След години в миманса – намери ли българският волейбол своя италиански ключ към успеха?

Ноември, 2023 г.

Управителният съвет на Българската федерация по волейбол обявява, че Джанлоренцо Бленджини, който тогава води италианския Кучине Лубе (Чивитанова) ще бъде новият селекционер на представителния ни тим при мъжете.

Новина, която за мнозина звучи странно и е подложена на съмнение – „Какво ще прави един успешен треньор не само на европейската, но и на световната сцена в България? По каква причина ще остави успешното си присъствие в един от добрите отбори в най-класното първенство в света, за да дойде у нас... и да ръководи националния ни отбор? Отбор, който през последните години е далеч, много далеч от добрите си изяви и не може да намери мястото си сред големите – там, където твърде дълго време бяхме свикнали да бъдем, но, уви, вече не сме.“

Февруари, 2024 г.

Назначаването на Бленджини е официално обявено.

Италианският специалист се съгласява да остави клубния си отбор и да концентрира усилията си изцяло върху този на България. Това, което на някои се е струвало немислимо, вече е факт. Джанлоренцо, който в богатата си треньорска визитка има олимпийски бронз от Игрите в Рио де Жанейро през 2016 г., 3 шампионски титли от първенството на Италия и още редица значими постижения, идва на наша територия, за да се захване с „лъвовете“. Очевидно е видял потенциал за успехи. Нещо може би незабележимо за невярващите тук.

Май, 2024 г.

Първата медийна изява в България.

52-годишният (тогава) треньор от Торино е категоричен колко силно вярва в правотата на своя избор.

„Можех да продължа пътя си с голям клуб, като Лубе, но приех да бъда част от един млад отбор, който мечтае за успехи. Вярвам, че когато има такава воля, можем да постигнем целите си. Започваме 5-годишен цикъл и имаме възможност още сега да работим, за да стигнем до така желаното класиране за следващите Олимпийски игри. Искам пълна отдаденост и саможертва от всички“, категоричен е той.

Юли, 2024 г.

„Лигата на нациите“ вече е приключила.

Както през последните няколко години, националният ни отбор записва 2-3 победи в турнира и завършва в дъното на класирането (в конкретния случай – 3 победи и 14. място). Само че с една подробност. Всъщност повече от една. В отбора загадъчно се усеща нов дух. Младежкият ентусиазъм на младите лица като че ли заразява и по-опитните. А в свежия полъх се откроява и качество.

Предстои ли обаче някаква промяна в ролята ни на сцената сред останалите отбори?

Април, 2025 г.

Бленджини работи упорито, дори в периода, в който няма мачове на националния отбор.

Това се забелязва и с невъоръжено око. Не е на почивка в родината си, няма комфорта на домашния семеен уют, а действа активно за каузата, с която е избрал да се захване. Любителите на волейбола могат да видят италианеца в залите из цяла България – той наблюдава множество мачове от вътрешното първенство при мъжете в търсене на точните попълнения за селекцията си.

Ходи дори и на срещи от женския шампионат... да, ясно е, че няма кого да избере оттам, но все пак това е още едно потвърждение – „Кико“ очевидно просто обича и живее с волейбола. За него това не е просто професия.

Август, 2025 г.

Още едно издание на „Лигата на нациите“ е в историята.

Този път България остава на крачка от класиране за финалната осмица на надпреварата (за последно страната ни е сред топ 8 на турнира през 2014 г. - тогава все още под наименованието Световна лига). Тимът ни постига 6 победи, колкото има и един от финалистите – Куба - ние обаче не стигаме до финалите, заради по-лоши показатели. Този път можем да открием разлика не само в подобреното ни класиране в таблицата. Новият дух (всъщност „нов“ не е най-точното определение, той е по-скоро напомнящ на онзи от преди поне десетилетие), младежкият ентусиазъм и качеството на играчите съществуват. Не са били просто мимолетна искра при пристигането на новия наставник преди година.

Септември, 2025 г.

Световното първенство тече с пълна сила.

Вече са изминали 2 мача, а ние имаме 2 победи над Германия и Словения. Отбори, които преди години надигравахме по презумпция, след това постепенно влязоха в графата „равностойни“, а после и такива, с които съревнованието ставаше все по-трудно. Сега двата тима влязоха съответно като осми и четвърти поставен в шампионата (позицията на България в ранкинга беше 19-а). Двата успеха са чудесни, но все още не носят нещо повече от класиране за осминафиналите. Рано е за заключения. Но не е рано да отчетем хубавото.

Страхотната игра на Александър и Симеон Николови не е новина, за тяхната класа вече знаят всички. Представянето на капитана Алекс Грозданов е постоянно, както винаги. Мартин Атанасов, Илия Петков, Аспарух Аспарухов, либерото Дамян Колев и останалите момчета, които за момента получават по-скромно игрово време, правят впечатление на целия свят. Със своите отигравания, с хъса си, с отборния дух и емоцията след всяка спечелена... или загубена точка. Те са сърцето на отбора!

А мозъкът, който координира всичко това? Мозъкът носи името Бленджини.

Той засажда семената на надеждата в тренировъчната зала и се надява след това да бере плодовете във важните моменти. Той е опитният треньор, който може да обърне даден мач с наставления, с прекъсвания на играта... или пък с поредица от правилни обжалвания на съдийските решения да отчая съперника и да даде неподправен импулс на своите момчета край мрежата. Той е човекът, който вярва в това, което прави. Вярва в качествата на играчите си и мечтае заедно с тях.

А всичко това кара и привържениците на волейбола у нас също отново да помечтаят, както преди – за добро класиране на световни финали, за участие на Олимпийски игри, за това останалите отбори да не искат да се изправят срещу нас, защото сме неудобен съперник, за това просто да има наслада и вълнение от миговете, в които националният ни отбор е на терена.

Всичко това беше добре позабравено. Но сега може би се завръща... Вие какво мислите? След години в миманса – намери ли българският волейбол своя италиански ключ към успеха?