Лозунгите ни направиха безразлични - интервю с Диана Иванова

М. Ч. - Мислиш ли, че тези лозунги са действали? По какъв начин са въздействали тези лозунги? Наистина ли са формирали някакъв ентусиазъм или е било само в началото?

Диана Иванова - Мисля, че много различно е било в различните исторически периоди. Но поне в началото, поне така си мисля, тъй като говоря за време, което не съм преживяла лично, а са го преживели моите родители. Всички тези лозунги и идеята за изграждане на едно общо пространство, в което човекът винаги трябва да е дръзновен, целеустремен, щастлив следват една утопична идея, която човек носи много отдавна в себе си.

Т.е. Комунизмът черпи материал от едно огромно утопично наследство „човек се ражда, за да бъде щастлив". Това са думи на Толстой, това не са комунистически думи. Всъщност социализмът много добре успява да използва тази вродена във всички нас идея, че ние трябва да бъдем щастливи.

От друга страна, след Втората световна война, когато комунизмът става масова философия и система в толкова много страни има обективна необходимост за това да мисли повече за доброто, за хубавото и за това, че животът ще стане по-добър. Така че цялата идея за пространството, което ни помага около нас да бъдем и да мислим за доброто, за целеустремеността и дръзновеността, много отговаря на една обективна, необходима, историческа действителност, каквато тогава съществува.

Не трябва да се забравя и още нещо друго, ако говорим за българския конкретен случай е, че цялото установяване на социализма е съпътствано с изтриване на една голяма част от елита на страната. Т.е. когато се установяват новите плакати, новите лозунги, новият език, до голяма степен няма елит, който да се противопостави или да бъде коректив за начина, по който това ново време или този нов език бива конструиран.

Така че има от една страна чисто психологическа необходимост и желание, и една наивна представа за това, какво е човекът. В смисъл - наивната представа за това какво е човекът много дълго време ни е съпътствало след това и ако в началото, след края на войната за нея има много обяснения, след това вече няма. И за това от първоначалния ентусиазъм, който аз съм убедена, че много хора са изпитвали тогава, говорейки с моите родители, говорейки с мои роднини. Те наистина са изпитвали изключително интересни чувства в онова време.

М. Ч. - Т.е. ентусиазмът от началото, от първите манифестации е бил непристорен?
Диана Иванова - Ами така ми се струва, мислейки за хората, които са участвали в тези манифестации и начина, по който те са си представяли времето за бедността, която е била основна черта на нашето общество, за селския характер на България тогава. Когато всъщност започва социализмът, имало е едно наистина желание и дръзновение, което е съответствало на това, което хората са представлявали.

Аз мисля, че лозунгите и обръщането към това време ни помагат да си изградим и по-вярна предствава за това, какво сме били като хора. Защото от друга страна, ако погледнем лозунгите в Съветския съюз, лозунгите в Германия, в България ние тук откриваме на места и какво е локалният гений. Има една хубава книга, която обичам като заглавие на един американски антрополог Джералд Крийд „Опитомяване на революцията".

Тя е точно за България, за селяните от едно село Замфирово, как те са си опитомили комунизма, за да могат да живеят с него. И мисля, че лозунгите са показали това, локалния гений, който е трябвало да напише нещата, които са били спуснати от централен комитет или друг комитет на партията и все все пак е намерил начин да вкара и свое собствено разбиране за нещата. И за това тези лозунги понякога са ни смешни на нас.

Не отразяват само сковаността на времето, но отразяват и всички тези пролуки, които е намерил, ниши, за да бъде все пак себе си. Т.е. има едно човешко, как да кажа, човешкото на човека винаги е било тук. То никога не е било изтрито. Дори от начина, по който лозунгите са били написани, ние можем да открием нишите на свободата.

Казвам това неслучайно, защото аз през последните години често ходя в Куба. Куба ми помага. Тъй като тя продължава да е страна, в която няма реклами, само лозунги, които са винаги прясно написани. Някой винаги освежава, те са винаги с прясно написана боя.

Те винаги са поддържани за разлика от други неща, които се разпадат. И това ми помага на мен също така да видя, как в тази среда винаги има този местен гений, за който говоря, но от друга страна как тя постепенно е започнала да предизвиква у хората единствено безразличие.

М. Ч. - Кога е станало това, кога са се обърнали тези лозунги срещу идеята, която пропагандират?

Диана Иванова - Ами това може би е добре да бъде изследвано, аз не съм изследовател и не мога да го кажа. Но като човек, който е роден 68 година, мога да кажа, че моето поколение, преживяваше манифестациите, като нещо, което по никакъв начин не вълнуваше. В това не е имало вълнение, то е било част от някаква среда, в която ние трябва да се впишем и да участваме. Но там вече не е имало вълнение.

