"Отвъд границите": Деси Христова: И на най-конфликтните места животът продължава

Деси работи в неправителствения сектор, а голямата ѝ страст са изборите. Започвайки през 2011 година, когато за първи път е председател на избирателна секция в Лондон, интересът на Деси към вота се реализира през работата ѝ като активист за откриване на повече секции за българите в чужбина, а днес и като представител на Европейския съюз на мисии за наблюдение на изборите – в Косово, Непал и Ливан.

С Деси си говорихме дни след като се беше прибрала от Ливан и познавайки страстта ѝ към пътуването, я попитах колко време ѝ отнема да си разопакова багажа.

“По принцип не си подреждам много бързо нещата, обикновено ми отнема около седмица да си оправя куфара, да си подредя нещата и да си върна рутината, която е била преди това. “

Положителна ли е емоцията, когато си си обратно вкъщи и си легнеш в собственото легло?

Много е интересно, когато се прибираш и физически си на място, което е уж вкъщи, но емоционално си някъде другаде. Напоследък почти всеки месец пътувам. Свикнала съм дома ми е да не е конкретно място, а да е там, където си нося някакви неща и където са важните за мен хора. Прибирането във вкъщи е усещането, че скоро ще видя приятели си или че ще имам време да се наспя, да си прочистя пощенската кутия, да си прегледам имейлите. Домът за мен не е свързан с физическо място, а най-странното е, че и на най-отдалечените точки можеш да се почувстваш у дома си.

Къде за последно се почувства у дома?

Честно казано в Ливан се почувствах у дома. Хората бяха много гостоприемни, храната беше много подобна на нашата и много вкусна. Иначе Лондон е другото място, което винаги ще си възприемам като вкъщи (Деси е живяла 5 години там – б.а.), както и при майка ми и брат ми.

В Ливан беше като наблюдател на изборите за Европейския съюз, коя подред мисия ти беше това?

Това беше третата ми мисия с Европейския съюз и шеста като цяло. През 2015 година бях в Испания, през 2016 - в Македония и Великобритания, 2017 - в Косово за общинските избори и в Непал за парламентарните, а сега, през май 2018 наблюдавах парламентарните избори в Ливан. Последните няколко години са свързани с тези мисии, предишните с българските избори в чужбина и конкретно Лондон, където живеех. Там се занимавах активно с вота в чужбина и организацията му като наблюдател, член на избирателна комисия и активист.

Откъде идва тази страст към изборите?

Това е много късно откритие за мен. Ако не бях отишла в Лондон, може би никога нямаше да разбера, че това е била някаква неоткрита страст. Един приятел през 2011 година, когато заминах за Великобритания, ми каза, че има нужда от наблюдатели. Аз абсолютно дилетантски не знаех каква е разликата между наблюдател и член на избирателна комисия. Бях в Лондон от 2-3 седмици, когато ми се обади посланикът и ми каза, че заедно трябва да организираме изборите. Не очаквах, че това ще ме запали и ще видя някакъв смисъл в него. Дори е имало пъти, в които не съм гласувала и не съм го считала за толкова важно. Когато видях шестчасовите опашки по време на изборите през 2011, а след това и през 2013 година, разбрах и колко е важно за хората да имат нужните условия, за да могат да упражняват правото си на глас. Така реших да се включа в организирането на избори, процесът ми беше и изключително интересен, любопитно ми беше и да разбера как се случва това в другите държави.

А кое всъщност провокира интереса ти – срещата с хората или административната част?

И двете! От една страна са ми изключително интересни процедурите, баланса на силите и това, по какъв начин изборите и основните политически сили отразяват състоянието на едно общество, но в същото време ми е важно и как самите хора възприемат гласуването. Защото за българите в чужбина например, това е някакво празненство и един своеобразен начин да се свържат със страната си. Макар да се отвъд нейните граници, за тях те са формално съществуващи, защото всеки носи един културен код, който го свързва с тази страна. Когато става въпрос за избори в други държави, ми е интересно да съпоставям как се случва всичко това при тях и това наистина едно опознаване на различните страни през призмата на техните изборните права и процеси.

Ливан

“За мен бюлетините са най-любопитното нещо и особено броенето им. Винаги ми е било интересно, как се определят валидни и невалидни бюлетини, защото по невалидните може да се илюстрира много добре до колко гражданите са разбрали процеса и начина на гласуване”.

Какво научи за Ливан?

Докато си на мисия нямаш за съжаление времето да разгледаш толкова, колкото ти се иска. Бейрут е едно изключително място. Докато в София се гордеем, че има католическа катедрала, православен храм и джамия, една до друга, в центъра. Там картината на съжителство е на много по-различно ниво. Там има джамии и църкви, но всичко е смесено и в архитектурен план, в начина, по който хората се обличат. Хората бяха много добронамерени и гостоприемни. На мен ми беше интересно, че често ме заговаряха на арабски. Не ме различаваха от жените там. За тях външният вид няма как да определи дали си арабин или не.

