В главата на Путин, или големите жертви при Авдеевка и новите преимущества на Киев

Лошата новина

Представете си, че сте далеч от дома и към вас се приближава човек, когото познавате и със загрижен тон ви казва: „Имам за вас една лоша новина и ...“ Уверен съм, че сте идеално запознати с до болка клишираният израз и сами може да добавите липсващата част, която е „...и е една добра новина. С коя предпочитате да започна?“ В такива случаи преобладаващата част от хората обикновено промърморват със свито сърце „с лошата“, не само защото така е прието, но и защото и в най-трудни моменти се надяват да съхранят в себе си искрица надежда за благоприятен завършек на това, което им предстои.

А сега си представете, че се казвате Владимир Путин, ръководите с желязна ръка най-голямата по площ страна на света и държавните дела са ви накарали да отидете чак до далечен Китай. Там всички ви се кланят, някой от себеподобните ви дори се осмелява да ви стисне ръка, да се снима с вас и даже да си побъбри за малко седнали край малка масичка пред жадните обективи на десетки камери. Вие излъчвате голяма увереност и пръскате страхопочитание, а освен това сте видимо добронамерен и най-вече спокоен, защото по всичко личи, че тук никой няма намерение да ви арестува заради фалшивото обвинение скалъпено от едни много лоши хора от един още по-лош съд на другия край на света. При това, за да потвърдите вашата добронамереност с дела сте донесли с вас голям брой ваучери за милиони кубически метри природен газ и милиони тонове суров петрол, които сте готови щедро да раздавате на всеки желаещ. И точно в този момент на далекоизточно блаженство и душевно равновесие към вас плахо се приближава добре познатият силует на един от вашите помощници, който промърморва: „Владимир Владимирович, имам една лоша новина за вас“. Вие го гледате втренчено. Той вас също. После му се сопвате: „Това ли е? Ами добрата? Нали в такива случай винаги трябва да има и добра новина? Така е прието!“ Почти сте готов да му се разкрещите. Но веднага се усещате, че не сте в Кремъл или на вилата, ами на престижен далекоизточен форум, където на крясъците пред много хора никой не гледа с добро око.

Помощникът кърши пръсти. Стоманеният ви поглед го разтопява като сладолед. „Не, само това е. Само лошата е. Няма добра новина“. „Добре де, казвай я“, примирено му отвръщате, принизявайки остротата на тона си. Помощникът затаява дъх, а после изрича наведнъж: „Ами Авдеевка... нещата там не се развиват никак добре.“

Авдеевка

Миналата седмица вече писах доста обстойно за започналото голямо руско настъпление срещу украинският град-крепост в предверието на Донецк. Тогава битката бе още млада, липсваха немалко подробности и определени важни детайли все още не се бяха добрали до медиите. Сега като че ли има повече яснота, а и като че ли самото сражение май вече поутихна. Това което се случи в района на почти безлюдния вече някогашен индустриален център, обаче, предоставя много информация за размисъл и извежда на преден план някои много неприятни за почитателите на „русский мир“ изводи.

Първият извод, който всъщност не е изцяло мой, а се споделя дори от заразените с краен патриотизъм кремълски военни кореспонденти, е че операцията край Авдеевка представя максимума на офанзивните възможности на руската армия в момента. С други думи – че руската армия е способна да отвоюва до един километър терен, да бъде разбита на пух и прах от противниковата артилерия и дронове, да даде поне 2 хиляди души (а може би и повече) загуби, а нивите и шосетата от двете страна на града да бъдат осеяни от разпарчетосаните и обгорени останки на около 135 бронирани машини от всякакъв тип. Но не е способна на нищо повече. Т.е. казват го в прав текст на всеки, който иска да чуе, как Русия щяла да спечели. Какво ще спечели? Може би от тотото? Защото войната няма вече как да бъде спечелена след като това го заявяват без заобикалки дори и най-отявлените Z-фанатици. При това за разлика от всички путинофили, които са много смели и категорични пред камерите, микрофоните и клавиатурите, тези хора са се потопили в целия този ужас и го виждат отвътре.

