НОВИНИ

"Отвъд границите": Росица Иванова: Свободата е да знаеш какви възможности имаш

Роси е родена в София, по документи живее във Виена, но да я поставиш в рамките на едно място е някак противоестествено след като чуеш разказа й. На 25 години тя е посетила пет континента и е прекарала една година от живота си на хуманитарни мисии по света. За семплостта на щастието, която е открила в Непал, свободата да знаеш какво можеш и необходимите граници - един разговор с Росица Иванова.

Александър Детев
от Александър Детев Николета Атанасова
10:00, 11.04.2018
7866
Чете се за: 07:17 мин.
Отвъд границите
отвъд границите росица иванова свободата знаеш какви възможности имаш

Описвайки природата на човека, Аристотел го определя като същество, което се стреми към живота в общност. Повече от две хилядолетия по-късно, с Роси си говорим за границите, които тя определя така:

Границите, които си поставям лично на себе си, са граници, които ме връщат обратно в обществото, защото си давам сметка, че човек има свобода на избор, но не живее сам на тази земя.

Видяхме се точно след като се беше върнала от Канада, където е била на “годишната почивка със семейството”. Преди това беше покорила връх в Кения и всичко това след 11-месечна мисия в Непал, където като доброволец беше помагала за построяването на училища. Първата важна дестинация за Роси обаче е Виена.

Заминаването

Родена съм в София, където живях до 14-годишна възраст. После реших, че ще е много интересно да последвам стъпките на братовчедите си, които учеха в Австрия, и да дойда на обмен за шест месеца да понауча нещо. Шестте месеца ги удължих до година и на края на тази година ми беше предложена стипендия да остана и да завърша средно образование.

Спомня си и първите приятелства.

Имаше и други ученици на обмен, от Латвия, Унгария, Бразилия, и си бяхме една група от деца, които не говореха много добре немски, но много искаха да общуват.

След гимназията Роси започва да следва в Икономическия университет на австрийската столица. Мястото ѝ обаче никога не е било в аулите на университета или на бюрото пред компютър.

Аз винаги съм търсила нещо по-нестандартно. Когато започнах да уча в Икономическия университет във Виена, почнах да работя веднага, първо стандартни студентски работи, после и в администрацията на различни фирми. Но желанието ми да помагам надделя над възможностите, които ми предоставяха местата, в които съм работела. Пътуването ми започна през 2015-а година, когато след дълго наблюдаване на неправителствени организации и проучване къде мога да съм полезна, реших да отида в Бруклин, Ню Йорк, за да помогна след урагана “Санди”. Опциите ми за мисии бяха Филипините и Ню Йорк. Но имам приятели от Филипините, които ми обясниха, че по време на мусоните през лятото, когато аз имам време, защото съм във ваканция, там е много опасно и хората често не успяват да се върнат навреме. Аз все пак си бях взела отпуска от работа, тогава бях в една строителна фирма. Така избрах Ню Йорк.

;

Началото

Бях абсолютно сама. Просто знаех къде отивам, с коя организация – All Hands Volunteers. Когато пристигнах в базата бяхме 30-40 човека. Всички спяха на двуетажни легла. Бяхме в Бруклин. Първата фаза на работата ни беше да разчистваме мазета на къщи, които са пострадали. И след това като прочистим всичко, да издигаме нови стени.

Как ви посрещнаха хората там, 3 години след урагана?

Мястото, където ние помагахме, беше най-бедната част на Бруклин. Хората нямаха други възможности и бяха безкрайно благодарни за това, което им даваме, няма значение колко малко е то. Дори само да им изчистим мазето.

Какво най-много те впечатли в Ню Йорк?

В Ню Йорк ми направи впечатление колко приветливи са всички. Не странят, напротив, усмихват се, опитват се да завържат разговор. Ние така сме свикнали, че ако стоиш сам в кафето и до теб има човек, който също е сам, не би го заговорил, но там не е така.

Освен Бруклин, си посетила и Манхатън. Различни светове в един град ли са това?

В Манхатън всичко е адски динамично. Всеки бърза навсякъде. Дори магазините са направени така, че да можеш да си напазаруваш възможно най-бързо. В Бруклин хората живеят в къщи, не в небостъргачи, има някакво спокойствие.

