"Отвъд границите": Кръгове и паралелни светове

Австрия и Берлин - Архитектура

Една година преди да я приемат в Техническия университет в Берлин, Елена учи немски в „Гьоте институт“, тъй като

„не знаех никакъв немски, но и не исках и да помислям за Щатите. Някак Европа ми беше много по-близка, не ми се искаше да отивам толкова далеч, а и Америка никога не ме е блазнила в чисто културологичен план.“

След като приключва следването си в Берлин, Елена се връща за около година в България и работи в няколко архитектурни бюра, но иска повече. Заминава отново за Германия, този път за Ваймар, където учи "Урбанистика", а оттам пътят ѝ я отвежда във Виена, Австрия, за да се занимава с „концептуална архитектура“.

Какво е концептуална архитектура?

Сега ще ти го обясня с пример. Предстои ни да отидем в едно малко населено място в Австрия, където ще проведем проучване на всички архитектурни паметници на културата – сгради и други, ще анализираме и особеностите на терена, и типа строителство там от по-ново време. Но освен това, ще проведем и няколко „уъркшопа“ с местните хора, за да разберем как те си представят обновяването на селцето им, от какво имат нужда чисто практично, как искат да изглежда и така нататък. След което ще започнем да планираме проект за озеленяване, необходими ремонти, как да се случат те, как може новите технологии, включително и екологични, да намерят място в селцето, като, разбира се, през цялото време пазим облика му и съхраняваме историческото наследство. То това е много важно и интересно, да не се получи дисонанс между звученето на старите сгради и целия нов пейзаж наоколо. След като съберем цялата ни нужна информация, ние я структурираме в протоколи и я представяме на съответната община, така да го наречем, и тя започва да работи по нашите проекти и препоръки.

Изглежда като много дълъг процес. Колко е важно освен компетентност да имаш и търпение?

О, да, търпението е много важно за архитекта, да дочака проектът му да види бял свят, да стане готов. Но пък да завършиш нещо, на което си отдал цялото си внимание, търпение, обич, знания е истинска радост. И не само радост (тук Елена се усмихва и продължава), това е чувство за успех, гордост, от това, че си направил група хора щастливи с твоето творение.

Къде е мястото на красотата, когато създаваш своите проекти?

Всъщност аз все си мисля колко е важна красотата и колко често я губим дори и благодарение на амбициозни архитектурни проекти. Защото в архитектурата като цяло в момента всичко е много по-инженерно и красотата сякаш не е на мода, а това е тъжно.

Елена спира, мисли дълго, усмихва се и казва:

Егото на архитектите е много голямо. Ние все говорим как ще променим света с мащабни проекти, с грандиозни неща, искаме да сме звезди на този свят, говорим все за пари и време. А всъщност, с простички неща можем наистина да постигнем нещо пропорционално и красиво. И тези неща е важно да се отнасят с уважение към историята на мястото. Щастлива съм, че хората, с които работя сега притежават това чувство.

Имаш ли любимо място във Виена, където живееш?

Да. Тук във Виена е район, в който се произвежда вино. Лозарите си отварят малки магазинчета, където можеш да седнеш и да пиеш вино, и дори ти сервират нещо малко за хапване. Много обичам да отида до някой от хълмовете около Виена, да седна в едно такова полу-магазинче, полу-ресторантче, да пия розе, да съм между лозята и в същото време да гледам огромния космополитен град, целия пред мен.

България – „Резиденция Баба“

„Чух за този проект през 2015 г. случайно по радиото, когато се бях прибрала за малко в София. Много ме запали и веднага реших, че ще кандидатствам за него, и ме взеха. А причините за това толкова много да искам да се включа в този проект са няколко. Едната е че предишната година загубих и двете си баби в рамките на един месец и това беше голям шок за мен. Все едно някаква пропаст се отвори, някаква връзка с България се скъса. Защото днес с България ме свързват единствено любимите ми хора и любимите ми места. И „Резиденция Баба“ беше нещо, което отвори нова врата за мен към България.

