Дунав като новия Път на коприната

Не вярвам за някой, който хвърля по едно око на балканските ни работи, да е изненада, че силният човек от Пекин отива в Белград, водейки със себе си сериозна политически екип и особено над 200 човека от китайския бизнес. И че на брега на Сава и на Дунав той говори за перспективите на стратегическото партньорство между Китай и Сърбия. А това партньорство, освен със съответния политически документ, е подкрепен от цели 21 споразумения за пряко сътрудничество в най-различни области, в това число и за изграждането на стратегическо пристанище на Дунав близо до моста „Михайло Пупин” на стойност 300 милиона долара. Не, тук няма никаква изненада. Нали си спомняте един декемврийски форум в Белград между балканските лидери и високопоставени китайски представители за перспективите на китайските инвестиции в района. Ставаше дума за огромна сума свободни средства, които Китай притежава и които търси къде да вложи и да получи печалба от тях. Вероятно и да се сдобие с нови лостове за политическо влияние. Едни строят газови и нефтени потоци, други предлагат други проекти, а Китай търси място да си вложи парите. На този декемврийски белградски форум бе много важно всеки от балканските ни съседи-участници да направи така, че да се хареса на Пекин, и да откъсне парче от тримилиардната доларова баница, така и бе възможност китайците да изберат своя основен партньор в този район на Европа. И ето, изборът очевидно е паднал върху Белград и за да не изглежда този избор като нещо, което може да подразни съседи и европейски институции, той е облечен във формата на големия инвестиционен китайски проект – Нов път на коприната. И понеже Белград лежи точно на мястото, където Дунав и Сава се сливат, по-точно Сава се влива в Дунав, и понеже водите на Дунав извират от сърцето на Европа, а и самата река е основен плавателен транспортен път между европейските държави, ето ви го Си Цзинпин в Белград на гости на Томислав Николич. Само като напомняне - на този форум тогава София бе представена чисто формално, само доколкото да не обидим домакините от Белград, май.

И за да няма грешка и за да бъде всичко както трябва, бизнес- програмата на китайския силен човек е облечена в няколко символни прояви: полагане на цветя пред паметника на загиналите служители в сградата на китайското посолство по време на бомбардировките на НАТО през 1999 година, / нали си спомняте девиза на бившия президент Борис Тадич „Да на Европейския съюз, никога в НАТО!”/, първа копка на бъдещия Китайски културен център в Белград, откриване на паметник на великия китайски философ и мислител Конфуций, наименуване на улици Конфуции и площад, посветен на приятелството между Сърбия и Китай. Не мина и без съответните ордени, с които китайският гост бе удостоен и накичен, както и с взаимни уверения, че Белград и Пекин имат дълбоки и съдържателни отношения с дълбоки корени, но и изповядват еднакви ценности. И други такива протоколни, но знакови нещица, които ни дават да знаем, че Китай стъпва яко на Балканите и че вече е решил вратата му към Европа да бъде тъкмо нашият северозападен съсед Сърбия. Всичко това, ако си даваме ясна сметка, не са китайските ресторанти из цяла София и България, или магазинчетата в Илиенци...

И тук е първият въпрос- защо изборът на „врата към Европа” пада на Сърбия, а не на някоя друга съседна държава, която да е член на Европейския съюз, да речем, каквато е България? Или Румъния, или Словения, или Хърватия, все отбор югоизточноевропейски страни, които са вътре в големия европейски пазар? Само фактът, че Дунав минава през Сърбия и покрай Белград ли е причината китайците да посочат едно от сръбските речни пристанища по голямата река за свое стратегическо товаро- разтоварище? Та, и Румъния, и България вероятно предлагат също такива, или поне ние така си мислим, възможности за използване на речния път към Европа. Нали Сърбия натиска да стане член на Европейския съюз и вече дори започна да отваря глави по този път, а колко е важно това за нея личи по отстъпките, които прави по отношение на някогашната си провинция Косово, сега независима държава. Китайският гост и неговите домакини говорят за миналото на отношенията между двете страни, явно намеквайки времената, когато Титова Югославия, се водеше да лидер на така наречения Трети свят, давайки мигачи към Москва и Вашингтон, без да ги спазва, а Китай тръгваше по пътя на Дън Сяопин с идеята да се откъсне от опеката на великите сили самата тя, държавата Китай, да стане велика сила. Китайците дават пример за това как умеят да извличат позитивното от своето велико минало, осъвременявайки някогашния „Път на коприната” от Пекин към Европа в един гигантски проект, който, ако не друго, да покаже, че китайците вече идват към Европа, за да не кажа, че вече са тук, и то отдавна.

Каквото и да си говорим, каквито и вътрешни мотиви да имат сегашните политически лидери в Белград за отварянето към Китай, нещата са повече от ясни- премиерът Александър Вучич играе ролята на силния прозападен политик, за когото европейската перспектива на Сърбия е най-важна. Докато Томислав Николич, някогашен негов партиен шеф в Сръбската радикална партия е човекът на Изтока, да го наречем така. Той, Николич, някогашният директор на гробищния парк в Крагуевац държал „руската връзка”, сега в добавка и китайската такава. Нещо като доброто ченге и лошото ченге, като добрият премиер и лошият президент. Но май в тази игра се търси винаги печалбата- каквото и да става, загубата за единия би означавало печалба за другия, и обратно. Едното не е за сметка на другото. Парите не миришат. И не мога да си спомня дали Николич се е качвал на Великата китайска стена, но резултатите са налице. И да не ми разправят, че българската привързаност към евроатлантическите ценности е стратегическа и че извън нея всичко друго е ерес. За да не им кажа, че това си една модерна схоластика, от която, както казват моите приятели край Вардар- фАйда нема.