ПЪПНАТА ВРЪВ Е ХВЪРЛЕНА ТАМ...

Онзи ден, в четвъртък, чета, че в продължение на три дни Иванов ще бъде в Сърбия на работно посещение. Знаете, работното посещение е по-ниското равнище от официалното, но в неговите рамки се върши доста работа, защото се спестяват строго церемониалните прояви, които отнемат времето на държавниците, но пък дават знак, че нещата се развиват. Добре де, ама програмата на проф. Георге е толкова натъпкана с прояви, че се чудя как времето на определените три ще стигнат. И разбира се, цяла поредица срещи със сръбския му домакин Томислав Николич, няколко речи от двамата по различни поводи, после разговори с премиера Вучич, и така нататък.

Хубаво, да си каже човек, две съседни държави развиват активно отношенията си. Ама, чакайте- нали президентът Иванов се срещна, пак работно с Николич само преди месец в Битоля за да се качат после на хеликоптера и да отидат заедно на Каймак Чалан. На същото място, където няколко дни след визитата на Николич и Иванов онова мекере Миленко позира пред камерите с чук над главата над празната яма, която беше останала от българската плоча на признателност.

Откакто през април Иванов направи онази дивотия с помилването на 56-тимата, той изпадна в изолация, която продължава и до днес. И въпреки че отмени помилванията, отношенията на неговите колеги от другите държави продължават да са хладни. Е, ще се появи тук и там на някой международен форум, като този в София преди два месеца, ама то е друга работа. И сега –хоп, Николич му подава ръка и го вади от изолацията като намира подходящ повод да го покани в Сърбия. И онзи отива, разбира се, нали на всички македонски политици и държавници, особено онези от по-старото поколение, пъпът им е хвърлен в Белград.

На времето известният журналист и публицист от Скопие Сашо Ордановски ми беше казал: Не чакайте да сменим белградската църква със софийска. Ако ще се молим, това ще става в някой храм в Брюксел. Метафора, разбира се, макар че в интерес на истината нашият „Александър Невски” е далече по- интересен и внушителен от белградския „Свети Сава”, който все още не е готов и кой знае кога ще стане. Сашо Ордановски е неформален лидер на либералния кръг политици и журналисти около списанието „Форум”, който кръг в различни етапи на независимостта на Македония излъчи няколко министри от правителствата на Бранко Цървенковски. Техен гуру е нашият Иван Кръстев, той е личен приятел със Сашо и с доста от членовете на този кръг. Видял съм го лично с очите си. От чисто професионална гледна точка съм запомнил и съм свързал Сашо с две неща- първото, като директор на Македонската телевизия само няколко минути след атентата срещу президента Киро Глигоров той излезе и на живо съобщи новината. Това беше на 3 октомври 1995 година. И второ, в едно седмично списание, което отдавна вече не е на пазара в Скопие, Сашо написа текст, според който президентът Киро Глигоров, тогава май че беше на 85 или малко повече години, имал любовница от състава на неговите съветници, една Катерина, актриса, която отговаряше за културата. Беше си дворцов скандал отвсякъде, но после се превърна във водевил когато стана ясно, че публикацията е направена по внушение на съпругата на Глигоров- Нада, която чула-недочула се уплашила, че ако Глигоров се увлече истински, това може да постави въпроса за наследството. Не политическото, а семейното, макар че това беше време когато всички умуваха тъкмо за политическото наследство, което президентът един ден ще остави зад себе си.

Когато се виждаме със Сашо Ордановски му припомнял тази метафора за църквите. Не ми отговаря нищо защото и до днес скопските политици не бързат да скъсат пъпната си връв с Белград. Няма лошо, но защо Иванов през петте години на нашия Плевнелиев на направи поне едно официално посещение в България, или защо Плевнелиев не отиде в Скопие на подобна визита. Знам съображенията на „Дондуков”, знам също, че Иванов идва няколко пъти в София, ама все в рамките на някакви форуми и по други поводи, в това число веднъж за погребението на Желю Желев. Как пък не направиха поне една съвместна проява двамата, като тази на Иванов с Николич на Каймак Чалан. Аха да стане на 6 май на гробищата в Ново село, ама тогава пък Иванов направи дивотията с помилванията и създаде ситуацията, в която никой не го иска за нищо. Мисля, че вече писах за това.

Ако за липсата на визити на официално и най-високо равнище между Скопие и София през последните пет години може да приемем някои извинителни обстоятелства, има случаи, при които причината е чист македонски инат. Министърът на външните работи от 2002-а до 2006- година, социалдемократката Илинка Митрева за четири години не намери време да отскочи до София. Не дойде и това си е. Предпочиташе да се вижда със Соломон Паси или в Скопие, или навсякъде по света, където дипломацията ги срещне. Но тя си има друга причина, която аз наричам „еничарски комплекс”.Нейният баща Димитър Митрев е роден в България, преселват се в Македония след войната и Митрев прави кариера като първият социалистически литературен критик. За да отклони вниманието от българското си биографично педигре, Илинка се държеше така, сякаш бе сърдита на целия свят и на природата, че слънцето изгрява от Изток.

А за въпросния „еничарски комплекс”- по подробно някой друг път.