"Отвъд границите": Александър Димитров: Япония - опит да "четеш въздуха"

За Япония

Когато със Сашо започнахме да говорим за Япония, имах чувството, че все нещо ще пропуснем, все нещо ще ни избяга. Защото докато той подреждаше описанията си и търсеше образност във всяка дума, си помислих, че правим опит да съберем в шепа безбройните биохимични процеси, които протичат в един организъм и да им дадем различен цвят или шепот, или аромат. И докато Япония ми се изплъзваше неудържимо в този почти двучасов разговор, Сашо ми каза:

Знаеш ли, Япония ми напомня за река. Япония е известна със своята униформеност – тоест, като си се пуснал по реката и един вид всички сте в кюпа. Но като се замислиш, реките в някои свои участъци са по-забързани, в други са по-дълбоки, в тях има камъчета, бързеи, водопади … Така че на пръв поглед Япония може да бъде много униформена, но в нея има и много различни хора, които се открояват и различават в мисленето си от стандартните, така да ги наречем, японци. И тези хора, въпреки че са в тази река успяват да се откъснат от стереотипа. Замисли се, колко е трудно да бъдеш различен в едно конформистко общество, да се опитваш да правиш нещо ново, да се отделиш от статуквото, да се бунтуваш срещу смазващото тяло на тази река и да правиш всичко това все пак в тази река…Тоест не всички се пускат по течението на тази река на униформеността.

Как избра Япония, защо точно нея?

Стана абсолютно случайно. Имам един приятел, който няколко години кандидатства за тази стипендия и от него знаех за нея. В същото време аз бях започнал да уча японски, защото търсех някакво ново предизвикателство, беше ми интересно. И си казах: „Добре, България е супер място, имам приятели, имам добри отношения със семейството си, правя интересни неща обаче понякога трябва да направиш нещо ново, да разчупиш усещането, че затъваш в блато…“ . И така, явих се за тази стипендия, спечелих и потеглих на единадесет хиляди километра от България.

Два полюса

Какво те впечатли най-много, когато стъпи там и задиша техния въздух?

Едно от нещата, които впечатляват истински е тяхната така наречена „мека дипломация“ през попкултурата им – манга, аниме, които са завладели цял свят. Но това възприятие за Япония като супер екзотична понякога е причина, когато хората дойдат тук, за да живеят за по-дълго време, да изпадат в голяма депресия и разочарования. Защото Япония в голяма степен е фетишизирана и идеализирана, а всъщност Япония има както прекрасни неща, така и доста смущаващи и не добри страни. За мен Япония е държава на баланса между добро и лошо. А тук битува едно клише, че първите няколко месеца, след като стъпиш в Япония, са медените ти месеци, защото пристигаш и си „уау, какво става, не е истина…“ . Но после всичко се променя… Аз съм в Осака, която в моя малко циничен поглед е нещо като Перник-а на Япония. Защото осакинците са много шумни, врат си носа навсякъде дори където не им е работа. Освен това, всички тук смятат Осака за мръсен град.

В същото време, когато дойдеш тук, едно от нещата, които те шокират, е колко чисто и подредено е всичко. Не можеш да видиш никакъв боклук по улици или тротоари, ама никакъв. Преди време някой беше хвърлил фас пред блока ми. След три дни имаше обявление да не се хвърлят фасове и беше документиран и сниман този фас и залепен по стените.
Това, което също ме срази като дойдох тук - и още ме смайва, е сигурността. Хората си оставят колелата отключени отвън, колите понякога също. Деца си ходят свободно, ако ще и да носят пари в тях. Ако си изпуснеш портфейла е почти невъзможно да не ти бъде върнат след това. Дори и за миг не съм изпитал каквото и да е притеснение.

Но поне за мен истинският културен шок беше обема на консумиране тук. Консуматорство във всички възможни форми. Навсякъде си обграден не само от реклами и неонови светлини, а и от огромно количество ресторанти и всякакви продукти, които ние в България не можем да си представим, че биха се продавали и купували. От гледна тока на консуматорството, Япония е капитализъм в най-развития му вид, в някакъв свръхвид. Тук всичко е за продан и парите са огромен гръбнак.

А къде са мечтите, стремежите, любовта?

Във връзка с магистратурата ми направих кратко изследване, тип проучване. Ако попиташ японските студенти какво искат, те всички ще ти кажат на първо място пари. Да, има духовни елементи, но все пак почти винаги си говорим за консуматорство…

Четирите сезона зад природата

Японците се гордеят, че имат четири сезона. То малко чудно звучи за българин, защото и ние имаме четири сезона. Обаче при тях четирите сезона са нещо много повече, защото смяната на сезоните тук е с много по-особени конотации от където и да било другаде. Дори и консуматорството, за което си говорихме. Примерно, като дойде зимата всички сладоледи, сладкиши и прочее са с ягоди, лятото ягодите се заменят с праскови и шоколад с мента. И тези продукти се ротират постоянно за много кратки периоди от време. Така че културното възприятие на тази смяна на сезоните е пак някак свързана с консуматорството.

