"Отвъд границите": Моника Евстатиева: Свободата е всичко, към което се стремя!

С този разказ започна познанството ни с Моника Евстатиева през пролетта на 2016-а година. Успяхме да се свържем с нея по телефона, докато се връщаше в САЩ, седмица, след като беше загубила своите колеги и приятели в Афганистан. Беше развълнувана, разплакана, уморена, емоциите ѝ се сменяха всяка минута, и все пак в нея личеше овладяност, твърдост и решителност:

Ние ще разкажем тази история не само заради ужаса, който се шири в Афганистан. Ще я разкажем и защото го дължим на нашите приятели и колеги Заби и Дейвид… От висшите етажи на афганистанските военни изтичаше вътрешна информация, някои от тях работеха и на страната на талибаните. Бяха ни предали – откъде ще минем, в колко часа, всичко… като целта на талибаните беше да убият един афганистански генерал, който пътуваше с конвоя ни и освен това – да отвлекат мен, защото като жена и журналист от Щатите щяха да искат много пари за мен… Това показа разследването. Дори предполагаме кой ни е предал…

Така загубихме нашите колеги и приятели. Но ужасът продължи, защото за да си ги приберем вкъщи, трябваше отново да излезем на същия този път, по който ни бяха обстрелвали. Пътувахме близо час заедно със загиналите и ранените, преди да се качим на хеликоптерите. И това беше не по-малко страшно и ужасно. И в такива моменти, когато отидеш на такова място, въпреки че знаеш, че е опасно, започваш да се питаш има ли смисъл от това, което правиш. Ние с Том дълго говорихме и мислим, че нито една история не е толкова важна, че някой да загине, отразявайки я!

Моника Евстатиева е старши продуцент на най-слушания следобеден блок за политика, музика, изкуство и култура на Американското национално радио NPR.

Предаването ѝ „All Things considered“ („Всичко предвид“) се слуша от 14 милиона души и на двата бряга на САЩ.

Когато Моника заминава за Афганистан на 15 май 2016-а година е на 33 и е работила в NPR малко повече от десет години. В екипа ѝ са репортерът Том Боуман, фотографът Дейвид Гилки и преводачът им, журналистът Забихулах Тамана (Заби). За целта на мисията им Моника разказва:

Ние наблюдавахме как протичат тренировките на афганистанската армия с американските войски. Нашите войски ги обучават как да се справят с криминалните организации и талибаните в Афганистан. Освен това искахме да отразим най-опасните южни части на Афганистан. Това са четирите провинции - Кандахар, Хелмад, Забул и Орузган, които най-често влизат в новините, защото там се отглежда 80% от опиума на света. И за съжаление техният опиум се използва само за производството на хероин. Хората, които отглеждат опиума, са бедни фермери, които водят, труден живот в пустините и повечето криминални групировки се възползват от това. Те са свързани с Пакистан и една групировка, която се казва „Хакани“, които са и най-големият спонсор на талибаните на юг. През трите седмици, докато бяхме там, всеки ден имаше мисии срещу талибаните, които не водят класическа война, а правят малки засади – партизанска война. И аз наблюдавах много мисии срещу тях на живо – как наш хеликоптер каца в някое село, за да го прочисти и започват да се стрелят… и талибаните бягат към планините… Страшно е…

Докато слушах разказа на Моника, си мислех как между двете телефонни слушалки – тази в ръката ми и тази в нейната – се простират един континент и целият Атлантически океан. Гигантско разстояние, което сякаш илюстрираше и разликата между това да си журналист по време на война и на някоя улица в София или Вашингтон. Казах ѝ го с въпрос. Тя се засмя и ми отговори:

Когато си журналист, ти си винаги журналист. Това не е професия, това е част от твоето ДНК. Но когато си в стресова ситуация, като тази на войната, и има непрекъсната опасност за живота ти, тогава се чувстваш сякаш е много важно да разкажеш на света за място, за което хората имат или много малка, или грешна представа. И затова работата ти става много по-отговорна. И аз съм убедена, че тези места трябва непрекъснато да се отразяват. Когато ние бяхме там, имаше само един журналист, който отразяваше същите неща като нас. Няма много журналисти в Афганистан и това е жалко.

