Няма забравени влакове

Ще попитате защо изведнъж се присетих за филмчето. Ами, просто защото в сряда, на 1 март се навършват точно сто години, един век от потеглянето от гарата в Скопие на теснолинейката в западна посока - първо към Тетово, после към Гостивар и все така успоредно на границата с Албания, през Кичево към Охрид и Струга. Сто години, представете си!

И тази линия, която има своята собствена съдба, своята митология и до днес е част от железопътната мрежа на Република Македония по трасето, което някога, преди век и малко повече, са очертали българските военни строители и техните немски колеги. Вярно, вече влаковете са „голям формат”, но българският военен вариант от 1917 г. е осакатен - някъде в края на 50-те години тогавашните югославско-македонски комунистически власти решават, че линията може да стига само до Кичево и са демонтирали всички релси и траверси от Кичево до Охридското езеро. Релсите и траверсите отишли някъде на север, в другите юго-републики, а за линията напомнят трите малки вагончета и едно локомотивче с висок смешен комин, паркирани завинаги като музеен експонат в малка градинка пред гарата в Кичево.

Слава Богу, поне тях не са пратили за претопяване, за да остане някакъв спомен от времената, когато от Скопие до Охрид е могло да се стигне и с влак. Току виж някой се сети, че всъщност, българите са тези, които някога са опънали релсите по планинските скатове и са свързали Скопие с водите на езерото. Вярно, с „военни съображения и за военни цели”, ама и до днес в Македония може да чуете добронамерени хора, които твърдят, че социалната функция на малкото влакче е била твърде важна. В композициите винаги е имало едно-две вагончета, които били за пътници, пътуващи без да плащат билети и с охрана от по един-двама български войници, за да гарантират спокойствието им. А и след демонтажа на релсите по линията, изселническата вълна от тези райони на Македония рязко се е засилила.

Един от тези хора, които разказват за онези времена е Панде Евтимов. Той ми внуши идеята, вероятно без да иска, да направим филм за българските военни влакове в Македония. С оператора Любомир Станоев бяхме отишли при неговата родна къща в село Претор на брега на Преспанското езеро. Той там прекарва повечето време през лятото заедно със семейството си. Това беше времето, когато се вихреше кампанията за защитата на Спаска Митрова от Гевгели, сигурно си спомняте. Съпругът ѝ не ѝ дава дъщерята, тя има български паспорт, вкараха я в затвора и така нататък, всичките номера на днешната македонска полицейско-съдебна система.

И за да не изглежда, че се фокусираме само върху една личност предложих да направим репортажи за някои други хора с българско самосъзнание, жертва на антибългарската политика на властите в Скопие. Показахме писателя Младен Сърбиновски, Йово Стояновски- Рибарот от Скопие, вече покойник, и отидохме при Панде в Претор. Снимахме каквото снимахме и на връщане към Скопие го взехме с нас. По пътя започва да ни разказва-виж, тези тунели са още от времето на Първата световна война, българите ги пробиха за линията, гледай, тази стара къщичка отстрани на шосето беше гара от жп линията до Прилеп и Битоля, а, чакай, е-е-е, горе, над пътя, онези тераси по хълма са от влаковете от онова време. А, има и легенда за тях - германски инженер се хванал на бас с български колега, че влак на такава височина няма да може да се качи и да мине. Шега ли е – това е проходът Плетвар, високо, високо в небесата...

Българинът рекъл - ще мине. Германецът се засегнал на професионална чест и казал, че ако българите прокарат линията толкова високо и по нея мине влакчето, той ще се самоубие. Е, немецът бил инат, ама нашите хора били още по-големи в тази дисциплина - инатът. И влакчето минало, германецът се самоубил...

Разбира се, тази история вече бях чувал, а после я чух още много пъти в най-различни варианти. Писателят Миле Неделковски дори твърдеше, че германецът имал годеница, българско момиче от Прилеп, която била леля на Миле, така че изобщо не се самоубил, ама свалил шапка на българските си колеги и отпразнували победата. Но когато помолих Миле да ми разкаже тази история пред камерата, той категорично отказа. После разбрах, че съвсем наскоро синът му Серьожа след дълги месеци без работа си беше намерил някаква в държавната администрация и Миле, иначе патил и препатил човек, се страхуваше, че неговото показване пред камерата във филм на БНТ, може да направи беля на момчето и то отново да остане на улицата. А в държава с перманентна над 30 процентна безработица това е ужас, особено за млад човек...

Има и такива истории в днешна Македония. Колкото искате.

Та така Панде Евтимов ме запали по темата, а той стана участник във филма. И колкото днешните македонски управници да не искат да признаят, истината е една - цялата днешна жп мрежа на страната, доколкото има такава, е изградена върху трасетата, прокарани преди век от българските военни строители. Е, не са успели да свържат Скопие със София, въпреки опитите на няколко пъти и въпреки, че тази жизненоважна жп връзка е била в плановете на българските правителства.

Но и това ще стане. Някога. Само да съм жив да го видя и да го приветствам.