Ще ти дам още един нюанс за сезони. Японците са много учтиви. Обаче тази учтивост също е някак раздвоена. Нали знаеш, че социо-психологически има групата на "нашите" и "вашите". Тъй като японците са доста конформистични и колективистични, в моментите, в които не си от групата на „техните“, могат да бъдат жестоки и много студени, без никаква емпатия, дори и към сънародниците си. Например много силно ме впечатлява как когато в техните влакове се качи възрастен човек или инвалид, никой няма да стане да му отстъпи място. Цъкат си на смартфоните и въобще не забелязват нищо, това е един много умален пример за това как могат да бъдат студени и непукисти в ситуации, които са извън определен социокултурен контекст. Същите тези хора, ако трябва да те обслужат, няма да бъдат никога такива, ще са много любезни.

Разбира се, смяната на сезоните е обвързана и с природата. Японците възхитително добре се грижат и съхраняват културата, както и природата си. Безспорно могат да бъдат за пример на която и да е държава. Вниманието към всеки малък детайл около културните обекти и туризма като цяло е просто извънземно. А когато започнат да цъфтят японските вишни, всички се събират на нещо като пикници. Има хора, които дори разпъват палатки и седят да ги съзерцават. Но пак смесицата между консумирането, традициите и духовното е огромна. Като го видиш в действие и го усетиш, направо е шизофренично. И този сблъсък не е само относно това.

Език, култура и: „空気読めない (kuuki yomenai)“

У нас битува една представа, че японците сякаш възприемат себе си като нация, която превъзхожда останалите. Има ли го това усещане, когато живееш сред тях?

Исторически Япония е била затворена към света до преди сто и няколко години. Така че има смесица от национализъм и чувство за превъзходство наистина, които обаче от своя страна се редуват отново шизофренично с усещането за изоставане от западния свят. Затова и много японци искат и учат английски или харесват „Дисни“, искат да бъдат като американците, дори се гримират така, че очите им да изглеждат по-големи или японките си слагат руж, за да се доближат естетически до европейците или американците.

От друга страна, колкото и да живееш в Япония, колкото и да се опитваш да станеш част от тях, винаги ще си настрана, някак няма да си вътре в културата им, няма да те допуснат до край. Дори да се ожениш или омъжиш за японски гражданин, пак ще си останеш чужденецът, който живее тук, но никога „няма да си от нашите“. Същото важи и за приятелствата. Като западняк тук можеш да станеш приятел с всеки друг – кореец, китаец, виетнамец, тайванец, но с японец… малко вероятно.

Дори и езикът, и културата им са поместени в граници на някаква допустимост и много често са недоизказани. Една от най-популярните думи тук е „空気読めない (KY – kuuki yomenai)“, което буквално означава „да четеш въздуха“, тоест да умееш да разбираш за какво става дума, без да ти бъде казвано и обяснявано. А ние чужденците сме известни с това, че сякаш не умеем да разчитаме много знаците във въздуха.

Имаш ли нещо от онези техните, неизказаните, което ти е особено скъпо или важно?

Понякога тази тяхна неизказаност е много интересна. За мен тази култура на неизказаност е ценна, защото ми е помогнала да погледна отвъд моята култура – европейската и ме е смекчила самия мен като изказ и начин на общуване с хората.Това е като прехвърляне не от първа към втора скорост, а от шета направо към първа скорост, без да минаваш през междинните. Аз като българин съм много директен и изведнъж попадам в някакви ситуации, които ме карат да бъда друг, да смекча темпото, да го забавя, да потърся дипломацията и да отхвърля директността. И е много интересно какво успяваш да разбереш за самия себе си в пространството между тия пет скорости – от шеста до първа… и това не е само дипломация, това е гъвкавост между своите културни норми и техните. Да огънеш своите културни норми, без да ги загубиш и да срещнеш техните.

Mежду сивите чудовища и малките градини

По какво се различават големите градове от по-малките населени места?

Истината е, че големите японски градове имат интересна архитектура, но ако генерализираме, това са сиви сгради и то грозни. Много претъпкани с хора, защото сме на остров и няма място… И сградите са толкова много, че те напрягат. В провинцията е съвсем различно и отново балансът е интересен. Срещу сивите градове-чудовища застават старовремските им дървени къщи, които през лятото са много топли, а зимата изключително студени, а като мине едно земетресение и нищо не остава от тях. Но са изключително красиви. Харесвам ги не защото са просто дървени сгради, а защото самите постройки ти показват, че зад тях стои култура и традиции, които са се съхранили.

Освен това, около тези дървени къщи задължително има и по една малка градинка, за която японците се грижат. Така че понятието „къща“ не опира само до дървената сграда, а и до екстериора около нея. Това е някаква симбиотична конструкция, в която едното не може без другото. Не мога да си представя например дървена къща без около нея да има мъничка бабка, която се грижи за цветята и е стъпила върху ярко изумрудена трева… Защото те са много пунктуални. За японец да имаш градинка, означава всеки ден да се грижиш за нея и да я осъвършенстваш.