;

Призванието

Връщам се във Виена и осъзнавам, че работата, която върша не ме удовлетворява толкова, колкото буквално да използвам ръцете си, за да помагам. Трудно беше да обясня на работодателите си, че аз предпочитам да живея в мазе на Руска еврейска църква, където бяхме в Бруклин, вместо да си ходя на сигурната работа и да си живея спокойния живот. (смее се)

Как избра Непал?

Преди да замина за Щатите, се случи поредното земетресение в Непал и аз си обещах, че ако се справя с условията в САЩ, където бях обещала да отида, след това ще се запиша за Непал. В началото на 2016-а година се записах за програмата и си казах, че като ми свърши учебната година, ще замина.

Колко време трябваше да си там и колко всъщност остана?

Отидох уж за юли и август и бях сигурна, че ще съм там общо два месеца, но накрая останах единайсет с едно кратко прибиране до България, за да си подновя визата.

Как стигна до там?

Летях от Будапеща през Дубай до Катманду и там се срещнах с две момичета и едно момче, с които се бяхме запознали в интернет. Момчето беше от Австралия, момичетата от Испания и Америка. Кацнахме и от там заедно потеглихме и се опитахме да си намерим пътя до базата, която се намира на четири часа от Катманду.

Изпитахме културен шок веднага, когато трябваше да се качим на автобуса. Разбрахме, че когато си там трябва да живееш като местните. Да се качиш в този автобус и от време на време да имаш две деца в скута, които трябва да държиш. Напомняше ми за нашия градски транспорт в България, само че автобусите бяха по-масивни, по-пълни и дори отпред, където при нас е отделено само за шофьора, пътуваха хора и буквално стояха до него.

А какво всъщност правихте в Непал?

Строихме училища.

Възстановявахте имаш предвид?

Не, не, строихме ги. Имаше някакви останки на места, които трябваше да премахнем. Първоначалната идея на организацията е била да прави библиотеки в училища, но след земетресенията се оказва, че такива просто няма. Затова трябва да се изградят учебни сгради, които да издържат на земетресения, защото Непал се намира в сеизмична зона. В едно от селата беше останало едно малко училище, единствената сграда, която е издържала. Така беше потвърдено, че тези архитектурни и инженерни планове, които ни даваха и по които ние изграждахме училищата, издържаха на сериозни трусове.

Преминахте ли през някакво обучение?

Каквото тате ме е научил (смее се). В интерес на истината наистина баща ми е учил мен и брат ми като малки и затова знаех как да използвам инструменти. Но имаше хора, които не знаеха как да ползват бормашина или дори чук. Нашите тийм лидери ни обясняваха какво трябва да правим. Аз в началото трябваше да сглобявам форми, в които да се лее бетон. Общо взето след около седмица вече знаеш как да го правиш наистина. Аз дълго време се занимавах и с арматури. И докато в Европа идват форми, които директно се поставят, в Непал пристигаше връзка с десетина метра желязо, едно парче, което започваш да режеш. Това отнема много време. Аз в един момент трябваше да следя цялата организация на арматурите, как се реже, какви парчета и т.н.

;

Колко време ви отне да завършите първото училище?

Първото училище го завършихме за около пет месеца. Не можех да повярвам, когато го видях готово. Наистина е специален момент, когато хората, изградили една сграда, застанат пред входа ѝ и започнат да плачат, защото разбират, че от техния труд и техните ръце е станало нещо. А още по-специално беше, когато и децата почнаха да ходят на училище в същата тази сграда.
;

После започна и да снимаш.

След като реших, че ще остана, ми предложиха позицията на Content Creator, подготвях видеоматериали, снимки, за една много минимална заплата, която в Европа дори не може да се предлага, защото би било незаконно. Но беше достатъчно, за да мога в съботите, тъй като ние работихме от неделя до петък, да покривам някакви допълнителни разходи. В Непал те са много минимални, там може да се наядеш, дори да преядеш, за един долар.

А къде живяхте?