При тази наша първа телефонна среща с Моника говорихме може би час. Харесахме се. Имаше заряд в думите, въпреки че никога не се бяхме виждали. От тогава мина малко повече от година, през която общувахме рядко, но не се забравяхме.

Когато обмисляхме тази рубрика, в която да разказваме за българи по света, които прескачат невъзможното без отчаяние, а с идеята за свобода, Моника беше първият човек, за когото се сетих. И заради нишките в гласа ѝ, които така се оплитат, че те пускат в себе си без резерви, и заради искреността, с която разказва за трудните моменти в живота си, и заради искрицата звънлив смях в усмивката ѝ. За втори път говорихме отново преди седмица.

Част първа:

„Нито една история не е толкова важна, че някой да загине, отразявайки я!“

Част втора:

„Не се страхувам от нищо в живота“ и пътят до NPR

Защо замина за САЩ?

Винаги съм искала да работя в радио, защото още докато учех в Американския, в Благоевград започнах да работя в първото частно радио там „Радио Аура“, основано 1992 година. Накрая бях и негов директор. Така че страстта ми към радиото е от много отдавна. Но още през втората ми година в университета (Американският университет в Благоевград - б.а.) реших, че искам да уча журналистика извън България и по-специално в САЩ, защото тогава смятах, а и сега го мисля, че журналистиката в САЩ е на най-високото ниво, което може да се практикува. По това време в България имаше страхотни журналисти, които правеха журналистически разследвания, но мафията започна да ги притиска. Помня бомбите в колите на журналистите, залетите с киселина колеги… И аз реших, че за да практикувам професията, която искам, трябва да се махна от България, защото демокрацията в България е само на хартия и криминалните групировки са толкова властни дори и в момента, че няма място за истинска журналистика… Избрах Американския университет във Вашингтон, защото исках хем да уча в престижен университет, хем той да е в голям град, където се случват неща, които да мога да отразявам.

Моника завършва радио и телевизионна журналистика в Американския университет във Вашингтон. Малко по-късно печели стажантско място в сутрешния блок на NPR измежду 400 кандидати. През смях си спомня:

Даже пари ми дадоха, въпреки че тогава не даваха пари на стажанти. Но аз бях толкова бедна, бях емигрант, имах 19 долара в джоба си и те разбраха, че е важно да ми дадат някаква, макар и малка финансова помощ, колкото да не умра от глад.

Как преминава един работен ден сега?

Кога за първи път излезе извън България?

Аз пътувам от много малка. Между 1994 - 1996 година живях в Германия. През 1999 година за първи път отидох в САЩ за едно лятно училище, после четири години, докато учих в Американския колеж в Благоевград, всяко лято ходих на бригада в САЩ, за да изкарам пари, с които да си плащам образованието в България. До двадесет и третата ми година бях ходила в около 16 държави.

Имаш ли любимо пътуване или любим спомен, който пазиш от пътуване?

Дълбоко в душата си много обичам Германия, защото там бях като дете, с цялото ми семейство. Имам много приятели там. Майка ми е научен работник и я бяха изпратили там за няколко години. Винаги съм се възхищавала на мама, защото тя е учен, който търси лекарство против рак и това е много важно за света. Когато я изпратиха в Германия, татко дойде с нас, въпреки че нямаше работа там, но дойде, за да сме заедно и това беше голям жест. Не знаехме никакъв немски, но след месец – два започнахме да си говорим помежду си и това беше много хубаво, много хубав спомен от това пътуване.

Как пристигна в САЩ?