Вторият извод, който споделям редовно е, че руската армия просто не е в състояние да води модерна конвенционална война. Причините за това са много и комплексни. Те са повтаряни неколкократно не само от мен, но и от голям брой хора с изключително дълбоки познания по темата. В това число влизат такива фундаментални проблеми като неадекватната подготовка на обикновения войник и катастрофалния недостиг на добре подготвени младши офицери, които традиционно ръководят събитията непосредствено на бойното поле. Също така отсъствието на значителни количества модерно въоръжение и оборудване, включително такива „дреболии“ като високоточни снаряди и ракети, уреди за нощно виждане и даже аптечки. Или пък липсата на каквато и да е мотивация, освен финансовата, в преобладаващата част войски на фронта.

Има и много други, на пръв поглед незначителни подробности, които допълват картината. Да вземем, например, работата на руската артилерия. През първия ден на настъплението при Авдеевка тя беше много интензивна и мощна, но после ефективността й драстично намаля. Оказа се, че постепенно руските артилеристи губят двубоя с украинските си „колеги“. Но защо? Причината е елементарно прозаична и отново опира да технологии и пари, и най-вече липсата на такива у руснаците. За да накараш противниковата артилерия да замлъкне когато те обстрелва, преди всичко трябва да откриеш къде точно се намира тя. От доста време насам засичане от такъв род се извършва най-добре със специални артилерийски радари. Руснаците, обаче, не само не разполагат с достатъчно от тях, но и немалко от тези, които докараха на фронта бяха унищожени през предходните седмици от украинците. Така руснаците бяха буквално „ослепени“ и когато все пак се опитваха на свой ред да унищожат някое украинско оръдие или батарея, почти винаги изстреляните снаряди попадаха на голо поле. Просто украинците са се научили непрекъснато да си сменят позициите и да маневрират с тежките си оръжия веднага след като направят залп или изстрел. Тактика „удряй и бягай“ доведена до съвършенство. Или пък боксов мач, в който видимо по-едрият и масивен боксьор непрекъснато получава удари от по-дребния си но иначе по-подвижен опонент, а когато на свой ред се опитва да го повали, юмруците му буквално увисват във въздуха.

А какво да кажем за ранените? Неотдавна руският военен министър Шойгу се похвали пред медиите, че около 98% от всички евакуирани ранени от бойното поле в последствие оцеляват. Ключовата дума тук, обаче, е „евакуирани“. Защото се оказва, че никак не е малък броя на тези ранени, които просто биват оставяни на произвола на съдбата в зоната на бойните действия и на никой не му пука за тях. И не говоря само за моралната оценка на подобен род случки. Помислете само колко месеци и даже години са нужни за формирането на правилни навици у даден войник и колко ценен ще бъде той с малко помощ да се възстанови и да се върне на служба. И обратно – как целият този опит може да бъде ликвидиран с лека ръка заради нечие нехайство и липсата на емпатия отношение към чуждия живот и страдание. И как само думите на Шойгу контрастират с воплите на руските военни кореспонденти, които заляха мрежата с оплаквания, че няма дори достатъчно чували за трупове, че болниците в района на Донецк са препълнени, недостигат медицински персонал и трябва да дойдат лекари от Русия.

И понеже всичко до тук изглежда им е малко, на 19 октомври руснаците подновяват атаките си срещу крепостта Авдеевка с нова сила и за пореден път нашествениците не постигнаха практически нищо. Отбелязват едно незначително придвижване от около 380 метра в района на село Веселе. За сметка на това отново претърпяха колосални загуби, които вероятно надхвърлят всички досегашни „рекорди“ – в петък сутринта украинският генерален щаб обяви, че за предходния ден руснаците са загубили край Авдеевка към 900 войници, унищожени около 50 танка и 100 единици друга бронирана техника.