Другото, с което този проект ми хареса беше, че стои близо до моите интереси, свързани с обезлюдяването на малките населени места и културното наследство, което се крие в тях. Има цели села, които са без хора, а примерно са с уникални сгради в тях. И това е поредната тема, която свързва душевното с архитектурата.“

Май е време да разкажем все пак какво е „Резиденция Баба“?

Да, разбира се.

Внезапно Ели става замечтана и сякаш пътешества назад във времето, докато търси всеки детайл, който не иска да пропусне в спомена за живота ѝ в едно обезлюдено българско село. Гласът ѝ е притихнал, докато разказът ѝ продължава.

Идеята на проекта е хора от града да отидат в обезлюдено село, където са останали няколко човека и за един месец да живеят с тях. Освен това имахме задачи на няколко нива. Едното беше да направим етноложки проучвания на района, като преди това бяхме минали двумесечно обучение. Събирахме знание, история, легенди, песни, приказки, вяра, уникални рецепти или занаяти от останалите в селото възрастни хора. Като успоредно с това трупахме идеи как селото би могло да се оживи и хората да се върнат в него. Аз и още четирима човека бяхме в родопското село Дряново. Уникално място. Настаниха ни при баба Софка и дядо Младен, в тяхната къща. Първото, което разбрах там беше колко е различна гледната ни точка за всичко… дори за времето… Тогава за първи път успях да проумея колко е важно да се опиташ дори очевидни неща, да ги погледнеш от много страни, от различни гледни точки и така да разбереш защо някой прави дадено нещо по начина, по който го прави. Винаги има причина в действията на хората и тя е точно в гледната им точка към ситуация или проблем. Виждаш други вселени и трябва да си много отворен, за да можеш да ги разбереш. Този урок и до днес много ми помага в работата и тук в Австрия.

Била си в едно и също историческо време в паралелни светове…

Да, наистина. Но знаеш ли, аз съм била и в Бирма, примерно, и да, хубаво е, различно е, снимаш там едни прекрасни храмове, пейзажи, ама не ме докосна така както този паралелен свят на хората в Дряново. И то заради общуването с тях. Всичко е в общуването с хората. То ти дава дълбочината на мястото, усета към него. Това е друго ниво на усещанията, колкото и да са смайващо различни световете на малкото селце Дряново и големия Берлин, в който учих или невероятната Виена, в която живея и работя. Когато успееш да „влезеш“ в хората, през общуването, тогава има истинско разбиране на тези светове.

Как завърши проектът?

В малкото китно Дряново имаше певческа група на бабите от селото, която се развива към читалището там. Пеят уникални родопски песни. В цялата група са само баби и едно единствено младо момиче. Помислих си, че след време, това звучене, тези текстове, тази музика, никой няма вече да я изпълнява там и тя ще изчезне… Тогава реших да събера пари от доброволци и да издадем компакт диск с тези песни, изпълнени от „Дряновските баби“. Така и кръстихме групата им, защото те даже и име си нямаха… Дадохме им това име, отворихме една сметка, започнахме кампания и аз не вярвах, но хората започнаха да даряват по малко, но все пак да даряват. Събрахме пари, докарахме бабите в София, в едно звукозаписно студио, записахме ги и издадохме диска. Така завърши този проект и съм много щастлива от стореното.

Китай – малкото село

Има ли друго пътешествие, което е оставило в теб отпечатък?

Най-вълнуващото за мен пътешествие беше до Китай. То се случи по време на следването ми. По една програма между университетите – моя в Берлин и един техен, изпратиха малка група студенти, сред които и аз, за обмяна на опит. Живяхме три месеца в едно много отдалечено село, почти на края на света, на брега на един язовир. Там имаше най-странните каменни къщи, които въобще някога съм виждала и едни мъже и жени, които си ходеха из селото с тамошните носии. Нашата задача беше, за да не мигрират към градовете, да измислим за тях къщи, които да са ниско технологични, но еко… и местните хора да могат сами да си ги построяват.

Как се чувстваше там, на края на света?

