Бърз и яростен по посока Охрид

Това беше в началото на юли 1997 година, тогава работех като кореспондент на БНР. Бяха ми дали една малка служебна „Форд фиеста”, която ми вършеше чудесна работа... Една сутрин към 8,00 часа звънна телефона ми и един приятел, писателят Миле Неделковски тревожно ми съобщи, че същата сутрин Владо Мокров буквално е грабнат от дома му от полицията и е закаран в неизвестна посока. Владо Мокров, незабравим приятел, в това време беше главен редактор на седмичника „Македонско дело”, едно издание, което направи страшно много за новия прочит на историята на Македония и за изваждане на показ на престъпленията на режима на Тито и на македонските комунисти. Както и другите Мокрови, и Владо беше с корен от Велес, града на онези пламенни анархистчета, които в началото на двайсти век станаха известни като Солунските атентатори.

Владо имаше зад гърба си дълга журналистическа практика в монополния до тогава ежедневник „Нова Македония”, но веднага след промените и откъсването на Македония от разпадащата се СФРЮ, заедно с група млади ентусиасти създаде и дълги години, до смъртта си ръководи „Македонско дело”. Техен гуру в професията бе тъкмо Миле Неделковски, който пък в „Дело” написа едни от най-хубавите си публицистични работи...Пък аз си мисля, че ако някой някога в Скопие се заеме да анализира ролята на новите печатни издания за отварянето на македонското общество към истинската история на страната, на едно от първите места трябва да бъде поставен тъкмо този седмичник. Македонско ДЕЛО.

Когато Миле ми звънна рано- рано, истински се притесних за Владо. Полицията го извадила от леглото, както се казва, по пижама и го качила в полицейския бус и го откарала незнайно къде. Не че такива случаи нямаше в практиката на уж „новата” македонска полиция, но все пак сега ставаше дума за приятел, за известно име на професията, за човек от популярна в страната фамилия. Развъртях телефони, докато нещата взеха да се проясняват- Владо трябвало да свидетелства по някакъв процес в Охрид, на няколко пъти отказвал да отговори на призовките да се яви в съда, накрая прокуратурата наредила на полицията да го отведе в града край езерото да си даде свидетелските показания.

Всъщност, някъде към 11, часа ми звънна самият Владо да ми каже, че е добре и че ще прави пресконференция по повод полицейското насилие над него. Ще я прави в 13 часа, в мотела на Любчо Коцарев на няколко километра пред Охрид, та ако мога, да отида. Владо, сега е 11 часа, трябват ми най-малко два часа да стигна до там, знаеш как е по пътя, правят летни ремонти, тук-таме строят, а и туристическият сезон вече започва, как да стане, отговорих. Моля те, ако трябва, ще те изчакаме, няма да почваме без тебе, искам истината за случая да се узнае и в България...добре, тръгвам и Бог да е на помощ.

Как съм се облякъл, как съм тръгнал, как съм карал, не знам. Само засякох часа на тръгване- 11,20. Докато изляза от Скопие, мина половин час, ако не и повече. В един, един и нещо вече паркирах в двора на мотела на Коцареви. Не бях нито Ван Дизел, нито Джейсън Стейтъм, нито пък онзи британски сладур от „Транспортер” на Люк Бесон. На няколко пъти аха-аха да излетя от пътя, но слава Богу, стигнах навреме.

Пресконференцията стана, пратих кореспонденция, кой чул, кой не чул, но Владо беше доволен. На връщане го взех със себе си до Скопие, тъй като полицията имала задължението да го достави в съда в Охрид, но не и да го върне обратно. После разбрахме, че на този ден полицията и нейните специални части са си имали доста работа в Гостивар.

Местните албанци като знак на протест, че не им се разрешава да издигнат знамето си, онова, червеното с черния двуглав орел на него на пилон пред общината заедно с националния флаг, бяха излезли на протест, който си беше истински бунт. Специалните полицейски част, които веднага бяха изпратени в града, със сила се справиха със ситуацията и вечерта, в спортната зала в Гостивар, където бяха разквартирувани, премиерът Бранко Цървенковски ги похвали за свършената работа. Мина се време и албанското знаме отдавна вече се вее на пилоните на общините, в които поне 20 на сто са албанци, а и на други публични места, та кара македонците да скърцат със зъби, но тогава, през 1997 година, искането байрякът с двуглавия орел да се издига пред обществените сгради, се приемаше като нарушение на Конституцията. До 2001-а година и до Охридския мирен договор, който префасонира Македония, имаше още четири години.

С Владо Мокров се прибрахме късно вечерта в Скопие. Карахме бавно и спокойно, вече не бяхме „бързи и яростни”.

А аз имах подобен случай на яростен автомобилен спринт още веднъж - на 5 септември 2009-а, събота, когато пълното безхаберие и безгрижие на македонците отне живота на 15 български граждани, тръгнали на екскурзия до Охрид. Този случай бе най-тъжния спомен, който отнесох от Македония след толкова години работа там. Някога ще разкажа и за това.