Понякога цифрите говорят много по-добре от всякакви анализи и дълбокомислени излияния. Колко мозък има в една глава, която се блъска в една и съща стена отново и отново, с надеждата, че рано или късно тя ще се разруши. В случая да изпраща пак и пак колони бронирана техника по местност плоска като палачинка, при което около 30% от танковете и бронетранспортьорите биват унищожавани от украинските дронове и артилерия далеч преди да са достигнали бойното поле.

За Бога, защо го правят? Защо отново и отново като орки атакуват Авдеевка? Според някои наблюдатели, причината е неистовото желание на кремълския властелин да покаже някаква победа на Z-сънародниците си. Според други – трябва му някакъв звучен успех преди да обяви официално кандидатурата си за президент. Според трети – искал е да покаже мускули преди посещението си при Си Дзинпин и евентуално да се опита да изпроси малко помощ от него. А може да е комбинация от всички тези неща. А може да не е никое от тях, а просто да ставаме свидетели на предсмъртните конвулсии на постсъветската акула. Защото е добре известно, че в момента в който една акула спира да се движи тя умира.

А сега нека да се върнем обратно и хипотетично в главата на реалния Путин и да продължим досадно-баналната история с лошите новини.

И така, вие сте Путин, намирате се в Китай, и сте малко уморен защото току що сте приключили полудружествен, полуофициален разговор с президента на близка до Русия азиатска държава, която до съвсем неотдавна се е кланяла безпрекословно пред всичко съветско и въобще на всичко със сърпове, чукове и петолъчки. Освен това нямате никакво желание повече да ви досаждат с някаква си там Авдеевка, защото преди да отлетите за Пекин сте си казали категорично мнението по въпроса в интервю, което сте дали на журналиста Павел Зарубин: “Това се нарича активна отбрана с подобряване на ситуацията в отделни райони ... Нашите войски подобряват положението си на доста голяма територия.” Но ето пак се задава онзи ваш помощник и устните ви пресъхват. „Владимир Владимирович, имам...“ „Да, знам“, рязко го прекъсвате вие, „една лоша новина. Казвай, казвай.“ „Ами... летищата в Луганск и Бердянск ... Май е било ATACMS...“

ATACMS – Луганск и Бердянск

В случай, че все още не сте чули за ATACMS и не знаете какво точно представлява – обяснявам по-простичко. ATACMS - това е дебелият, по-мощен и по-гневен брат на ракетите Хаймарс. Подобно на тях лети по променлива балистична траектория към цел с предварително зададени координати и практически е невъзможно да я пропусне. Големият проблем за тези намиращи се около или в целта е, че ATACMS-ът пристига отгоре, а ПВО-то няма реално никакви шансове – времето за реакция е около една секунда за всеки пролетян от ракетата километър. Още по-голям проблем представлява и начинът, по който се изстрелват ракетите. Това става от наземни мобилни установки, за чието зареждане са нужни само няколко минути и които след залпа могат да се изтеглят толкова бързо колкото са дошли. При това въобще не е задължително залповете да се извършват дълбоко от тиловата зона – ако ситуацията позволява системите могат да се докарат буквално до окопите.

От изключителна важност за по-нататъшното им масово използване от ЗСУ (украинските въоръжени сили) е фактът, че ATACMS-ите се изстрелват от абсолютно същите установки които се използват и за Хаймарс, т.е. не трябва да се провежда някакво специално обучение. Реално става въпрос за едно и също оръжие използващо различни амуниции.