А като говорим за градини, тук близо до мен има един парк, който ми е любим и в който във всяка отделна част са засадени само по един вид цветя. Например рози - те цъфтят само два месеца и ги има в този участък на парка само октомври и ноември, а през останалото време това място е без цветя, но пък за сметка на това на друго има различен вид цветя, които цъфтят и така се редуват.

Какво е Япония всъщност?

Страна на големите контрасти. Помниш ли сравнението ми с река? Е, сега ще ти дам пример за именно тези хора, които се бунтуват и искат и са различни. Правих едно изследване, свързано с бизнес и предприемачество. Попаднах на една жена, японка, която искала да направи приложение, което да помага на хора с депресия. Професорите в Медицинския университет, където учи тук не ѝ позволиха, защото е жена. И тя, въпреки смазването от реката, напук на тях, заминава за Нова Зеландия и прави приложението си. Е, не е в Япония, но все пак успява. Това е много показателно въобще за отношението към жените в Япония. Тук има ужасен сексизъм спрямо жените. Дори между жени и жени. Например има жени, които единствената им мечта е да се омъжат, да прибират заплата на мъжете си и да се грижат за децата. И те са перфекционистки във всичко. Като направят закуска, ама тя е изпипана до най-малкия детайл – вкусово, естетичеки… Тези жени казват в очите на работещите и искащите да се „борят“ с реката, че не са добри майки и едва ли не, не бива да имат деца, защото не могат да се грижат добре за тях. Но това е дълга тема, която ме интересува много и е за някоя втора част на разговора ни за Япония...

Мит ли е, че дисциплината прави японците толкова успешни?

Още мисля върху този въпрос. За нас българите много често дисциплината идва от семейството. При японците не е така. Тя се налага в училищата и университетите, работното място и обществото на макро ниво. И то не е точно дисциплина, а нещо много особено. Това, което ги дисциплинира са социалните норми. Японците имат много клубове по интереси в училищата, университетите и т.н. Това са единствените места, където те общуват по-непринудено помежду си. Но нашата представа за приятелства, за излизане на парти в петък вечер… това там го няма.

Те живеят един много самотен живот. Много е трудно да имаш приятели тук, дори и за самите японци. Затова, ако искаш да имаш някакво подобие на приятелство, трябва да си част от някакъв клуб по интереси. Ако не си част от някаква социална конструкция е много тежко. Имам приятели японци, но за тях да се видиш с приятел, това може да се случи на няколко месеца веднъж. Ако си интровертен тип, в Япония ще ти е много добре, никой за нищо няма да те закача, но ако искаш да общуваш с хора - много е тежко, наистина. Ужасно интересна е и разликата между по-възрастните японци и младите. Младите са абсолютно апатични и към социални, и към политически проблеми. Аз такава апатия не съм виждал в живота си.

Зарове

Имаш ли нещо, което винаги носиш със себе си?

Да, опитвам се винаги да нося със себе си колекцията си от зарове. Всеки приятел, майка ми, баща ми, когато отидат някъде, ми носят зарове. Например Тайван е известен със своите изумрудени предмети и дори имат пазар за изумрудени изделия. Та оттам баща ми ми донесе един от заровете в колекцията ми. Така че има един тайвански изумруден зар. Майка ми пък ходи до Санкт Петербург и оттам ми донесе кехлибарен зар. Тези двата сякаш са ми любимите, защото като ги сложа един до друг и започваш да си представяш огромните културни разлики между един пазар в Тайван, където хората се пазарят за цени, жуженето на мястото и в същото време гледаш кехлибарения зар от Санкт Петербург, който е културната столица на Русия и някак сякаш атмосферите на двете места са събрани в тези два зара…

Ако два зара могат да събудят такова въображение, то къде мечтаеш да отидеш?

Отиването е лесно. Това, което мечтая е не просто да отида и да остана някъде, за да стана част от цялото. Мечтая да мога да живея в България пет-шест месеца в годината, а през останалите шест да отида на още две места и така постепенно да обиколя света. Бих се връщал задължително за два-три месеца тук в Япония, бих отишъл и в Тайван, Чехия, навсякъде по света…

Какво е свобода?

Освен да живееш на различни места, свободата е и да можеш да работиш за себе си и да поемеш отговорността за всичко, което ще съпътства този избор.

Какво ще вземеш със себе си оттам?

Ще се опитам да предам на хората в България онази гъвкавост и дипломатичност, на които се научих тук и които помагат да смекчаваш и сваляш темпото.

В какво вярваш?

В емпатията. Освен това би било хубаво хората да могат да мечтаят. Иначе няма да сме хора.

Имаш ли любима японска дума или израз?

Те си казват "обичам те" по много различни начини, в различен контекст и с различни конотация, но странно тази дума, която наистина означава „обичам те“ в онзи смисъл за любим човек, много рядко я използват.
Нe знам какво толкова пречи да кажеш на някого, че го обичаш с тази специфична дума, която ми е любимата: ай суру => 愛する