Чомовски - баща и син

Целта на идването им в София бе хем работна, хем неформална. Горазд се готвеше за есенното начало на своята емисия, беше пообиколил за интервюта Хърватия и Сърбия, сега беше дошъл ред на България. Беше ми звъннал с молба да му помогна и да му осигуря събеседници, направих, каквото можах, той си свърши работата и остана доволен от разговорите с трима нашенци, които разбират от проблематиката на Балканите. Във въпросите, както ми каза, беше акцентирал на македонско-българските отношения и тяхната перспектива след подписването на Договора, на очакванията българското председателство на ЕС да даде тласък на членството на страните от Западните Балкани, на предизвикателствата, които все още живият и дори агресивен национализъм на полуострова хвърля пред политическите елити наоколо.

Докато младият Чомовски снимаше из София, ние със стария, както се полага, седнахме под едни чадъри около Централна баня. Чом много настояваше да търсим „Хепи”, но когато му казах, че все пак до там има доста ходене пешком, пък си беше на обяд и слънцето прежуряше в последните си топли дни преди идването на есента, той се отказа. Седнахме под първите чадъри, видяхме празни халби от бира на съседните маси и това определи избора ни. Когато сядахме, му подхвърлих - абе, Чом, вие, македонците имате като някаква парола това „Хепи”, който дойде от Скопие и иска да се видим, винаги ми казва - среща в „Хепи”. Какво толкова ви харесва там, все пак идвате от държава, в която ресторантьорството е издигнато в култ, поне аз така си мисля. А, няма нищо чудно, отговори той, имам предвид това „Хепи”, което е срещу онази църква, как беше,... Света Неделя, кажи ми някое по-централно място от него в София, затова там си определяме срещите. А и не подценявай обслужването - бързо, хубава храна, точни сметки, какво повече му трябва на госта, а?

Съгласих се. А и там, където седнахме, беше приятно, та си поговорихме доста с него. А имаше за какво да си говорим. За Заев, за Груевски, за този и онзи, за нашите общи приятели и колеги - кой къде е сега на работа, след като и в Македония вестниците фалираха и останаха някакви книжни люспи, както ги нарече Чом, за шансовете на отделните партии за местните избори на 15 октомври, за това има ли нова ситуация в отношенията между Скопие и София след подписването на Договора, за предизвикателствата пред този важен документ, и за какво ли не още. Говорихме си спокойно, разумно, като двама човека с повече от 40 години новинарска практика зад гърба на всеки от нас, видели какво ли не и попадали в какви ли не ситуация. Ама той бил от Скопие, пък аз от София, какво от това, това е само едно разстояние от - колко?, двеста километра. Преди години, когато работех край Вардар като кореспондент, бях измерил с километража на колата с точност до десет метра разстоянието от дома ми в квартал „Иван Вазов” до поредната ми скопска квартира - 219 км и 850 метра, от дом до дом. По-близко отколкото от София до Хасково, да речем, да не говорим за Бургас или Варна.

Коста, ако ние с тебе, двамата пенсионери не свършим работа, няма кой да го направи, да знаеш, каза с известна доза тъга по едно време мустакатият ми гост. Преди три години и двамата търчахме да направим първата среща между македонски и български журналисти, на която свободно и професионално да потърсим начини как отношенията между двете държави да се подобряват, че е срамота... Е, първата покана беше от тях, отидохме там, трябваше да сме по-голяма българска група, но в крайна сметка бяхме само четирима. Но свършихме работа- приехме да работим за това обществените телевизии в двете страни – БНТ и МТВ, да сключат договори със сдруженията на кабелните оператори от другата държава, с които договори да се разрешава на кабелните оператори да включват в пакетите си и програмите на БНТ и съответно, МТВ. Гого Лозанов, тогава шеф на СЕМ, свърши основната работа от българска страна, Чом - от македонска. Съответните договори бяха подписани, Верчето Анкова ходи чак до Охрид за тази цел.

Втората ни среща трябваше да бъде няколко месеца по-късно у нас, в България, ама какво стана- срам не срам, трябва да призная, не можахме да се организираме да я проведем. И сега, когато с Чом пак тази мисъл да подновим срещите помежду ни ни се върти в главата, той подхвърли: видя ли какво стана, тогава ние, новинарите изпреварихме политиците, сега те ни изпревариха. Ами, Чом, ще се опитаме да се реваншираме, ама това най-реално е да стане след 15 октомври, да ви минат местните избори, вие сте хора професионалисти и задължително ще тичате по тях, пък и ние да имаме време да се подготвим. Ами тогава дай да видим каква тема да сложим за обсъждане- говор на омраза, политика и журналистика, изискванията на Договора пред медиите, виж само колко много неща...

И понеже бяхме пили по две бири, той се размечта - ако вие осигурите на откриването на срещата ни да дойде Екатерина Захариева, аз ще доведа в София Никола Димитров, този път трябва да дадем гласност на работата ни и в двете държави, нека не се крием, и така нататък. И най-важното / за това той ми го говори с години!/ ние двамата с тебе да станем инициатори на съвместна дългосрочна инициатива между БНТ и МТВ, която да обявим на срещата пред колегите. Ама да не се занимаваме с историята, а да гледаме напред в бъдещето, става ли?

Всъщност, става ли?