За нуждата Украйна да бъде снабдена с такъв тип по-мощна ракета се заговори още миналото лято, когато изгря звездата на Хаймарсите. От Киев на няколко пъти поставяха официално въпроса пред Вашингтон, но от там все се дърпаха. Реално погледнато, за никой друг тип оръжейна система Байдън не се противил толкова, колкото за ATACMS. Най-разпространеното обяснение бе, че американците се притесняват да не би някоя луда украинска глава да се изкуши да нанесе удар по международно призната руска територия и така да отпуши глобален скандал с непредвидими последици. Падна голямо врънкане и едва съвсем неотдавна от администрацията на Байдън оповестиха, че президентът най-накрая се е съгласил известна бройка ATACMS-и (вероятно около 20) да бъде дадена на ЗСУ. При това има и уловка – Украйна получава най-старата модификация (M31A1), която е с обхват около 160 км и при сегашното разположение на фронта дори теоретично не би трябвало да удря цели дълбоко в руския тил, да не говорим, че дори и южната част от Крим остава извън обхвата ѝ.

На картата в жълто - обхватът на касетъчните ракети ATACMS

Другата интересна подробност за модификацията получена от Украйна е това, че тя е касетъчен боеприпас, т.е. съдържа в себе си почти хиляда малки бомби с размер на гюлета, като се взривява над целта и ги разпръсква на голяма площ, а те, на свой ред, детонират при контакт с някаква повърхност. Очевидно е, че тази версия на ATACMS би била безполезна срещу сгради, солидни укрития и бронирана техника, но от друга страна, би била изключително ефективна срещу всичко по-слабо защитено. Например, концентрация на войски, камиони и даже летища.

Именно срещу летища бяха насочени първите ATACMS-и изстреляни на украинска земя. В ранните часове на 17 октомври, бяха поразени летищата край Лунганск и Бердянск. Случилото се може да се охарактеризира като истинска катастрофа за руските Въздушно-космически сили ВКС. Анализ на сателитни снимки показва, че в Бердянск най-вероятно са били унищожени 9 хеликоптера (5 Ка-52 и 4 Ми-8), а в Луганск други 6 (5 Ка-52 и един Ми-17). Освен това в продължение на часове са детонирали складовете с амуниции, загинали са специалисти от летищния персонал, а останалите са търчали насам-натам в хладната нощ, някои дори по долно бельо, паникьосани от внезапните взривове. И всичко това защото тънката обшивка на свръхскъпите и ценни хеликоптери, както и голямото количество специални амуниции за тях складирани наблизо не са били никаква пречка за хилядите кръгли бомбички разпръсквани от ATACMS-ите.

Снимки: БГНЕС и БТА

Изборът на летищата с хеликоптерите като първа приоритетна цел при дебютното използване на новите ракети въобще не е случаен. Освен това случилото се със сигурност ще има своите много сериозни последствия за начина, по който ще се развиват бойните действия оттук нататък. Често отбелязвам, че руските ударни хеликоптери Ка-52 са се превърнали в истински кошмар за бронираната техника на ЗСУ, защото имат отлична система за прицелване, а освен това разполагат с управляеми ракети, които могат да поразяват цели на разстояние над 14 км. С други думи – въобще не е нужно един Ка-52 да „виси“ над бойното поле, за да си върши ефективно работата. Просто застава някъде над тиловата зона на собствените войски, избира важна цел в далечината, операторът натиска спусъка и спокойно се връща в базата.

Основният проблем на украинците, които загубиха немалко бронетехника от лятото насам именно заради набезите на Ка-52, бе липсата на ефикасно оръжие с достатъчно голям обсег, за да достигне тези смъртоносни хеликоптери. Не е случайно, че от юни насам те са свалили едва няколко от тях, при това често с много голяма доза късмет. Сега, обаче, става ясно, че Ка-52 ще могат да бъдат неутрализирани директно на летищата и това ще принуди руснаците да ги пребазират километри назад. Това, от своя страна, ще удължи неимоверно много времето за реакция при кризисна ситуация на бойното поле. Вече руските машини няма да могат да долитат за минути, а ще трябва да прелитат, да речем, над 170 км преди да достигнат зоната на бойните действия. И през цялото това време украинците ще ги виждат на радарите си и ще знаят, че те идват. Ако пък в Москва все пак решат да оставят ударните хеликоптерни части на сегашните им места, то те сериозно рискуват случилото се в Бердянск и Луганск да се повтаря с ужасяваща цикличност.