Най-хубавата база, в която сме живели, беше една къща, която един от местните ни беше предоставил с уговорката да ремонтираме третия етаж. В тази къща бяхме 60-70 човека най-много. Аз една седмица живях с над 30 човека в една стая, но после ме преместиха, не по мое желание (смее се).

Опиши ми един ден сред 60 човека.

Ами да кажем, че човек става в 6:00, закусва, оправя се, в 7:00 се качваш на автобуса, колите или каквото там превозно средство има и отиваш на строежа. Там се работи до 12:00 часа, има почивка до 13:00 и след това се работи до 16:00 или 17:00. Вечерта се прибираме, в 18:00 имаме дневна среща, обсъждаме какво сме правили, какво правят в другите бази, новите се представят, тези, които тръгват, държат реч.
Една от най-любимите ми бази беше в едно много малко селце, училището там се намираше на един хълм, а от двете страни на хълма се виждат долините и реката как минава през тях. Палатката ми се намираше там и когато се събудиш виждаш долината, покрита от облаци. Там, например, водата е по-ограничена, събирахме дъждовна вода, за да можем да се къпем. Условията бяха сурови, но беше много по-приятно. Познавахме местните, играехме си с децата, за които строихме училището.


;

А как комуникирахте с тях, говореха ли английски?

Те говореха толкова английски, колкото ние непалски (смее се). Така че, докато ние се опитвахме да научим непалски, те се опитваха да проговорят английски. Имаше един местен преводач, който беше отговорен за културни събития, за това да свърже доброволците с местните. Да разбираме от какво имат нужда те. С него имахме часове по непалски, учихме основни работи.

Какво ти направи впечатление в езика?

Опитвахме се да разберем как да казваме на непалски “Благодаря”, а местните не разбираха каква дума се опитваме да преведем. Един човек накрая ни разбра и ни обясни, че те имат дума за “Благодаря”, но просто не я използват. Аз също исках да разбера как да питам местните “Мога ли да ви помогна?”. Казаха ми: “Ти не питаш, просто помагаш”. И те са си така, просто идват и ти помагат. Веднъж благодарих на едно момиче там, тя ме изгледа и каза: “Недей да ми благодариш, това ме обижда, сякаш не очакваш да ти помогна.”

Как се диша в Непал?

На 2000 метра е окей, нататък става по-трудно (смее се). Не, добре е, въпросът е, че е студено. На едно от високите места всъщност отидохме 20 човека и работата ни беше да построим база, в която да спят доброволците, докато строят училище. Там беше за мен най-интересно, защото ние отидохме, а местните не бяха виждали чужденци, дори и да бяха, не и да живеят около тях. Беше им много интересно, децата идваха и се криеха в храстите да ни наблюдават. Ние отидохме и започнахме да търсим електричество и вода, защото нямаше. Имахме един генератор, който обаче пристигна седмица по-късно. Вода нямаше. Имахме само бутилки минерална вода. Затова трябваше да потърсим помощта на местните. Намерихме място, където да обядваме. Нямаше къде да си мием съдовете, но се намериха хора от местните, които всеки ден ни носеха кофа с вода. Ние все пак решихме да ги попитаме след известно време откъде идва тази вода, защото ние не можем да си намерим питейна такава. Но се оказа, че те ходят два часа, за да могат да ни я донесат. И всъщност това е тяхната вода, но те просто ни я даваха, защото знаеха, че имаме нужда от нея.

;

А какви хора бяха доброволците, на каква възраст?

Имаше едно момиче на 17 години, което беше дошло с майка си като придружител, не беше още завършило училище. Но в същото време имаше и пенсионери. Но най-често срещаните възрастови групи бяха между 20 и 30 години. Това са хора, които си правят свободна година между гимназията и университета или пък са си взели отпуска, за да помогнат. Такива, които искат да пътуват, но същевременно да правят нещо полезно по това време.

Как прекарвахте времето си там?

Говорехме си много, разказвахме си кой откъде е, защо е дошъл. Във всяка база събирахме дарения от самите доброволци. Но се опитвахме да го направим по атрактивен начин. Ако някой може да прави масажи, предлага такива. Едно момиче рисуваше красиво и продаваше картини, хора свиреха на различни инструменти и пееха.