Направи ми впечатление, че след като ме питаха за колко време съм там, ми казваха “Welcome to my country” (Добре дошла в моята страна – англ.). За мен това беше от една страна изключително добронамерено, от друга показваше гордост, но преди всичко желанието да се чувстваш добре там. Когато седнеш да се храниш в някой ресторант, те винаги отиваха отвъд това, което възприемаме като гостоприемство. Въпреки всички проблеми животът продължава.

Какво си донесе от там?

(смее се) Донесох баклавички на приятели. А иначе аз навсякъде, където ходя, си купувам магнитче, шал и винаги си пазя билети, карти, нещата свързани с мисията. Донесох си и неща за ядене. В един момент реших, че трупането на предмети, трябва да бъде заместено от трупането на изживявания, вкусове и подобни неща.

Как пътува до Бейрут?

През Истанбул. Между другото Ливан е изключително близко до България. Директният полет не би бил повече от два часа и половина. И когато говорим за Сирия, за Близкия изток, често забравяме, че тези държави и географски са много близко. Това, че сме от другата страна на Босфора, ни кара често да мислим, че не ни засяга какво се случва там.

В Ливан има близо 1,5 милиона сирийски бежанци, също така палестински лагери. Страната също така граничи със Сирия, в която има гражданска война, в самия Ливан се случват атентати. За какво ти говореха хората на улицата?

Питаха ни откъде сме, какво мислим за страната, колко време ще останем. Разказваха ни, че имат роднини на Запад. Всички ни говореха за храната, какво да ядем, къде да се разходим, какво да видим и ни канеха на чай (смее се). Никой не говореше за война, в повечето случай бяха изключително позитивни и готови да ти услужат.

Усмихваха ли ти се повече отколкото в България?

Между другото и в Непал, и в Ливан, дори и в Косово, хората ми се усмихваха много повече отколкото тук. Но аз се замислих, дали аз се усмихвам повече там, отколкото тук. Интересно е, че ние много бързо влизаме в обувките на собствените си стереотипи и в ролята си да се оплакваме. Изключително съм повлияна от случая с Боян Петров и се чудя дали социалните медии не правят много по-видима негативността и чернотата. Досега не съм си давала сметка, как смелостта и примера на човек, който се осмелява да излезе извън зоната си на комфорт, могат да бъдат възприети като безотговорност, да се приемат негативно. За това си дадох сметка, когато се прибрах, но аз всеки път, когато се прибирам в България, откривам нови неща и я виждам с нови очи, може би затова обичам да пътувам. През 2005 година си обещах, че няма да си позволя никога повече стереотипите да определят мнението ми и гледната ми точка.

Какво се случи тогава?

Отидох на едно лято училище в Гърция. Тогава за първи път срещнах на живо и ливанци, и сирийци, и палестинци, и израелци. В съзнанието ми всички араби бяха обрисувани като заплаха, с бурки, ятагани. А те бяха най-интересните хора, които съм срещала. Затова смятам, че всеки трябва да пътува, да види света, да може да си го позволи. Не трябва да забравяме, че има повече от една перспектива в този свят и че всяка една генерализация може да бъде опровергана.

Непал

Да се върнем към предишната ти мисия – тази в Непал. Какво видя там?

Непал е много повече от Хималаите. Ако в Ливан виждаш борбата между различните регионални големи сили, Непал е едно парче земя, затворено между Индия и Китай, което е изключително бедно, но изключително интересно. Там дори и антропологично можеш да видиш смесицата между Индия и Китай. Голяма част от населението живее в долината до границата с Индия. Те живеят в условия, които ние не бихме приели за нормални, но въпреки това са изключително щастливи.

Ние бяхме в един краен район, където, ако въобще са виждали чужденци преди, са били единици. Всички се снимаха с нас, просто защото им бяхме супер интересни. Бяхме по-високи от тях със светли очи и светла кожа. Но в момента, в който кажеш “Намасте” (популярен поздрав в Индия и Непал – б.а.), хората те приближават, говорят си с теб, питат с какво могат да ти услужат.

Една от най-милите ми случки беше, когато бяхме в един храм и един от свещениците ме попита дали нося нещо от моята страна и аз му дадох ядките, които си нося като пътувам. Реших, че могат да ги благословят, да ги използват за дар към боговете. Той беше изключително щастлив.

Как изглежда Непал?

Докато Ливан в голямата си част прилича на Европа чисто архитектурно, Непал на много малко места наподобява европейската архитектура, може би единствено в Катманду (столицата на Непал – б.а.) можеш да видиш глобализацията на някои места.