И пак обратно в риалитито „Да бъдеш Путин“. Вече сте си побъбрили с президентите на Лаос, Монголия и Виетнам, с премиера на Тайланд, сритали сте под масата онзи.. как се казваше... а, да, Орбан. Само Си Дзинпин нещо пак се дърпа за газопровода. Нали е домакин, надува се. И сякаш от нищото пред очите ви изниква онзи, невзрачния помощник, приносителят на лошите новини. Даже не му позволявате да си каже встъплението, а директно му заповядвате: „Карай направо.“ Той въздъхва с облекчение: “Украинците са достигнали до Пойма и Песчановка.” Нервите ви направо не издържат вече: „Къде по дяволите е това Песчановка?!“

Пойма и Песчановка

Още миналата есен, когато ЗСУ най-накрая принуди руснаците да се изтеглят от района на Херсон и да се евакуират отвъд Днепър, прогнозирах, че рано или късно те ще се опитат на свой ред да пресекат реката. Предвиждах това да стане по два начина – или масиран щурм в стила на десанта в Нормандия или с постепенно овладяване на няколко малки плацдарма, които в един момент ще се обединят в един голям. На мен лично вторият сценарии ми се струваше по-реалистичен. Явно командването в Киев разсъждава по сходен начин, защото това лято чрез внезапни атаки украинците успяха да превземат две миниатюрни предмостия, първо в района на основите на разрушения Антоновски мост, а по-късно и едно друго, по-нагоре по реката.

Доскоро тези плацдарми не представляваха голяма опасност за руснаците, които след като не успяха да ги унищожат сякаш се примириха със съществуването им и започнаха да ги възприемат като досадна реалност. Площта им бе по-скоро символична и не предполагаше настаняването там на значителни сили, да не говорим за танкове, артилерия и друга тежка техника. Всичко това е на път драматично да се промени, защото по-рано през седмицата ЗСУ за пръв път извърши набег с по-големи сили през Днепър (части на 35-та и 36-та бригади морска пехота), овладя плацдарм между другите два и бързо се придвижи навътре в сушата, за да достигне покрайнините на Песчановка, което се намира на около 3 километра от водата. Руснаците и този път не успяха да натикат десантчиците в реката и оттук насетне могат да очакват само проблеми.

И то големи. Като, например, украинците да успеят да обединят трите предмостия в едно, което е като че ли ще бъде най-логичното развитие на тази ситуация. След това, пък, да овладеят някой град наблизо, например Олешки, защото ще им трябва солидна база на левия бряг на Днепър. След това да изградят няколко понтонни моста, по които скоростно да прехвърлят танкове и друга тежка техника. А след това да започнат да напредват към Крим и да излязат в тила на руската групировка в Запорожието. А след това...

А сега за пореден път да си представим, че сме в главата на Путин и гледаме света през неговите очи.

Едно от основните ви задължения като президент, макар и невероятно досадно, е общуването с медиите. Вече успешно сте дресирали тези у дома, а тук в Пекин всеки е внимателно подбран, за да няма конфузни ситуации. И все пак един от десетките репортери втренчили се във вас изписуква: „Доколко сериозно ATACMS-ите ще повлияят на обстановката?“ Вечерният ветрец ви успокоява, а полюшващите се като танцьорки три китайски червени фенера зад гърба ви действат успокояващо. Отговаряте решително: „Ние, разбира се, можем да отразяваме техните атаки.“ Почесвате се по брадичката. После ставате още по-категоричен: „Това е поредната грешка на САЩ...Тя само ще удължи агонията на Украйна.“ Сещате се и за проклетата Песчановка. „Ето че започна и дългоочакваното украинско настъпление в Херсонска област. Загуби има, а резултати – не. Това също е грешка.“ Всичко върви по план. Защо ли, обаче, никой вече не ви вярва? И защо вече никой не се страхува от вас?