Избори за лично спасение

Бившият премиер на Македония до 15 януари 2016 година и лидер на ВМРО-ДПМНЕ от 2003 година Никола Груевски има основание да се притеснява от личната си съдба. Политически той вече е „пътник”, както казват повечето от разумните наблюдатели в Скопие. Повечето от тях са сигурни, че Груевски никога повече няма да бъде премиер на страната, колкото да би искал това да стане. Такъв е и залогът на активното му лично участие в предизборната кампания на неговата ВМРО-ДПМНЕ, в която той се държи повече като действащ премиер, отколкото като партиен лидер в опозиция. Е, да, ама вече почти четири месеца друг човек и друг партиен лидер е премиер на Македония, това е неговият политически „близнак” Зоран Заев.

Близнаци, а? Казвам това, защото вече много пъти съм писал за персонализиране на македонската политика в годините на независимост на страната. Лидерите на двете основни и съперничещи си партии - ляво - центристката Социал-демократически съюз на Македония /СДСМ/ дълги години имаше за лидер Бранко Цървенковски, докато на другата „страна” в политическия македонски окоп бе дясно-центристката ВМРО-ДПМНЕ с председател Любчо Георгиевски.

В масовото съзнание и говорене хората предпочитаха да не назовават партиите с техните дълги имена и абревиатури, а само казваха - Бранко това, Любчо онова, като казаното или стореното от двамата лидери бе знак, че партиите им са направили това или онова. Двамата дълги години бяха като двете страни на едно огледало все до момента, в който през 2003 година на конгреса в Охрид Любчо Георгиевски пое отговорността за тежката изборна загуба предишната година и предпочете да поеме пътя на политическото отшелничество. Тогава написах текст за това, че без Любчо като партиен и политически противник, Бранко някак си „увисва” и че македонската политическа сцена вече не е същата. После Бранко стана президент, след петгодишния мандат като държавен глава се върна отново начело на партията, за да се оттегли и той бързо-бързо някъде, откъдето вече Георгиевски беше започнал да се подава отново, първо като анализатор, а после и като партиен активист на ВМРО-Народна партия.

Дълги години Никола Груевски бе едната страна на въпросното огледало, защото социалдемократите сменяха лидерите си до момента, в който Бранко Цървенковски каза „Край!” и Зоран Заев стана титулярният лидер на СДСМ. Така „онази” практика по формулата „Бранко-Любчо” вече има по нов вариант, който според симпатиите или антипатиите на хората звучи така „Заев и Груевски”, или „Зоки и Груйо”, или както искате, според ресторантските и улични подмятания. Огледалото отново има две страни, въпросът е докога?

Защото докато Заев вече набира скорост като премиер и се стабилизира окончателно като партиен лидер, Груевски се пече на няколко огъня, които иска да угаси с успех на местния вот в неделя. От една страна, въпреки спецификата на локалните избори, една загуба на ВМРО-ДПМНЕ директно би наранила и без това накърнения авторитет на Груевски като държавник.

На всичко отгоре, в едно ТВ интервю той заяви, че ако партията му претърпи поражение, негово задължение като лидер е да поеме отговорността за загубата. Което веднага бе изтълкувано, че той може да напусне лидерската си позиция, въпреки че лично аз съм скептичен към подобен вариант.

От друга страна, все повече са надига вътрешно-партийната опозиция във ВМРО-ДПМНЕ, която иска Груевски и неговият екип да освободят партията от присъствието си, за да може тя да се върне към своите автентични корени. Е, засега, на този етап тази опозиция на Груевски вътре в партията ми прилича повече на декоративен елемент, отколкото на ефективна политическа опция, но времето тече, току виж, от този храст излязъл заек.

На трето място, Груевски е една от най-желаните цели на Специалната прокуратура, създадена преди две години с идеята да разследва корупцията по върховете на властта и злоупотребите със служебното положение. Като премиер Груевски бе главният герой, сега е важно той да стане и основният клиент на съда, а може би и на следствения затвор в скопското предградие Шуту Оризари.

Затова Никола води лично кампанията, пътува от място на място, от град на град, от митинг на митинг. И колкото да твърди, че се бори за нова Македония, колкото и да изтъква заслугите на неговите кабинети през 11-те години на власт, колкото и да намеква, че победа на неговата партия ВМРО-ДПМНЕ във всяка една изборна секция в най-отдалечените кътчета на Македония е победа за държавата, ръководена от самия него, на всички е ясно, че Груевски се бори за личното си оцеляване. Политическо, а и чисто човешко. Като партиен лидер, като предводител на опозицията и най-вероятно като бъдещ премиер, въпреки всички предвиждания, че това повече никога няма как да стане.

Впрочем, преди да седна да пиша, прочетох текст на един от популярните анализатори в Скопие Арсим Зеколи. По средата на мандата на президента Георге Иванов той вече прави „списък” на потенциалните кандидати за бъдещ държавен глава на страната. Между тях, представете си, и то на доста високо място в този списък е името на Никола Груевски. Казах си - хайде, стига бе! Пък после си рекох - Груевски нека първо да спечели местния вот в неделя и то по начин, който да не предизвиква съмнение за убедителността му, пък тогава да видим.