толкова голяма, че в свободно обръщение почти не се намира информация как точно интернетът достига от сателитите в космоса до бойното поле на земята. Известно е само, че основната им техника е монтирана в специални щабни камиони, че ползват кодирани сателитни телефони и че със сигурност нямат преносими интернет станции като украинците.

Догмата и манията за сигурност се проявява и в това, че на обикновените войници им е абсолютно забранено да ползват в бойни условия приложения като Viber, WhatsApp и други подобни. Може и да е съвсем по правилата, но времето за реакция в критични моменти при руснаци и украинци е в пъти в полза на последните.

Начинът, по който подразделенията на ЗСУ си комуникират на бойното поле, всъщност е в пълен разрез и на препоръките на НАТО. Според принципите и доктрините на Северноатлантическия съюз всичко, което се отнася до размяна на информация вътре в армията, трябва да е практически непробиваемо за хакери и неунищожимо от външно въздействие. Например, ползват се специални програми и приложения разработени ексклузивно за военните. Ако е компютър, то той задължително трябва да е войсково изпълнение – по-тежък, устойчив на удари, влага и други неприятности от природен характер, вграден в нещо като масивен куфар. Напълно логично е и в пъти по-скъп.

Когато става въпрос за пари, предполагам сте наясно, че няма как случайни компании да работят в сферата на обслужването на въоръжените сили. Обикновено това са доказали се през годините и даже десетилетията надеждни доставчици и партньори, които се стремят да разработят, произведат и предоставят само изделия, продукти и услуги с най-високо качество. Те, от своя страна, очакват държавата да им плати съответната цена. А по правило военните не се пазарят, а щедро разтварят бюджетните кесии. И точно тук опираме до силно капиталистическият момент във взаимоотношенията армия – доставчик.

Всеки предприемач знае, че закачи ли се за бюджетното виме, оттам нататък просперитетът му е гарантиран, стига да не извърши някоя огромна глупост. По-умните и съобразителните не само, че се стремят да не изпуснат келепира, но даже го увеличават. Например, чрез предлагане на все по-нови и нови продукти, които се съчетават с вече съществуващите. „Ето тук сме разработили едно ново приложение, то разбира се е универсално, но гарантираме, че ще работи най-добре само с нашата система, която ви доставихме преди три години“. И други от този род. А военните пишат съответните доклади и плащат без пазарлъци.

снимкa: Pixabay

За непредубедените всичко дотук звучи доста сложно технически и наистина е такова. Работата в армейските комуникации по правило изисква специална подготовка и умения и няма как някой дилетант да замени тренираният експерт. В полеви условия към всеки по-голям щаб има един или повече масивни камиони със съответните антени и тонове специално оборудване, контролирано и управлявано от отлично подготвени специалисти. Съответно дори най-малките щабове на натовските армии са от минимум десетина души, а по-големите стигат до 200 - 300. При това вътре в тях всеки си има точно определена функция, подкрепена със съответното образование и квалификация, т.е. специалистите са „тесни“ и няма гаранция, че в случай на спешна нужда, всеки произволно може да бъде заменен с всеки. Най-странното от всичко е, че никой не може да каже доколко добре един такъв щаб ще действа в условията на ожесточен конфликт със силно равностоен във военно отношение противник, защото, слава богу, до момента на НАТО не му се е налагало да се сблъсква с такъв.

Както вече се досещате, в армията на устремилата се към членство в НАТО Украйна, всичко е точно обратното на това, което повеляват регулациите, изискванията и критериите на северно атлантическия съюз. Противно на това, което дълго време тръбяха путинистите у нас, по света и в „непобедимата“ Русия, Киев никога не се е готвил да напада огромният си източен съсед.

Съответно, когато войната избухна, армията на Залужни разполагаше с един доста ограничен брой наистина добре подготвени офицери. И затова не е чудно, че доказани бойни части се командват от довчерашни предприемачи, механици и други подобни мъже на средна възраст с изцяло цивилен профил и с нетипични за тренираните строеви офицери бирени коремчета. Няма го и скъпоструващото комуникационно и аналитично оборудване – всеки ползва това, което има под ръка. А и откъде да се намерят толкова много специалисти? Квалификацията се придобива направо на бойното поле, а това кое наистина работи добре се разбира по метода на пробите и грешките.

Украинските полеви щабове също нямат нищо общо с наблъсканите с всякаква скъпо струваща електроника мастодонтски командни структури на повечето армии на страните - членки на НАТО. Там рядко могат да се видят повече от десет души, а и няма кой да им осигури достатъчни количества водоустойчиви лаптопи с гумено покритие за няколко хиляди долара бройката. Това, което ще видите там, най-често са един или няколко широкоформатни екрани, за да се следи картината от дроновете и хора във военни униформи с всякакви джаджи в ръце, които може да се намерят в най-близкия магазин за електроника. И, разбира се, полеви радиостанции и персонални радиоприемници за директна връзка.

Това, което се цени най-много, е не кой какви знания е показал на квалификационните изпити и тестовите проверки, а това кой доколко успява да използва даденото му от природата. Например, бързо да анализира постъпващата отвсякъде разнопосочна информация, да работи в екстремни условия при невероятен психологически натиск, да предлага и да взима бързо най-правилните решения. С други думи – естествен отбор в реална бойна обстановка.

Една от основните причини за това украинските щабове да са малки по размер е не само липсата на висококвалифицирани офицери. Те почти винаги са сред най-приоритетните цели на руснаците и ако бъдат уцелени, когато в тях има много офицери, това би имало много сериозни последствия за развитието на битката в даден участък. И явно този „минималистичен“ подход към момента работи много добре за ЗСУ, защото аз лично не се сещам от началото на войната до ден днешен някой старши украински офицер да е загинал в прифронтовата полоса. За сметка на това руските щабове ги улучват най-редовно. Ще припомня най-шокиращият пример – централата на Черноморския флот в Севастопол. А списъкът със загиналите руски офицери непрекъснато се удължава.

Как да завърша днешния ми анализ? Може би с някои по-общи изводи и поуки. Например, че никога не трябва да губиш присъствие на духа дори, когато се озовеш в застрашаваща живота ситуация. Че трябва да продължиш да се бориш с всички средства, дори и с такива, за които никога дотогава не си смятал, че ще са ти от полза. Че практичността е преди всичко. И не само това. Че може да си голям и силен, да имаш план за едно или друго, но накрая нищо да не ти се получи, защото материалът от който е изградена самата ти същност е калпав и гнил. Или просто може би, че бъдещето принадлежи на Google и на другите безплатни приложения и от нас зависи за каква кауза ще ги използваме.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube
Вече може да ни гледате и в TikTok