"Отвъд границите": Лилия Славова: Моята история е за филм

В тази рубрика търсим историите, които ни отвеждат отвъд границите – не само географските, но и на усещанията и познанията ни. Тези истории са толкова уникални, парадоксално понякога дори в своята семплост, че могат да ни се сторят фиктивни. Отговорът на въпроса “Как Лилия Славова е стигнала до САЩ през ’80-те години на миналия век?” със сигурност звучи нереално, но обстоятелствата около тази история са всичко друго, но не и семпли – до такава степен, че по време на подготовката на този материал се опитахме да получим потвърждение за нея от няколко източника, но поради дистанцията на времето и особено заради чувствителността на тематиката, това се оказа невъзможно. Затова прочетете, чуйте и вникнете.

Моята история е за филм. Първо сестра ми избяга. Като музикант тя имаше щастие да работи с много успешни хора, да отиде в чужбина и да не се върне. А аз имах щастието да се срещна с един човек, да говоря с него и да му споделя, че се задушавам. Човек, който знаех, че беше член на Комунистическата партия. Така се случи, че никой от нас не подозираше, че този човек е работил за американските власти. Той предприе пътя към САЩ, а аз след това се оказах във военен самолет, с който от Франкфурт летях към Andrew’s Airport (американска военна база в щата Мериленд – б.а.). До края на март 1990 година ние живеехме по програма на защитени свидетели. Аз имам седем смени на имената. Не се страхувам да го кажа, защото всичко това е минало.

Голямата сцена

Преди да замине Лилия работи като актриса в България. Пътят ѝ до сцената обаче не е лесен:

Дядо ми е бил в Ножарево, после в Белене. Баща ми – в затвора, а след ’44-а леля ми е изхвърлена от университета. Ние бяхме едно бохемско семейство, което живееше в центъра на София, на улица “Света София” на един (прави пауза) таван. Когато валеше дъжд, тичахме напред-назад с легените. Със сестра ми знаехме, че нямаме много шанс в живота, освен ако не се занимаваме с изкуство.

Но и в сферата на изкуството спънките не са били малко.

Първата година като кандидатствах във ВИТИЗ, изкарах петте кръга и отидох да се записвам. Тръгнах да си подавам документите, но ми казаха, че ме няма в списъка. “Ама как така ме няма, аз си видях името?!”. И тогава, Бог да я прости, професор Елка Константинова, тогава още доцент, която приемаше клас, ми каза: “Лили, да, извадили са те от списъците и взимам друга кандидатка, но ти обещавам, че след четири години ще те взема и теб.” Разбрах, че ако кандидатствам куклено актьорско майсторство, ще е по-малко вероятността някой да ме избута по политически причини. Започнах да уча и работя с прекрасни хора в средите на кукленото изкуството, но съдбата ми се усмихна. Отидох като конферансие на приемните изпити във ВИТИЗ и там ме откри Енчо Халачев, който каза “Какъв режисьор? Аз ще Ви взема като актриса”. Така станах студентка на най-добрите – Коко Азарян, Тодор Колев и Иван Добчев.

В "Доходно място" от Александър Островски

Следват десетки роли в България – във ВИТИЗ, впоследствие като част от трупата на Врачанския и Пернишки театър. През този период Лилия се сприятелява и с голяма част от гилдията, с много колеги поддържат близки отношения и до днес, въпреки дистанцията.

Първата ми роля беше Мария от “12-а нощ” (Шекспир – б.а.). Играех главната роля в “Лов на диви патици” на Вампилов, която спряха по политически причини.

Свободният свят

Пристигнахме към 8 часа вечерта в Andrew’s Airport. Беше тъмно. Не знаех много за Америка освен техните драматурзи, писатели, филма “Крамър срещу Крамър” с Дъстин Хофман и Мерил Стрийп и джаза, на който бях голяма любителка. Спомням си, че баща ми ходеше често пред Американското посолство в София, там слагаха огромни снимки. Пропагандни снимки. Ние ходихме и ги гледахме. Това ми беше представата от Америка.

В началото я впечатляват сградите.

