Готовността за голямото украинско настъпление

Започва ли голямото украинско контранастъпление?

Вече няколко месеца една дума се носи като парола из медийното пространство по цял свят и неизменно присъства в разговорите на почти всички, когато става въпрос за събитията в Украйна: контранастъпление. Придобила е почти сюрреалистично, свръхестествено значение, в нея сякаш е събрана цялата надежда за край на войната. Руснаците (и тези които стискат палци за Путин) я изричат със страх, като очакване за ешафод, а всички други, които са уморени до краен предел от ежедневно повтарящото се усещане за тревожност и несигурност, вероятно я възприемат като възможна панацея, онзи чудотворен лек за всички беди, които ни се струпаха напоследък.

Какви са шансовете за успех на предстоящото контранастъпление? В ход ли е вече то? Достатъчно ли оръжие получи Киев от партньорите си? Кои оръжейни системи ще играят основна роля в предстоящите сражения? Ще повлияят ли на изхода на предстоящата лятна военна кампания неотдавна изтеклите в интернет пространството американски секретни документи? На тези и други въпроси ще се опитам да отговоря в поредния си анализ.

В ход ли е вече то?

В сряда чаровната Анна Маляр, заместник-министър на отбраната на Украйна, направи две противоречиви и даже взаимоизключващи се изказвания. Първото беше, че "украинското контранастъпление вече започна", а второто – "не очаквайте да ви съобщим точната дата на нашето контранастъпление". Някои от вас ще кажат, че жената просто се е объркала, а други, че думите ѝ не са били предадени правилно. В действителност обаче ставаме свидетели как за пореден път т. нар. мъгла на войната се спуска като непрогледна пелена над бойното поле. В медийното пространство се пускат в обръщение двусмислени фрази, които целят хем да успокоят общественото мнение у дома, хем да смутят противника, който така или иначе следи внимателно и анализира не просто всяка дума казана от официално лице, ами даже всяка запетайка и неволно изпусната въздишка.

И така, настъпил ли е вече онзи съдбовен миг, в който ЗСУ (украинските въоръжени сили) ще се нахвърлят с цялата си ярост върху позициите на нашествениците? За да говорим обаче за активно настъпление от голям мащаб трябва да са налице няколко условия. Първо, то няма как да бъде скрито от новинарските канали и ако действително беше в ход със сигурност щеше вече да сте чули. Второ, мощно настъпление или контранастъпление означава значително ангажиране на сили и от двете страни в боеве с изключителна интензивност (като тези, които се случваха в Мариупол). Но горещите точки си остават същите, каквито бяха и месец назад и вече са до болка познати на всеки от вас: Бахмут, Маринка, Авдеевка, Вухледар.

Трето, интензивни активни действия от такъв род биха довели до завземане на значителни територии или поне на превземане на немалък брой ключови позиции в основната фронтова линии.

Също така щеше вече да има обилна информация за голям брой трофеи, тежки загуби в хора и техника и съпътстващите ги в случая професионални и любителски кадри от превзети населени пунктове. Все още обаче не ставаме свидетели на нищо подобно. Тогава за какво иде реч?

От началото на седмицата ЗСУ предприеха серия от локални атаки на широк фронт срещу руските позиции на север от Азовско море. Освен това се появиха информации, че в най-западния участък, при Херсон, са успели да форсират Днепър в района на останките на прословутия Антоновски мост и да завземат малък плацдарм на южния бряг на реката.

В допълнение към това беше докладвано за изненадващ украински рейд на северния фланг на фронта, в Луганска област, където сравнително неголям отряд е успял да се промъкне през горите и да достигне на около 3 км западно от град Кремина.

Всички тези привидно хаотични действия обаче преследват две важни цели – да напипат слабите места в отбраната на противника и максимално да намалят така наречената ничия земя, тоест празното пространство между двете противоборстващи страни. Защото в никакъв случай не е без значение каква дистанция ще се наложи да преодолява под убийствения огън на противника устремилият се напред пехотинец или танк.

