"Отвъд границите": Младен Петков - на живо от един американски нюзрум

С Младен разговаряхме в неделя, а в петък той ми беше казал, че ще се опита да запише видео от работното си място. Още след края на работния си ден ми писа, за да ми се извини, че не е успял.

През целия ден следяхме няколко извънредни новини, които се случиха в града. Една от тях беше открито мъртво тяло пред популярен ресторант, по-късно се оказа, че това е тялото на собственичката на ресторанта, която е популярна личност в общността. В същото време една много важна пътна артерия в региона затваря, което създава затруднения за придвижването. Имаше и един преобърнат училищен автобус, но за щастие нямаше ранени деца. Това бяха новините, които се случиха в първия час, когато отидох на работа.

Младен работи в телевизия WXII, която е филиал на NBC в щата Северна Каролина.

Телевизията е в Уинстън-Сейлъм и освен този град, обслужваме също така Хай Пойнт и Грийнсбъро. В телевизията съчетавам ролите на редактор и продуцент.

Какъв процент от новините, които подготвяте, са с регионално значение и какъв – с национално?

Зависи колко е голяма новина. Ако се появят някакви сензационни разкрития например за руската намеса в изборите, това ще заеме голяма част от новините, но нямаме определен процент, който спазваме във всяка емисия.

По данни на Федерална комисия по комуникации към септември 2018 в САЩ има 1761 лицензирани телевизионни канала. Около 200 от тях са филиали на NBC.

Всяка една локална телевизия може да си избере откъде да черпи ресурси. Ако е филиал на някоя телевизия, тя предава националната ѝ програма, като има и регионални новини. Малко са телевизиите, които се държат от местни компании.

Опиши ми един работен ден.

Моето работно време е следобед – от 14:30 до 23:30. В петъка, за който ти разказах, замествах, затова бях сутринта. Първото нещо, което правя е да прегледам всички имейли, които съм пропуснал, всички съобщения, които се разменят в нюзрума в нашата система, говоря с колега, който е дошъл сутринта и обменяме информация за темите, които се следят. След това се събирам с продуцентите на вечерните емисии и обсъждаме теми, на които ще акцентираме във вечерните емисии в 22:00 и 23:00 часа. Работата ми включва също така да следя конкуренцията какво прави, дали не сме изпуснали нещо. Слушаме полицейските скенери, за да знаем какво се случва. Ако се случва нещо голямо, трябва да се обадя в полицията, за да разбера какво става. Говоря с оператори, репортери.

Стъпките по пътя

Младен завършва Софийския университет, а след това работи в няколко частни радиостанции в столицата. Впоследствие заминава за Лондон, където казва, че “започна истинската журналистика за мен”. През 2012 година отлита зад Океана, за да продължи образованието си, а оттам предава за Българското национално радио в продължение на шест години.

Ти беше кореспондент на БНР дълги години. Как протичаше работата ти там?

За БНР бях стрингер, което е много по-различно от работата в нюзрум. Аз много обичах това, което подготвях за радиото, защото имах възможност да излизам и да говоря с хората по темите, които са актуални. Въпреки минималните ресурси, с които разполагах, бях готов да отида навсякъде, където се случва нещо.

Източник: Събота 150, програма "Хоризонт", БНР

Спомняш ли си момента, в който разбра, че журналистиката е твоето призвание?

При мен сериозната журналистика започна, когато бях студент в Лондон. Учих “Международна журналистика” в Университета на Уестминстър и отразявах за “Дневник” безредиците в южен Лондон след едно убийство през 2011 година.

Имах голямо желание да отида на място и да получа възможността да говоря с хората, да вникна и да погледна от различни страни. Хиляди хора излязоха на улиците, имаше подпалени сгради, полиция навсякъде. Това се случи след смъртта на Марк Дъган, който беше застрелян от полицията. Исках да отида при хората, има една фраза - да помириша този конфликт и това много ми помогна да разбера, че това е моят път.

Кое беше първото голямо интервю?