Сега си спомням, какво ми направи впечатление в началото. Аз очаквах някакви небостъргачи, но преводачът ми обясни, че в столицата Вашингтон и околността сградите са ниски. И мъжът ми тогава допълни: “Ама тези американски къщи са си като някакви български плевни” (смее се). Ние сменихме десет “плевни”, за да бъдем предпазени, такава беше програмата.

А първото приятелство?

Преводачът ни беше българин, който е избягал на 16 години от страната, но беше голям родолюбец. Той почина преди пет години. Идваше от богато семейство от Карлово, собственици на розоварните.

Първото културно събитие, което Лилия посещава е във Вашингтон - в John F. Kennedy Center.

Имаше две жени, чиято работа беше да ми помогнат и въведат в американската култура. Когато поисках да отида на концерт, ми взеха билети за една опера в Kennedy Center. Отидох там и когато операта започна, не можех да повярвам какво виждам. В нея пееше българин, Иван Консулов, който две години живя у нас в София, в онзи бохемски таван, докато беше войник – част от музикантите към трудови войски. Поради обстоятелствата не можех да отида да го поздравя, а по време на цялата опера сълзите ми течаха.

10.11.1989

Когато решава да замине, Лилия получава уверение, че синът ѝ съвсем скоро ще бъде изтеглен при нея.

Оказа се, че не е толкова лесно, защото в България бяха натиснали Краси Ранков (известният български актьор е първият съпруг на Лилия – б.а.) да не пуска детето. Осъдиха ме, за да ми вземат майчинските права, но три дена след като ме осъдиха беше 10 ноември.

Къде бяхте, когато чухте, че режимът е паднал?

Връщах се от урок по английски. Карах кола, слушах радио. Не разбирах много добре английски, но чух името на Тодор Живков. Изненадах се - американска радиостанция споменаваше Тодор Живков. Аз спрях. Заслушах се и разбрах, че е паднал режимът. Не можех да повярвам. Прибрах се вкъщи, мъжът ми си гледаше нещо. Аз като му казах, какво съм чула, той отговори: “Лили, ти нещо с твоя английски не си разбрала”. Пуснахме телевизора, видяхме новината и плакахме като малки деца. Първото нещо, което казах, като зла жена, беше: “Ти ми беше казал след 15 години” (смее се). Той ми беше обяснил, че след 15 до 20 години ще падне режимът и трябва да изтраем. Един път не беше предвидил нещо правилно и то беше в наша полза.

Кога беше първото прибиране?

Първото прибиране в България беше през 1992 година. Страната ми изглеждаше празна. За хората нямаше много, но за нас като туристи имаше всичко. Отидохме на ваканция, една седмица за 100 долара. Това, което ми направи впечатление е, че ние очаквахме като се върнем в България нашите приятели да ни разпитват. Никой не ни попита нищичко за живота ни там, имаха си достатъчно грижи. През 1993 година обаче аз се разболях от рак, на следващата година всички ме питаха за рака – как съм оцеляла, какви операции съм претърпяла.

Какво място заема носталгията във Вашия живот?

Първите години бяха съпроводени от изумителна носталгия, има я и до днес. Всеки път, когато виждах по телевизията някой, чиято фамилия завършва на “-ов”, сърцето ми се обръщаше, че има някъде българин наблизо. Като виждах лицата на хората все ми приличаха на някой познат. Имахме плочи на Тодор Колев, на Стефан Данаилов, касети, това ни се доставяше, и всяка вечер плачехме. Пеехме, имахме песнопойки, пеехме и плачехме. Носталгията си я има и до днес. Децата ми четат и пишат на български. Мартеничките ми вече са приготвени. Баницата, българското сирене присъстват на трапезата. Децата ми са много свързани с тези неща, на внуците си също говоря на български. Моят син например тази година се прибра два пъти в България, въпреки че е от много малък тук. Но и аз съм така - всяка година живея по три месеца в България. Имам къща на морето във Варна, където ходя.

Страната на неограничените възможности

Лилия е един от създателите, режисьор и преподавател в два театъра - Ambassador и Synetic. Има собствено актьорско студио за таланти “Stars” и малки роли в холивудски продукции. Първото ѝ предизвикателство зад Океана обаче е бил езикът.

С актьорите Стейси Кич и Едуард Геро

Как овладяхте английския?

