Историята на Иво: за книгите, страха и чудесата

"Мамо, страх ме е...", казва Иво, преди да пуснем камерата. Странно е да го чуя от него, защото той вече се е изправял пред толкова по-страшни неща, немислимо по-страшни... Но от друга страна - разбирам страха му. Много писатели се притесняват да говорят за творбите си, защото писането е един съвсем различен акт на споделяне, много по-личен и по-съкровен от говоренето.

Затова преди оператора да натисне бутона "Rec", с Иво и майка му си говорим... за училище, за часовете по литература, за това, че нон-стоп чете, за една молитва към Господ, в която Иво си пожелава да пише и да оздравее. Поводът, по който сега сме тук, в малкия уютен хол - една сериозна книга върху масата, е сбъдната надежда.

Интервюто започва. Или по-скоро разговорът продължава. Ръцете на Иво стават студени, но усмивката му си остава топла. Точно такива са и думите му, които за мен мигновено станаха част от онези истории, които ние, репортерите, никога не забравяме. Затова публикувам тук разговорите с Иво и майка му Милена, дума по дума еднакви, такива, каквито ги споделиха с екипа ни. Защото тези молитви си струват да бъдат чути. И четени. И сбъднати.

- Как започна да пишеш, откога ти е любимо това занимание?
Иво: - Може би това, че в началото на учебната година започнах да чета Стивън Кинг, ми помогна много, защото аз всеки ден четях и просто си мечтаех да стана като него един ден. И това постепенно започва да се сбъдва. Когато пишех още на пишеща машина, първоначално започнах с преписи и след това си казах, че няма смисъл да си губя повече времето с преписи... и започнах да пиша. Първо малки истории, след това историите се разраснаха, докато не стана цяла книга. Но може би другите по-добри писатели вътрешно ме накараха да си мисля, че мога да стана дори по-добър от тях и да започна да пиша.

- Защо на пишеща машина си започнал?
- Може би заради романа "Misery" - там се разказваше за един писател с пишеща машина... и аз си мечтаех да започна като него. Общо взето - половин година само така пишех.

- По-приятно ли е, отколкото на компютър?
- По-уморително е, обаче тогава мен ме болеше главата от компютъра - малко време беше минало от операциите. И реших, че за начало е по-добре на пишеща машина.

- Колко истории излязоха от тази пишеща машина и как реши всъщност да ги обединиш в книга?
- Много странно станаха нещата... Първоначално започнах с леко недоверие. Първият разказ е писан на таблет, когато бях на преглед миналата година, и съм писал през цялото време там, в Германия. С много страх съм писал. И след това вече, като се прибрахме, започнах лека по лека на пишещата машина... всеки ден, цяло лято. Писах с много труд и с много страх. Обаче си казах, че щом съм стигнал дотук, трябва да се издаде книгата, без някакви притеснения или рискове. Мисля, че хората биха харесали книгата и факта, че съм на 14 години и съм я написал.

- С такова възхищение говориш за писателите и за пътя им, по който и ти вървиш сега. Защо за теб това нещо е толкова ценно?
- Писането става като част от живота. Аз по принцип не съзнавам какво правя, когато седя пред лаптопа и пиша. И се опитвам понякога да си давам почивка, но не мога. Думите сами идват и започвам да пиша, но... много е странно, не може да се обясни лесно, но е много хубаво човек да седи и да пише! И се замисля: това аз наистина ли съм го измислил? И го препрочита, и го редактира, и... разбира, че е малко повече от това, което си мисли. Но никога не трябва да си мисли, че той е най-добрият.

- А винаги да се стреми да бъде по-добър?
- Да, винаги трябва да се стреми да покаже това, което може най-добре, но никога да не си мисли, че е най-добрият.

- Какво показваш ти в твоята книга, какви са героите за които разказваш? Накъде ги водиш?
- Разказвам за смъртта, за ужаса, за болката, за много неща, които са ме притеснявали по време на операциите и след това, в последните 2 години. И мисля, че сега ми е малко по-леко, след като съм го написал и след като виждам подобрението в мене.