Така че това е по-скоро цинично отношение - ще отидеш на една манифестация, за да се скриеш след това, да пушиш с гаджето в парка, нали да правиш други неща, които са забранени. Или някакъв тип социална среща с хора, с които не можеш да се видиш.

Така според мен някъде 70-те години, ако трябва да кажа времето е времето, в което е имало може би постепенно осъзнаване, че има нещо дълбоко невярно в идеята човек да бъда вечно щастлив и дръзновен. Защото ако погледнеш в социализма изцяло, състояние като тъга, като меланхолия, депресия, те не присъстват, те са приети като може би ненормални човешки състояния. Това живеене не е било възможно, човек не е възможно винаги да бъде щастлив, целеустремен и това е част от живота. Тъгата също е част от живота.

М. Ч. - Нашето поколение може би беше безразлично, защото лозунгите не ни предлагаха нищо съвременно?
Диана Иванова - Това, което остана у нас и това е може би големият проблем, който дълго време не сме осъзнавали, е, че възприемахме публичните пространства като неща, които изобщо не зависят от нас. Аз мисля, че това може да го видим и днес в България.

Колко това обличане на публичните пространство в лозунги, които нищо не ни говорят, накара всички да се отдръпнат в накакъв си вътрешен техен си свят, наш свят, в кухнята, пространството на блока и да не обръщаме никакво внимание на този свят, който обединява блоковете, в които ние се движим и мисля, че това продължава да е проблем и днес.

Безразличие към всичко това, което е обществено и което винаги е било изпълвано със съдържание, към което не сме имали никакво отношение. Нали вече говоря за моето поколение, нашето поколение, което преживяваше тези публични простраства, като някаква даденост, в която аз не участвам, аз не съм творец, от мен нищо не зависи, аз там не мога да променя нищо.

И мисля, че ни трябвае много време, за да разберем вредата, която ни е нанесла точно това безразличие. И че може би е било по-добре да изпитваш други чувства като гняв. Защото безразличието е нещо, което толкова дълбоко остава в нас и всичко останало. И дори след края на комунизма продължи да бъде белег на нашето поколение и нашето поколение се опита да избяга от средата, но не и да я промени. Да избяга в друга среда, в която може да се впише по-добре, но не и в тази.

Но ако погледнем начина, по който изглежда България като публичност, като места, в които се движим, те са тъжни. Може би тази тъга и депресивност, която дългого време пък е била скривана или човек не е намирал в лозунгите, сега по някакъв начин просто ние можем да я видим навсякъде.

Т.е. това безразличие е за мен едно от нещата, които социализмът ни е оставил. Това, което съм аз, това, което чувствам, това, което преживявам, няма нищо общо с това, което е навън и това, което виждам. Значи ние сме живели през цялото време в едно вътрешно противоречие и хората са участвали в тази игра по хиляди причини. Защо, обаче е било толкова лесно да живееш в такова противоречие, защо толкова лесно дълго време е продължавало. Защо толкова лесно тази раздвоеност на човека е била сякаш естествена. И мисля, че тук причината е в безразличието.

Защото като погледнеш исторически идеите на Фройд, на психологията, на психоанализата и нали модерните социални науки, които всъщност разглеждат човек като едно доста социално същество, в което пак казвам няма само устрем, дръзновение, а има и много тъмни страни, които са част от човека, те винаги са част от човека. Т.е. социализмът в един момент е пренебрегнал дълбоката, тъмната страна, подсъзнаталата страна на човека сякаш я няма. Сякаш тя може да бъде изтрита с един строй и това може би е дълбокият наивинитет на това време.

М. Ч. - Намираш ли някаква прилика със съвременните лозунги?
Диана Иванова - Да, но голямата разлика сега е, че не е мобилизирано цялото общество в това. А преди е имало една мобилизация на всички да участват в този проект. А сега, всяка партия може да се опита да ме мобилизира, но аз мога да реша дали да участвам или не. Никога цялото общество не може да бъде мобилизирано за една кауза, както е било тогава.

Разбира се, че има остатъци и че партиите използват остатъчни неща от миналото, но за мен голямата промяна, драстичната промяна е в това осъзнаване какво е човекът. За всички нас беше много трудно да приемем тъгата, депресията, тъжните неща, които се случиха след края на комунизма, т.е. краят на комунизма беше наистина край, смърт, болест, не беше радост.

Но във всички нас беше заложена идеята, че животът се развива прогресивно и радостно. Това са лозунгите, които ни накараха да очакваме, че животът се развива към по-добро. Това е нашата човешка драма. Защото няма такъв филм, просто няма го глобално, няма го и тука.

Интервюто е взето от Мария Чернева за филма С всички сили - пет за четири в рубриката В кадър.