Имах големи трудности с езика в началото, но се справих и започнах да преподавам актьорско майсторство като учех езика от децата. Започнах с малки деца, а при тях нямаше претенции към моите познания по английски. Четири години след пристигането започнах да работя. Имам много комични случки тогава, които планирам да преобразувам в една пиеса, върху която работим с колегата Таня Тошева. Премиерата ще бъде през есента.

Как започна творческият Ви път в САЩ?

Решението ми да започна да преподавам беше от чисто егоистичен характер, трябваше да науча английски (смее се). След три години подготвих портфолио и отидох при една агентка. За късмет на другия ден ми се обадиха за прослушване в Шарлетсвил. Явих се, отидох и взех роля във филма True Colors на Хърбърт Рос. Тази роля ми даде шанс да стана член на Гилдията на киноактьорите, а от един театър, който се казва “Scena”, ме поканиха да играя ролята на Медея. Благодарение на това представление станах член и на театрална гилдия.

Лилия (вдясно) на сцената на театър "Scena", Вашингтон

Как се развиват кариерите на учениците Ви?

Имам страхотен успех с учениците си. Британи О’Грейди е в една от главните роли на сериала “Звезда” на Фокс. Няколко човека имам на Бродуей. Мои студенти участват и в “От местопрестъплението”. Не мога също така да не се похваля, че едно от момичетата, които съм обучавала, спечели награда за най-добра прохождаща театрална актриса в Ню Йорк тази година.

Спомняте ли си първото посещение на Бродуей?

Културните войни на Америка

Америка днес е много раздвоена. Повече от раздвоена. Има много сериозни политически, морални и етични конфликти на всекидневна база. Имам много приятели американци, които бягат в Европа, в Мексико. Едните са несъгласни с политиката, която се води, младите хора, мои студенти, искат да отидат в Европа да учат – заради европейската култура, европейското образование. Театърът в Америка се политизира прекалено много.

Флорида, където живеете, стана сцена на поредната кървава стрелба в училище? Защо продължава да се случва това, в Европа ни е трудно да си го представим дори?

Бих казала, че на първо място вината е на родителите. Системата с 50 до 60 часа работна седмица води до това децата да бъдат хвърляни на системата, да бъдат огледани от нея. А обучението не е толкова високо ниво. На тези деца им липсва любов. Родителите ги виждат за два часа вечер и това за мен е в основата на проблема. Второ, нека имаме оръжия. Нека си ги задържим. Подкрепям Втората поправка, добре. Но за какво са ни тези полуавтоматични оръжия? И то полуавтоматични оръжия да могат да си купуват деца, които още нямат право да пият, да могат да участват в клубове по стрелба. Това какво е? Нека си задържим оръжията, аз съм имала оръжие, но полуавтоматичните да бъдат отнети и да си останат за военни действия.

“На 13 години се сгодих”

Спомняте ли си първото излизане в чужбина?

(замисля се) Бях на 13 години и се сгодих (смее се). Първото ми пътуване беше Сурдурлица, Сърбия, когато бях 8 клас. Нашето училище “Любчо Баръмов” отиде там, трябваше да посетим друго училище, да пеем песни. Като си тръгнахме, едно от момчетата ми даде един плик с едни списания, които не можах да видя, защото според човека от Държавна сигурност били порнографски и просто ми ги взе веднага. С момчето започнахме да си пишем като другарчета, после той ме посети в България и ми предложи годеж. (смее се) Аз приех пръстена, но годежа не. И пръстенът си го пазя до ден днешен.

Кое е най-отдалеченото място, което сте посетила?

Канарските острови. Там ме заведе една стара любов.

Таймс Скуер, Ню Йорк

Където предпочитате да стоите в самолет – до прозореца или до пътеката?

До пътеката, за да се разхождам. Клаустрофобична съм след една катастрофа преди години, а и това с гледането през прозореца – аз пътувам на дълги дистанции и няма какво толкова да гледаш.

Кое е любимото Ви място за почивка?

Къщата ми във Варна, която гледа към морето.

А следващата Ви дестинация?

Искам да отида в Исландия. А мечтана дестинация ми е Нова Зеландия.