Борбата за новото име тепърва започва

Най-напред - референдумът за обявяването на Македония като суверенна и независима държава, проведен на 8 септември 1991 година. След това първото ѝ признаване от България на 15 януари 1992 година. По-нататък - едностранната блокада от страна на Гърция през февруари 1994 година, приключило с подписване на Временната спогодба между двете държави през септември 1995 година. Няколко дни след това, в началото на октомври - атентат в центъра на Скопие срещу първия президент на републиката Киро Глигоров. Глигоров след години почина от естествена смърт, но организаторите и изпълнителите на покушението все още не са открити.

Първата изборна победа на ВМРО-ДПМНЕ през 1998 година, последвана през следващата година от огромната вълна бежанци, която заля Македония поради кризата и войната в Косово. Изборът на Борис Трайковски за президент на Македония през 1999 г., загинал през февруари 2004 година при все още подозрителни обстоятелства край Мостар в Босна. Гражданско-етническият конфликт през лятото на 2001 година, завършил с подписването на Охридския рамков договор, впоследствие променил Конституцията на държавата и я дизайнирал като мултиетническа, мултикултурна и мултиконфесионална. После изборната победа на СДСМ през септември 2002 година, идването на власт на Никола Груевски през 2006 г., падането му като премиер, а после и като лидер на ВМРО-ДПМНЕ. Формирането на ново правителство на Зоран Заев и убедителната му победа на местния вот преди година...

Всичко това мина и замина пред очите ми, на всяко събитие от тези и много други съм посветил кореспонденции, анализи, коментари, интервюта... Не съм ги броил, но са много.

Може и да съм пропуснал нещо, но общо взето има една отличителна черта, която свързва всички тези, а и другите събития в 27-годишната история на суверенна и независима Македония. А това е, че всяко от тях е съпроводено с драма-лична, политическа, гражданска, обществена. Нито едно от взетите решения по всеки един тежък и сложен въпрос не е взет спокойно и след нормален дебат, всичко е съпроводено с остри противопоставяния, викове, крясъци, закани и най-вече - заплахи за подялба на държавата и обществото. В такива случаи понякога съм си мислел, че този патос, с който македонците спорят и се карат за щяло и не щяло, е въпрос на техния манталитет да „се пеняват“, както се казва. Но това само частично разкрива причината за общественото противостоене, причината е в дълбоката им историческа поделеност, която продължава и до днес. Поделеност на леви и десни, на патриоти и предатели...

Ако това е вярно, а то е вярно, защо се учудваме, че такъв важен документ като Договора с Гърция за името предизвиква толкова ожесточени спорове още преди да е минал през каквото и да е институционална оценка. Та, той дори не е подписан още, само премиерът Зоран Заев съобщи някои основни детайли от него. И се започна - едните твърдят, че това е исторически успех, онези отсреща - че това е историческо предателство. Безспорното е едно - историческото.

Едните се готвят да го защитават като Александър Матросов пред амбразурата, другите се заканват да направят така, че Договорът да умре преди да се е родил и заживял истински. И обърнете внимание - не става дума само за Македония, а и за „другата страна“- Гърция, където подкрепата от страна на премиера Ципрас заплашва да хвърли страната в нови предсрочни парламентарни избори, изходът от които, нищо чудно, да бъде Ципрас да изгуби. Президентът Георге Иванов, за когото тук сме писали достатъчно много, се държи като обидена вдовица и отказа да разговаря с премиера Заев. Договорът бил лична работа на премиера и на неговия външен министър Димитров, те да се оправят...

Държавен глава, моля ви се. За съжаление, това поведение на обиден Иванов продължи и в София по време на визитата си по покана на Румен Радев. Хей, Хорхе, ако си истински държавник, няма да хукнеш в чужбина след като под краката ти пари, страхливец такъв, ще си гледаш държавата...

Горе-долу така реагира и Християн Мицковски, лидерът на най-голямата опозиционна партия в Македония – ВМРО-ДПМНЕ. Той пък нямало да гласува за договора по време на референдума, за който Заев пое ангажимент, а и така е записано в документа, да се проведе сред македонските граждани за името. И щял, разбира се, да агитира и неговата партия и привържениците ѝ да направят същото с идеята Република Северна Македония, както се казва, да не мине. Опозиция е, негово право да се бори за власт, но когато става дума за такъв важен въпрос като промяната на името, което пък открива евроатлантическа перспектива за Македония, нещата изглеждат отвъд традиционните опозиционни похвати на отрицание и обвинения за предателство.

Така че, мили мои читатели, голямата борба за новото име на Македония тепърва започва. Край Вардар ни чака горещо политическо лято. Хайде да не го сравнявам с годините, когато съм бил там и съм работил като кореспондент, ама предчувствието ми подсказва, че ще се случват интересни политически битки, интересни личности ще се появяват и изчезват от общественото внимание, драми и напрежение ще съпътстват горещите летни дни. Знам го със сигурност.

Затова мога само да кажа - ех, защо не съм там.