- Нещата са свързани, нали знаеш?
- Да, да... свързани са и мисля, че... въпреки че краят на книгата не е добър и всички краища в книгата не са добри, мисля, че моят край ще бъде добър.

- Майка ти каза, че с времето си започнал да пишеш по-светли истории...
- Промениха се историите, да. Вече не са свързани с толкова ужас и с толкова страх и се образува един нов стил на писане, който аз сам изграждам. В другите книги вече мога да покажа повече себе си. Докато тук съм повече стимулиран от други писатели, на които се възхищавам. Но книгата за мен си е добра, като всяка друга книга, която съм написал.

- Колко книги имаш, колко предстои да бъдат издадени?
- Имам 4-5 ръкописа, по които ми остава да поработя малко, малка редакция има да се направи... И с течение на времето ще се издадат.

- Как се случиха нещата с първата книга - намери ли бързо подкрепа, издатели?
- Мога да благодаря на много хора, най-вече на моите родители, че ме подкрепяха през цялото време, докато пишех, и че никога не ми казаха "прекалено малък си и не можеш да издадеш книга"... Те ме подкрепяха и ми казваха, че е добре да пиша, да издавам книги, защото по друг начин не мога да изразя себе си.

- И един последен въпрос: защо не даваш на мама да прочете книгата?
- От начало си мислех, че тя няма да хареса ужаса, който е изразен вътре и просто... (смее се) Страхувах се леко, че тя няма да хареса книгата. Но сега вече книгата е готова и може да бъде прочетена от всеки, който иска.

Милена - майка на Иво:
- Най-напред ще кажа, че за мен това не е само книга, а сборник на мисли, чувства, страхове, състояния, през които той е преминал. Лятото пишеше, когато му беше тъжно, когато го болеше... Искам да споделя с хората, че през лятото той беше на химиотерапия, както и в момента. Човек, когато е на химиотерапия... не се чувства перфектно. И точно в тези моменти той е писал - за ужаса, самотата, болката, страха, затова за мен тази книга е нещо ценно и много повече от книга. Отначало започна да пише, като казваше, че така се чувства добре. Сякаш забравя за състоянието, в което е. След това първият разказ беше готов, после вторият, третият... и непрекъснато казваше "Мамо, аз имам идея за още един, за още един, за още един...", докато станаха пет. И каза, че вече е назряла идеята за издаване на книга. Стъпка по стъпка, трудно се случиха нещата, но аз съм безкрайно щастлива и доволна, защото тя вече е в завършен вид. Мисля, че доста хора ще оценят труда и старанието на моето дете, борбеният дух и упоритостта му. Защото той е само на 14 години - имайки предвид през какви ситуации е преминал, колко пъти се е борил за живота си, това да издаде своя сборник с разкази, за мен е много! Просто като изживяване е неописуемо! За тази крехка възраст, на която е той, книгата е наистина много сериозна. Аз бях първият му клиент - закупих си я и с голямо любопитство и интерес я изчетох от край до край. Историите са му страшни, почти във всички той разказва за смърт. Аз... майчиното ми сърце го подсказва, че пише точно за това, защото... самият той на няколко пъти се е докоснал до смъртта и изкарва всичките си страхове от душата на тези листа, в тази книга. Като във всеки разказ откривам, че стремежът му е да даде някаква поука от себе си. Осмива алчността на хората, разказва за страха, за ужаса на една жена, която се бори с рака. Разказва за младежи, които са наркомани - малко по-големи от него, които в крайна сметка, с идеята си да вземат дрога, накрая намират и те края си. Просто всичките му истории са актуални, свързани с ежедневието на хората и от всеки разказ човек може да почерпи някаква поука.

- Звучи наистина като написано от един много пораснал човек...
- Наистина. Аз пак казвам, той е моето малко дете - на 14 години е, сякаш вчера беше малък, прохождащ човек, а днес вече е на 14 и е написал книга! Все още не мога да го осъзная наистина... И искам да споделя нещо с вас. Преди две години аз плачех и се молех: единствената ми мечта беше той да остане жив. Към днешна дата ние вече имаме издадена книга - повярвайте ми, аз не съм си и мечтала за такова нещо! Просто мечтаех да живее. Мечтаех да може да ходи и да говори, нищо друго не исках от живота, от Господ. А пък той взе, че ме изненада - написа и книга...