Със самолет. (смее се)

Има ли места, където не би искала да отидеш?

Да. В Сирия, защото там трябва да прекараш години, за да вникнеш в нещата, които се случват, защо се случват, кои са важните хора, с кого трябва да се познаваш. Журналистиката не е просто да преминеш отнякъде, да си направиш материала и после да си тръгнеш. Трябва да усетиш, да проучиш, да разбереш, да осъзнаеш проблемите на мястото. Да прекараш години там.

Как се успокояваш, в какво намираш утеха, когато изпаднеш в критична ситуация?

Чисто физически със спорт. А чисто психологически… (тук прави голяма пауза, поема въздух и продължава): ...може да звучи глупаво, но това, че знам, че съм от България. Защото всеки път в критична ситуация си казвам, че сякаш съм преживяла всичко. Аз съм родена 1982 г. преживях промените, глада, нищетата, протестите, това са неща, които дори и да не осъзнаваме са ни направили много силни, калили са ни. А и аз не се страхувам дори и утре да остана без работа и пак да съм с 19 долара в джоба… е, какво… ще си намеря някаква работа и ще започна отначало. Не се вкопчвам в нещата, не ме е страх от промяната или от това, че всичко може да ми бъде взето и да започна от нулата… нямам проблем с това.

Имаш ли мечта да работиш на някакво различно място от САЩ?

Много искам да отида в Нова Зеландия и Австралия. Много бих искала да поживея поне 2 години в Латинска Америка, да работя в Бразилия или Аржентина. Както и в Африка – въобще да е различно от Европа или САЩ и Канада. Искам да видя целия свят. Защото аз не си представям света като мои и чужди места. Светът за мен е нашето място. Например нямам желание да отида до Марс. Това не е моят свят. Но Земята, тя цялата е моя, наша, защото аз не смятам, че ние сме от едно място, а че целият свят си е наш.

В какво вярваш?

В любовта, в силата на всеки човек, в Бог и в доброто, защото съм убедена, че ако правиш добро – добро ти се връща. И въпреки че е изтъркано, аз дълбоко вярвам в това.

Има ли житейска ситуация, която е събудила един от тези погледи към вярата?

Мисля, че едно от нещата, които са ме направили човека, който съм, е любовта, която моите родители ми дават. И аз я усещам тази любов, и тя ме прави силна, колкото и да съм далече. Много е трудно, когато си далече от семейството си цял живот. Винаги се чувстваш, сякаш изпускаш изключително много... Аз където и да съм била, винаги нещо ми липсва. Ако съм тук, ми липсват моите родители и семейството ми, ако съм в България - ми липсва животът ми тук.

Какво е свободата?

Това е нещото, което най-много съм искала в живота си – да не съм зависима от никого и от нищо и всичко да мога да правя сама.

Атакуваха нашето Humvee. Обстрелваха ни повече от 15 минути и беше много страшно. Едва успяхме да се доберем до една база наблизо и започнахме да чакаме останалите хъмви от нашия конвой. В едно от тях трябваше да бъдат останалите хора от екипа ми – фотографът Дейвид Гилки и нашият преводач и приятел журналистът Забихулах Тамана, когото за по-кратко наричахме Заби. Заби живее… живееше в Кабул и много ни помагаше при тази мисия. Първоначално информацията беше, че колата, в която пътуваха колегите ми, е спукала гума и ние бяхме спокойни. Бях благодарна, че им е спестено това ужасно преживяване и си казах: „Господи, добре че стреляха само по мен и Том“. Изведнъж започнаха да пристигат много камиони с ранени. В един от тях имаше двама души без униформа, разпознах Заби…. мъртъв… и това беше истинска изненада и шок за мен… и ми беше много тежко и болезнено да проумея, че моят колега и приятел си е заминал… 45 минути по-късно докараха и Дейвид… също мъртъв… изпратих Том, защото аз повече нямаха сили, не можех да го идентифицирам…