Много щастлива, защото това село не е туристически район, а малко диво място, забравено от Бога. Приказен свят, в който обаче усещаш историята на мястото, някак я има, дори във въздуха. Необяснимо. Разликите с големите им градове на светлини, небостъргачи, електроника и малките им селцаса са толкова фрапиращи, че може да полудееш от изненада. В селата им е толкова, бедно, изостанало, но красиво, много красиво.

Ели се усмихва загадъчно, поема въздух и намира странна метафора да обясни малкото селце, в което са попаднали:

Нямат магарета, а биволи – големи, черни, рошави биволи… с които си обслужват земеделието. И ние, докато строяхме тази „еко“ къща ни помагаха местните китайци. И нашата бетонобъркачка представляваше две малки женици с лопати, които бъркаха бетона с тях…

Как изглеждаше вашата къща на фона на техните?

(започва да се смее с глас) Хм, ами техните къщи са разположени на хълма, по брега на язовира, а нашата трябваше да е на равно и беше от бетонени блокове като тухли, обаче те не го познаваха този материал и бяха много изумени от него, защото строят само с камъни там. Имало и причина, която ние не знаехме, а именно, противоземетръсна сигурност. А още по-изумени станаха, когато им предложихме да сложим покрив от дърво. Оказа се, че ние, когато сме тръгвали от Германия, въобще не сме знаели, че там вече в района няма гори, а ние отиваме с план за покрив от дърво. И местният майстор – един китаец като изваден от приказките – мъничък на ръст, с голям сив мустак, през целия си живот не беше правил такъв покрив…

Какво да ти кажа… Наистина, идеята беше да им покажем нещо ново, но виж, колко е важно да познаваш културата, особеностите, терена, на който отиваш и искаш да въведеш нови неща, а ние не бяхме подготвени дори на културологично ниво. И тогава можеш да допуснеш грешки. Но сега си мисля, че има някакви паралели между това китайско място и Дряново, където бях години по-късно. Някак като кръгове се въртят тези паралели. Такива кръгове ме споходиха и преди, когато бях приета да уча и в Берлин, и във Ваймар, и аз избрах Берлин, защото исках голям град, защото съм родом от София – също голям град. И все пак животът ме заведе във Ваймар после, за да взема магистърската си степен там. Наистина има странни кръгове в живота ми и сигурно се доближавам да някакъв център, може би той е красотата…

Бирма

От Бирма пращам снимки от пазари, защото те са едно от най-страхотните неща на Азия - пълни с всевъзможни непознати продукти и екзотични хора.

Мечтите

Къде мечтаеш да отидеш?

Мен ме привличат дивите нецивилизовани места, които са близо до природата. Бих отишла в дън гори тилилейски, въпреки че напоследък забелязвам как е започнало да ме е страх от тъмното… нещо, което преди никога не съм усещала като състояние. Много странно е това, да! Но все пак много искам да отида в тропически гори, може би Мадагаскар или Борнео.

В какво вярваш?

(въздъхва дълбоко, мисли няколко секунди и без колебание ми отговаря) В кръговрата на нещата и в природата. Зависими сме от нея и е хубаво да гледаме на нея с отговорност, като забравим егото си, за да можем да правим добри неща не само за себе си.

Имаш ли любимо място по света, където би се връщала винаги?

Уау, какъв въпрос… Да, имам! Парка в морската градина в Бургас, защото там живееше една от бабите ми и там израснах, защото като дете всяка ваканция я прекарвах там. И когато отидох да уча в Берлин баба все ми казваше, че дървото си има корен и трябва да се връщам към корена си. Тогава, преди да я загубя ѝ обяснявах, че аз не съм от хората с корен и искам да се движа постоянно и да обиколя света. Така е и сега, обаче, хмммм, как да ти кажа, стане ли май – юни започвам да мечтая да се върна там, в морската градина на Бургас...

Има ли нещо, което задължително слагаш в багажа си?

Не точно в багажа, а на китките си. Вече трета година никога не свалям от тях шарените, малки гривнички, които ми подариха бабите в Дряново, защото имам чувството, че ме пазят.