Протокол или специфика

Обичам да отскачам до столицата на Република Северна Македония в деня, в който българската дипломатическа мисия организира там прием по случай Трети март. Нищо работа - три часа с кола, ако няма задържане на границата, малко връткане из скопските улици и кафенета, случайна среща с приятел, познат или колега, задължително купуване пакетче печени кестени от младия продавач пред паметника на цар Самуил. Ако сезонът все още го позволява, де...

И онзи ден така, видя ме, поздравих го така, както винаги, когато минавам при него: „Един народ в две държави!”, той отвърна същото, а аз пратих поздрави към стария му баща, който също така от време на време стои зад решетката с дървени въглища и предлага сочни печени кестени. Момчето винаги ме пита как вървят работите с българските паспорти, дойде ли времето българско гражданство да се дава и на мюсюлмани, защото той, мюсюлманинът- торбеш също иска да го има и да пътува навсякъде в Европа без проблем.

”Торбеш” не е обидна дума, макар че фонетично никак не е приятна, това са местните помаци в Северна Македония, също като българомохамеданите у нас. Честни и свестни хора, работливи, главно в сладкарския бизнес, дори бащата на младия момък, онзи „Старият”, за когото ви казах, ми е признавал, че пък неговият баща е имал сладкарска работилница с вкусна боза някъде около Халите в София... И това не е изолиран случай.

Казах, обичам да отскачам до Скопие за приема по повод 3 март, който посолството дава всяка година. То, като погледнеш, това е единственият повод в някоя от представителните зали на столицата на Северна Македония да се съберат всички, които обичат или симпатизират на България от цялата територия на републиката. Питали са ме приятели защо държа да бъда там, на които винаги съм отговарял - ако искаш да ги видиш събрани накуп всички „бугари”, там ще ги намериш. А аз искам да ги видя...

Идват от Струмица, от Охрид, от Битоля, откъде ли не. Пък и разстоянията не са толкова големи, някога бях написал, че в Македония няма дистанция от Скопие до някъде си, която да отнема повече от два часа път с кола. Събират се там, за да се видят, да се „преброят” кои са останали все още живи, а някои от по-дръзките езици да подхвърлят, да покажат, че са заедно и че са много. А тази година наистина бяха много, много повече от всеки друг път.

Страхът ли от това да ти лепнат етикета „бугараш” ли слиза на по-ниски равнища, самочувствието ли на тези хора нараства все повече, или нещо друго, трето е налице, но опашката пред залата в представителния хотел „Александър Палас” се виеше с метри навън. Даже посланикът Ангел Ангелов не издържа да чака всички поканени и непоканени да влязат в залата и да го поздравят и започна своето приветствие към гостите, дори с известно закъснение. Пък и елитът на управляващите в Скопие, начело с премиера Зоран Заев беше дошъл, та, някак си беше неудобно да го кара да го чакат...

Преди години, когато един опитен кариерен дипломат с доста мандати на посланик в чужбина щеше да заминава като амбасадор в Скопие, ме помоли да се срещнем и да си поговорим за това, което го чака там. Когато му казах, че на Трети март трябва да дава прием за хиляда, а може и повече гости, той скочи - дума да не става, за тая работа си има дипломатически протокол - не повече от стотина човека, дипкорпусът, местният истъблишмент, бизнесмени, приятели на България, някои видни журналисти. Точка. Отговорих му - почакай, почни си мандата, ще видиш на място.

На следващата година отскочих до там, видяхме се, прегърна ме и ми благодари за това, че съм го посъветвал как да организира приема... Гостите бяха стотици и броят им далеч надхвърляше онези стотина, които, според него, препоръчваше дипломатическият протокол.

Като опитен и разумен човек явно беше решил да се съобразява със местната специфика и вече утвърдената практика, при която строгите изисквания на дипломатическия церемониал се слагат временно в някое чекмедже и се действа с размах. Дипломатите от посолството продължават да отчитат всяко колегиално присъствие от другите посолства, или на хората от местния истъблишмънт, разбира се. По броя и „качеството” на гостите мерят нивото на влияние и доверие на мисията. А и на държавата, която тя представлява.

В случая със Скопие обаче „мярката” е друга. Може да ви се струва смешно, ама посолствата на съседните на Северна Македония държави старателно броят гостите на приемите, които посолствата дават. Особено настойчиви в това отношение са две мисии - тези на Албания и на Сърбия. Гърците стоят малко по-назад. Фаворити, по обясними причини, разбира се, са хората от посолството на Албания. Дори си мисля, че колкото и зали да напълнят с гости, това няма да отговаря на истинското влияние и присъствие на албанския фактор в живота на държавата Северна Македония.

Но сръбското посолство, о, там са много ревниви по отношение на това дали гостите на приема на българската мисия са повече от техните. Това негласно „състезание” не е наложено от българските дипломати, не, другите негласно си мерят влиянието. А нашите хора влязоха в тази нестандартна надпревара по силата на обстоятелствата, че въпреки дългите години натиск и дори насилие да не проявяват любовта, симпатията и привързаността си към България, все пак тя е била съхранена с цената на много жертви. И сега й идва времето открито и без страх да се проявява. Все повече и повече.

Снимки: БГНЕС

*Над 1500 гости, сред които министър-председателят на Република Северна Македония Зоран Заев, председателят на Събранието Талат Джафери, вицепремиери и министрите на външните и вътрешните работи, на културата, здравеопазването и други, се събраха на прием, организиран от посолството на Република България в Скопие по случай Трети март