Книга в памет на Чочо Попйорданов

Днес се навършва една година откакто ни напусна един от най-обичаните български актьори- Петър Попйорданов- Чочо. Емоционалната изповед на неговия баща откриваме в книгата му "Писмо до сина ми". В нея са намерили място мисли, разкази и интервюта на големия актьор. Иван Попйорданов- баща на Петър Попйорданов- Чочо: Говорят че грешил, говорят, че сам свещта си изгасил. Живял е така, както е искал, безгрешни в природата няма. Така започва писмото на един баща, загубил обичания си син. На един баща, който е намерил утехата сред спомените, който е изпитал необходимост да излее чувствата си върху белия лист. Да разкаже за сина си, да го увековечи. Иван Попйорданов- баща на Петър Попйорданов- Чочо: В тази книга съм се опитал той да си разкаже за самия себе си и за своята кариера. Три месеца след като изпратих и съпругата и сина си някак си имах желанието да напиша нещо за неговия професионален път, за неговия живот, за хората, с които е работил, за ролите му - в киното, в театъра, в телевизията, да го върна отново на хората, които го обичаха и го ценяха. И го връща на хората. Ровейки се из купищата от вестници и списания с интервюта на Чочо, четейки личната му кореспонденция, баща му споделя, че буквално е преоткрил сина си. Научил толкова много за живота му и все неща, които не знаел. Казва, че днес е добре. Стреми се да подтиска болката. Иван Попйорданов- баща на Петър Попйорданов- Чочо: Разбрах, разбира се, че времето не лекува, когато загубиш най-близките си хора и сега светлия лъч в живота ми е малкото Кате, което търчи по цял ден и иска непрекъснато да й се пее и аз репертоара си го приключих окончателно и трябва да търся нови песни, които да й пея. Намира утехата в детските очи. А тези същите очи вече разпознават на снимка своя баща. За Васил Попйорданов е важно малкото Кате да запази спомена за Чочо, да го преоткрие чрез разказите за него, чрез всички тези думи събрани в книгатa. Иван Попйорданов- баща на Петър Попйорданов- Чочо: Това ме убеждава, че когато раздаваш обич, я получаваш отново. А понякога паметник се гради само с любов.

Репортаж на Милена Кирова