Какво ти липсваше?

Време. Наистина не беше достатъчно. Разбира се и връзката с приятелите ми, защото там много рядко имаше интернет. Другото нещо беше, че точно преди да замина бях взела лиценз за летене и там нямаше как да летя.

Сега летиш ли?

Сега започва сезонът и нямам търпение.

Щастието

Когато се върна, направи ли ти впечатление нещо, което преди не си забелязвала?

Много неща, за които съм мислела преди, бяха много по-дебело подчертани и ги виждах много по-сериозно.

Къде хората са по-щастливи?

Ако трябва да съм искрена - хората там. Трудно е да го обясня, но имам чувството, че хората там приемат нещата такива, каквито са и са се научили да са доволни от това, което имат, колкото и малко да е то. Те не се сравняват с другите, не гледат неговата къща, неговата кола. Те може и да имат малко, но са готови да дават. Имам чувството, че ние търсим щастието не само в много материалните неща, но и някъде в бъдещето. За нас това, което имаме в момента, не е достатъчно и просто чакаме да имаме и следващото нещо, което уж ще ни направи щастливи, и все го чакаме, а то все се намира в следващия момент.

За какво мечтаеш?

За един по-добър свят. Моята мечта е да мога да направя нещо, което да направи хората по-щастливи.

А защо хората не са щастливи?

Хората наблюдават малки моменти от чуждия живот, които са много подбрани и това ги кара да се сравняват. Но не си дават сметка, че тези моменти са рядкост и ние сякаш губим възможността да ги оценяваме. Много възрастни хора пък осъзнават, че някакви норми са им попречили да направят нещата, които винаги са искали. Като цяло смятам, че един от най-големите проблеми на хората е, че ги е страх да пробват нови неща и че забравят да се радват на себе си, докато завиждат на другите.


Свободата

Какво е свободата?

О, живея с двама философи, това е много обсъждана тема. (смее се) Свободата за мен е да си натрупал достатъчно знания, за да ти е ясно, какви възможности имаш. Аз правя нещо, защото знам, че мога да го направя и защото сам си давам свободата да го направя и защото аз така съм решила и избрала.

Кое беше първото ти пътуване в чужбина?

Москва, беше пътуване от училище. Винаги си спомням, как аз и още едно момиче бяхме излезли от хотела си и отидохме до близкия магазин, май бяхме четвърти клас, но нямахме придружител... и се чудя, кой беше решил просто така да пусне две малки деца да се разхождат. (смее се)

Най-далечната дестинация, която си посетила?

Географски погледнато е Ушуая, Южна Аржентина. Но най-далече от нашия начин на живот беше в Перу, когато отидохме на езерото Титикака, където видях как хората живеят на островчета в езерото, които сами правят, защото те са направени от такива материали, че в един момент почват да гният. Но хората, където и да съм била, са хора и живеят по толкова близък начин, един човек, който може да се адаптира, би се чувствал навсякъде окей.

Последната дестинация?

В Канада. Ходихме на ски със семейството ми в Калгари, това беше годишната ни екскурзия.

Следващата дестинация?

Още не знам. Върнах се преди една седмица. Аз изключвам пътуванията до България, защото те са си стандартни. Докато една част от мен обаче иска да си даде време, да спести пари, да организира по-голямо пътуването, другата постоянно е дърпана нанякъде. С един приятел от Непал търсим някаква история, която да разкажем, защото ние в Непал правихме клипове и много искаме да запишем нещо, което си заслужава да покажем. Така ми беше много интересно, като бях в Кения, защо се приема, че те имат едва ли не най-доброто кафе на света, но аз там изпитах огромно затруднение да намеря кафе. Намерих един магазин, в който кафето беше на някаква невероятна цена, в Европа е по-евтино. Защо?

Нещо необичайно, което винаги слагаш в куфара си?

Челник! (смее се)

Свали приложението BNТ News
google play badge
Свали приложението BNТ News
app store badge
Топ 24
Най-четени
Протест в село Яребична заради разбити пътища
Протест в село Яребична заради разбити пътища
Търговци и превозвачи на горива в Пловдив протестират
Търговци и превозвачи на горива в Пловдив протестират