Как гласуваха хората там?

Избирателната активност беше 68%. Чакаха на опашки. В Непал секциите са на открито, очертани са с едни бамбукови пръчици. Имаше мъжки и женски опашки.

Бюлетините са изключително интересни. Те също тъкмо си бяха сменили системата, беше много сложно. Една част гласуваше мажоритарно, другата пропорционално. Гласуват с един печат със свастика, който се поставя върху бюлетината. А самите бюлетини не са описани, не пише нищо, просто има логото или картинката, която отговаря на дадена партия – дали ще е дърво, сърп и чук или чаша вода. Това беше изключително интересен и забавен момент за външните наблюдатели.

Македония

“Личното ми мнение, че Македония си е отделна държава, а самият език вече е обособен. До такава степен, че по-младите македонци не ни разбират, когато говорим на български. Исторически така са се случили нещата, че това е една отделна държава. Не виждам никакъв смисъл и добавена стойност в това противопоставяне.”

Какво видя там?

Това, което ми направи най-голямото впечатление в Македония е, че във всеки избирателен район, в който имаше над 20% роми или албанци, бюлетината беше освен на македонски, и на ромски, и на албански. Това ме накара да се замисля. Моят баща живееше в една от частите на България с предимно турско население и говореше турски. По границата хората говорят български и гръцки или български и турски и от двете страни. Понякога си поставяме сами граници и забравяме да гледаме отвъд тях.

Как гласуваха хората в Македония?

Хората излязоха на улицата веднага, когато обявиха резултатите, искаха Груевски да си отиде. Говореха за това, колко е бедна държава. Иначе в Косово и в Македония условията за гласуване бяха близки до тези в България. Макар че и в Косово бюлетините бяха на сръбски в сръбските общини и на албански в албанските.

Косово

Каква е системата на гласуване в Косово?

Аз наблюдавах местни избори и те бяха стандартни - мажоритарни. Иначе имат квоти в парламента - 10 места за сърбите и 10 за други малцинства, включително ашкали, египтяни, роми, горяни, турци.

Какво ти направи впечатление?

Аз бях в смесена община, такава, която се смята за сръбска. Направи ми впечатление, че младите албанци не говорят сръбски и сърбите - албански. Възрастните обаче говорят. Много често имаше смесени състави на избирателните комисии и те си говориха като някой от тях беше преводач. В селото, в което бяхме, магазинът беше албански, а кафето – сръбско. В Прищина можеш да видиш знамето на Косово, но извън него виждаш албанския или сръбския.

Напрежението усеща ли се?

Нямаше сериозни проблеми. В местните избори, където аз бях, спечелиха основно сърбите. Напрежението не беше осезаемо. В Митровица (Косовска Митровица, сръбски район в северната част на страната – б.а.) има повече напрежение.

Какво ти разказваха хората?

Зависи кого питаш, защото те живеят в паралелни светове. За младите албанци, с които бях, най-големият проблем беше, че те не могат да пътуват. Трудно е, всичко е с виза. Държавата е с една от най-големите безработици в Европа, с не особено добра перспектива и доста голяма диаспора извън страната. Но някак си двете общности не се познават особено. Най-често в Косово ме питаха откъде съм и след това започваха да ми разказват къде и кога за последно са били в България. Но и на най-интересните и конфликтни места животът продължава и това, което хората искат да ти кажат е, къде да отидеш да ядеш, какво да опиташ, къде да се разходиш.

Свободата

Какво е свободата?

Ще ти разкажа две истории, за да ти отговоря на този въпрос. Първата е свързана с това, че наистина преди 1989 година банани имаше само по Нова година. Аз съм от малък град, от Дряново. “Плод и зеленчук” не беше много далече от вкъщи и ме пускаха сама до него от малка. Бях на 4-5 години, ходих единия ден, втория, третия, банани няма. На четвъртия ден се прибирам и бананите бяха свършили преди мен. И майка ми ми разказва тази история: “Прибираш се вкъщи, ревеш, а аз няма откъде да ти намеря банани”.

Свободата е вкусът на банани и възможността да си ги купуваш, когато искаш.

А другата история е в Гърция, когато бяха абсолютно празни магазините в България. Нямаше нищо. Купуваха се с купони основните неща. И ние отидохме на екскурзия до Гърция, за един ден, без да спим, защото беше много скъпо. И магазините там бяха толкова пълни, навсякъде имаше стока (прави пауза) и по улиците имаше стока. И аз се чувствах като Алиса в Страната на чудесата. Такова нещо никъде не бях виждала, не можех да си поема въздух.