Първото голямо интервю беше свързано с бъдещето на BBC World Service. То всъщност беше проект в университета. Хубавото беше, че ние в университета (на Уестминстър в Лондон – б.а.) работехме като истински журналисти. Един от медийните експерти на BBC Стив Хюлет. Бях го слушал в различни предавания на BBC. Изпратих му имейл, говорихме по телефона за бъдещето на BBC World Service. Тогава ми направи впечатление, че когато говоря с някого по време на работа, не се притеснявам изобщо, но ако го бях видял на улицата, щях да изгубя ума и дума.

Между Великобритания и САЩ

Защо избра Лондон?

Случаен и неслучаен момент едновременно. Исках да уча в Америка, в университета, в който в крайна сметка дойдох да следвам. Кандидатствах в него, кандидатствах и във Великобритания, в случай че не бъда приет. Получих отговор от Америка и от Университета на Уестминстър горе-долу по едно и също време. Бях приет и на двете места, но от Лондон ми казаха, че трябва да изчакам за отговор относно стипендията, за която бях кандидатствал. Бях си купил вече самолетен билет за Америка, когато ми казаха, че съм получил стипендия в Лондон.

С едни приятели се бяхме събрали през лятото на 2010-а, поръчахме си по едно мохито и след него си казах, че отивам в Лондон.

Какво ти липсва от Лондон?

Този младежки дух и това разнообразие от култури и езици, които срещаш постоянно. В Лондон е толкова пъстро и тази енергия, която ти дава сила да се движиш напред и да постигаш големи неща.

Тъй като тук (в САЩ - б.а.) бях в по-малко градче, в началото си бях казал, че след като завърша ще се върна в Лондон. Трябваше просто да завърша още една университетска степен, за да си намеря по-добра работа там. Но понякога животът те отвява в друга посока и плановете, които си си правил, не се случват.

Между университета и нюзруума

В САЩ Младен се ориентира към академична кариера, но нещо продължава да го тегли към журналистиката. Разказа ми как си е говорил с преподавател и докторанти в Колумбийския университет, но:

Стоях там и единствената ми мисъл беше “Колко искам това тук да е нюзрум".

Голямата дилема за него всъщност е свързана с това, че докато е бил в университета, е можел свободно да бъде стрингер на български медии и да подготвя и изпраща материали за тях.

Имах възможността да изпращам кореспонденции на Българското национално радио. И използвах това, за да науча повече в Америка и да се срещна с различни хора. Правил съм репортажи за малки общности тук, бил съм в Белия дом, видях Обама отблизо, пожелах му “Весел Великден” (смее се).

В международен мащаб кореспондентите стават все по-малко и все повече медии са принудени да ограничават бюджетите си за тях. Какви опасности крие тази тенденция?

Ако не се измисли начин да има ангажирани за постоянно хора в други държави, трябва да се разчита само на големите новинарски агенции, което според мен не е достатъчно. Трябва да има професионалисти, които да виждат нещата отвътре, да разговарят с хората на място. За мен трябва да се направи един хъб, който да обслужва няколко медии и той да е съставен от екип от 5-6 човека, които да се занимават само с това. Когато присъстваш на място, говориш и питаш, ти представяш България и повече хора научават, че има такава държава, която също е повлияна и също се интересува какво се случва например в Америка.

Въпреки че вече работи в американска медия, Младен продължава да намира време да коментира актуалните събития в САЩ за Българското национално радио и Българската национална телевизия. Продължава да води и музикалното предаване Music Point по радио София.

Със сигурност ще продължавам да подготвям Music Point, защото музиката е магия, която ми позволява да си почина и да се презаредя.

Неограничените възможности

Какво най-много те изненада в САЩ - положително и отрицателно?

Приятно ме изненада възможността, ако работиш усърдно, наистина да постигаш това, което искаш. Ако играеш нещата по правилата, ти можеш да постигнеш невероятни неща и това представляваше доста голяма разлика от опита ми в България. Тук знам, че като започна работа в малък град, ако работя усърдно, на следващата година ще съм на друга позиция, на втората – на трета. След това ще отида в по-голям град и т.н.