- И има още няколко, които предстои да бъдат издадени...
- Да, и продължава да твори! Той е много дисциплиниран и отговорен човек - чак нетипично за неговата възраст, защото прибирайки се от училище ми казва: днес трябва да направя това, това, това! Вкъщи например правим рехабилитация, всеки ден чете книга, подготвя си уроците за следващия ден, плюс минимум 2000 думи пише на ден по новите си творби, и плюс - отделяме време и за разходка, което за един тийнейджър на 14 е един пълен работен ден. Организиран и подреден във всяко едно действие и всяка една минута! Дори понякога ми е много странно като каже: "Остави ме, имам работа... всичко ми е до минути разпределено." Може би това е формулата на успеха му - че е толкова дисциплиниран.

- Със сигурност, и много се надявам съвсем скоро да можете да споделите добри новини и за това, което ви очаква след месец.
- Дано, мечтая за това.

- Докъде всъщност стигна лечението и как се развива Иво в момента?
- Ами на този етап продължаваме с вливанията всеки месец. За хората, които не знаят, ще кажа, че в момента правим всичко възможно да предотвратим операцията. Не трябва да се прави операция за отстраняване на тумора, който е от лявата страна в ухото, защото при една такава операция той ще загуби слуха си. Затова третираме този тумор със скъпо струващо лекарство - всеки месец сме на вливания, към края на юни ни предстои нов контролен преглед в Германия. И вече оттам нататък ще се прецени какво ще се прави - дали ще се продължи с вливанията, дали ще ни сложат на поддържащи дози... И аз самата не мога да кажа, но лечението продължава, кампанията - също.

- Как се справяте с това постоянно търсене на средствата?
- Много е трудно, много. Когато дойде краят на месеца, в банковата сметка почти няма пари, ужасът е наистина голям. Започва се обаждане по фирми, дъщеря ми непрекъснато организира онлайн разпродажби на моите сувенири, които правя, организират се базари... И вече, когато наистина няма средства и липсват, както бяхме миналата година - направихме и концерт. Добре, че изпълнителите са добри хора, широко скроени, от една дума се разбират и съвсем безапелационно се съгласяват да участват и да даряват! И така - много трудно. За всяко следващо вливане все по-трудно се събират средства, но пак казвам, може би с Божията намеса се справяме дотук, защото, точно когато нямаме никакъв вариант и изход, винаги някой ще се обади и ще каже - ами да, добре, аз ще помогна, ще се включа... И аз самата не знам как се справяме дотук, но лечението продължава и Ивчо се чувства по-добре! Дай Боже занапред все по-добре!

- А със средствата от книгата какво ще направите?
- Тази много трудно я издадохме и не сме разпечатали много бройки, тъй като нямаме средства. С всяка продадена книга - Ивчо си я касира на средствата и казва, че оттук нататък той ще използва тези средства за издаването на следващите си книги. Защото малко нахално от наша страна би било да събираме средства и за лечението, и за издаване на книги. Той иска самичък да си издава следващите книги и повярвайте ми - къта всеки лев! За да може оттук нататък самичък да издава.

- Имате възможността да поканите хората на събитието днес...
- (този отговор Мария дава с най-светлата усмивка на света, б.а.) Представянето на книгата ще се състои днес от 19:30ч. в столичен клуб. Всеки, който иска да се докосне до тази за мен необикновена книга - нека да дойде! Ще се запознае лично с Ивчо, ще разгърне книжката, ще я получи с автограф, ще се докосне до неговата история, до неговия талант, ще поприказва, ще размени някоя и друга дума... Хора, заповядайте и подкрепете Ивчо за пореден път, защото от няколко дни той е в еуфория и непрекъснато казва, че този ден е неговият ден, неговият празник... най-важният може би в живота му! Той казва "Мамо, аз живея за този ден!" Така че, който има свободно време, който иска да си закупи книжката, е добре дошъл!

Официалната покана на Иво във фейсбук: https://www.facebook.com/events/223121601402392

и неговата страница: https://www.facebook.com/chance4IVO/?fref=ts