Няма да забравя, че видях една невероятно красива кукла. И се залепих на витрината. Въпреки че не мога да кажа, че някога особено много съм обичала кукли, в тази кукла все едно виждах въображението си материализирано. И майка ми тогава започна да ми обяснява, че не можем да си я позволим, но аз исках просто да я погледам, не можех да повярвам, че е истинска.

Свободата е възможността за избор. Не искам да бъда на мястото на майка ми никога, да нямам възможността да дам на детето си нещо елементарно.

Има и други неща, разбира се. Възможността да пътуваш, да казваш това, което мислиш без да те е страх от последствията, да научаваш нови неща, да учиш езици, защото на много места чуждопоклоничеството се наказва.

Свободата е вътрешно усещане и някои хора го носят, искам да имам възможността да се уча от тези хора.

По-рано спомена Боян Петров. За какво мислиш откакто разбра за случилото се с него?

Често са ме питали защо баща ми ходи в планината и иска да изкачва върхове, след като не вижда. Често казваха, че е луд да ни води. Казваха: “И децата си води дори”. А то това е невидимо за очите. Знаех височината на най-високите върхове на всеки континент и в България долу горе на същата възраст, когато се научих да чета. То е състояние на духа. Смелостта да мечтаеш. Да опиташ да полетиш, дори да се провалиш. То е онова вътрешно огънче, което гори по-силно от Олимпийския огън. Желанието за повече. Отвъд сивото. Там, където всичко е бяло. Където мечтите са далеч от суетата и човешката злоба.

Независимо какво се е случило в Хималаите, имали сме късмета да се родим в един времеви отрязък и да "пипнем" Боян Петров и да се уверим, че е истински. Остава ни само да не спираме да мечтаем и да не спираме поне да се опитваме да стигнем нашите върхове. Дори да не са осемхилядници.

Силата на избора

От какво те е страх?

От всичко (смее се) Няма нещо, от което не ме е страх.

От летене?

Страх ме е, да. Ама аз наистина не мисля, че има нещо, от което да не ме е страх (смее се).

От Истанбулската конвенция страх ли те е?

(смеем се) Не, от нея не ме е страх, от джендъри също не ме е страх. (смее се) Виж, иначе не ме е страх да бъда сама, може би отскоро, но определено не ме е (прави пауза) Не ме е страх да се проваля. Може би това е по-лесният начин да ти кажа от какво не ме е страх. (смее се) Не ме е страх да продължавам да опитвам, това е нещо, което харесвам в себе си, не се отказвам лесно, независимо колко е трудно. Не ме е страх да сгреша. Затова не превръщам страховете си в чудовища. Но когато позволиш на предразсъдъците и стереотипите да определят начина, по който виждаш света, тогава страховете стават чудовища.

Страх ме е, че светът, в който живеем, става все по-непредсказуем и все по-трудно намираме пътя един към друг. Ограждаме се в балони и след това трудно ще се намерим. Говоря метафорично, но ето, спомена Истанбулската конвенция, говоря и за много други неща. Защото някой има изгода от тази поляризация и противопоставяне, но то не е в полза на това да преодоляваме страховете си.

Кое е мястото, на което си била и си усетила най-далеч от теб?

Щатите. Ще прозвучи малко странно, но наистина беше огромен културен шок. И Вашингтон, и Ню Йорк. И то не заради хората, а заради динамичната среда, всичко беше като на забързан кадър. Архитектурата беше изключително смазваща. Всичко беше в големи опаковки. Не съм се връщала след това, беше през 2007 година. Не знам, ако отида сега, как ще се почувствам, защото например в Канада много ми хареса. Може би съм била друг човек.

А мечтаната дестинация?

Не е една. Няма място, на което не бих отишла. Въпреки че ме е страх да летя (смее се).

Любимо място за почивка?

Две са. Първото е планината. Баща ми е основната причина за това. И другото е на празен плаж с книга в ръка. Мога да изкарам няколко дни така, след това ми писва. Но има такива моменти, в които мога да прочета няколко книги за два дни и така много си почивам.

В контекста на всички бюлетини, които си видяла, а и на всичко, което обсъдихме до тук: Каква е силата на избора?

Ако се върнем към въпроса със свободата, аз смятам, че свободата не е такава отговорност, но изборът е. Ние правим милиони избори всеки ден. Въпросът е обаче в това, че силата на избора идва, когато поемеш отговорност за него и го облечеш в някакви действия. Истинската му сила е, когато успееш да го умножиш като намериш съмишленици, направили подобен избор. Когато изборът е продиктуван от някакви морални устои, вътре в нас и вярваш в това, че има смисъл, колкото и малък да е той. Тук говоря за всеки един избор - в какво общество живеем, която партия ще подкрепим и какви ще са ценностите ни.