Не мога да проумея отношението на американците към оръжията. Начинът, по който някои политици са заложници на оръжейното лоби. Все още се опитвам да го разбера.

Кое е любимото ти място в Америка?

Имам много любими места. Всяко място, в което има пъстрота и разнообразие на култури. Можеш да го видиш в Ню Йорк, Вашингтон, тук в Северна Каролина. Хората се приемат такива каквито са без някой да ги съди. Това е важно и се радвам, че съм все още в Америка. Когато дойдох тук за първи път се сблъсках с това, че хората не могат да ми произнесат името. Мнозина си променят името, за да могат хората в държавата, в която живеят, да го произнасят. Но името е част от твоята самоличност, майка ти ти го е дала. В новата ми работа моите колеги един по един идваха специално да ме питат как се произнася името ми. Те ми обясниха, че за тях е липса на уважение да не можеш да произнесеш името на някого правилно. И аз се радвам, че съм себе си тук.

Има ли нещо, което продължава да ти липсва в България?

Имам много приятели в България и те ми липсват. Липсва ми и спокойствието. Когато работех в радиостанции в България, не беше чак толкова динамично, колкото е тук. И ми липсва това, че можеш да излезеш с приятели и да стоиш два часа на по бира и да си говорите. Да не си притискан от времето и да имаш тази способност да водиш чисто приятелски разговори. Може би и тук, когато се установя на едно място, ще започна да имам такива приятели и да водя подобни разговори, но за момента ми липсват.

Какво е свободата?

Свободата е да бъдеш себе си без да си съден от другите за личните избори, които правиш.

Интервютата

Кое е любимото ти интервю?

Правил съм интервюта с джаз музиканти, с лидери в Демократическата и Републиканската партия. Говорил съм с журналисти, които са отразявали българската следа в атентата срещу папата (Йоан Павел II– б.а.).

Източник: Събота 150, програма "Хоризонт", БНР

Любимите ми интервюта са с обикновени хора, тези, които са докосвали и мен с историите си и са ми помагали да науча нещо ново не само за тях, но и за себе си.

Едно от най-силните интервюта беше с един студент в Северна Каролина, който е от Либия. Той е бил част от войната там и е загубил свой приятел. Трябваше да спра по едно време, защото интервюто беше много силно емоционално. Направих го за предаването Събота 150 (по програма “Хоризонт” на БНР – б.а.):

Да се върнем три години назад, когато си бил на 21. Как тогава научи за събитията, които се случваха в страната?
- Започнахме с публикации във Фейсбук. Следяхме какво се случва в Тунис и Египет, защото бяхме между тях. Говорихме
помежду си тайно, между приятели, на които може да имаш доверие. Питахме се: „Готови ли сме направим това?“, 
„Възможно ли е да се случи в Либия?“.
Всичко започна във Фейсбук. Създадохме си фалшиви профили и публикувахме от различни места. В началото на февруари
веднага след края на революцията в Египет хората не откликнаха много позитивно, защото всеки се страхуваше.(...)
И ти не можа да повярваш като Кадафи не успя да си върне контрола над Бенгази?
- Не можех да повярвам. Като останалите и аз бях на колене и плачех. Това беше реалност, той не влезе в града.
В съзнанието ми бяха образите на семейството ми и си представях какво ще им се случи ако Кадафи дойде... 
всеки ще бъде убит, сестрите ми ще бъдат изнасилени, майка ми... пълен ужас.
За това плачехме, защото ако не успеехме... край...

А кое е мечтаното?

Естествено, някой ден бих искал да седна с Доналд Тръмп. Искам да разбера какво го ръководи при вземането на решения да публикува определени неща, да прави подобни изказванията. Наистина да го видя от близо. Аз съм бил на негови митинги, но друго е да седнеш до него и да разбереш каква личност е.

Иначе сега имам един любим музикант. Той е канадец, казва се Даниел Сизър. Музиката му е чудесна и ми действа много успокояващо - като го видиш и чуеш си казваш “Всичко ще е наред, всичко е спокойно”. Искам да интервюирам и една друга нова изпълнителка Ела Мей.