Тези "малки" атаки се провеждат паралелно със станалия вече традиционен украински обстрел на логистичните центрове на агресорите. Ежедневно се нанасят мощни удари (предимно с високоточни оръжия, като Хаймарсовете или дронове) по руски складове, ремонтни бази, летища, радарни станции.

Така войските на Путин губят наведнъж безценни материали, като гориво и амуниции, които иначе биха им позволили да оказват по-ожесточена съпротива по време на предстоящите тежки боеве. Също така се нарушава работата на щабовете, а и в никакъв случай не бива да пренебрегваме психологическия ефект – руските войски нито на фронта, нито в тиловата зона, не знаят кога и къде ще удари противникът, нито кой ще бъде следващата жертва. Може би другарят му, с който са пили кафе сутринта или пък самият той.

И, докато всички тези обстрели и малки "тестващи" атаки няма как да бъдат укрити от медиите и при добро желание винаги можем да научим по нещичко за тях оттук-оттам, то най-отговорната работа - планирането, остава зад кадър. Тази дейност остава засекретена вътре в един твърде ограничен кръг хора в Киев (или някъде там) и дори в този миг в главите им се блъскат вихрушки от мисли. Един удар ли трябва да бъде нанесен или няколко?

Какви ще бъдат първоначалните загуби? Къде да се разположат пунктовете за настаняване на ранените? Ами складовете? Колко муниции ще бъдат нужни първоначално и колко впоследствие? По кои пътища ще се извършва снабдяването и как ще се прикриват те? Има ли достатъчно гориво? Къде ще се евакуира и ремонтира повредената техника?

Колко храна ще изядат войниците? Как да се заблуди противникът? Кои точки могат да се окажат критични и как да се прехвърлят там резерви? Добре ли са подготвени бойните части? И това се повтаря отново и отново. Всеки ден се разиграват различни варианти и мощни компютри стимулират различни възможни ситуации, базирани на математически модели.

Всъщност ние най-вероятно никога няма да разберем какви точно варианти обсъждат, но едно е сигурно – генерал Залужни няма да заповяда генерално настъпление, докато не е абсолютно сигурен, че войските му са напълно готови за бой и рисковете от провал са сведени до минимум.

На фона на казаното дотук няма как да не кажа две-три думи за скандала с изтеклите неотдавна в интернет класифицирани американски документи. Нарочно не ги наричам секретни, защото на практика те не казват нещо кой знае какво съществено или нещо толкова сензационно, което ние не сме могли как да знаем (или поне да се досетим). Аз лично си направих два важни извода от случилото се: 1) Украинците не споделят най-съкровените си военни планове дори с Вашингтон и Пентагона 2) Случилото се по никакъв начин не би трябвало да повлияе на плановете на ЗСУ за предстоящата контраофанзива, защото въпросните материали не съдържат нищо конкретно за тях.

Как би трябвало да протече украинското контранастъпление?

В петък американският пенсиониран генерал Бен Ходжис, бивш главнокомандващ на войските на НАТО в Европа, в интервю за Дойче Веле сподели своето мнение за това по какъв начин би трябвало да се случи предстоящата голяма контраофанзива на ЗСУ, за да бъде тя наистина успешна. Човек с опита и визитката Ходжис винаги има какво да каже когато стане дума за война и затова ми се струва напълно в реда на нещата да резюмирам:

1) Украинското настъпление трябва да се проведе на сравнително неголям участък, да речем 10 - 12 км, за да се постигне максимална концентрация на наличните сили. Ударът трябва да е мощен и да е основан на добре координирани действия на всички родове войски: пехота, танкове, артилерия, авиация, инженерни части.

2) Най-много полза ще има, ако той бъде нанесен в южна посока, от Запорожие или Донбас към Азовско Море. Така руската армия ще бъде физически разделена на две части и при снабдяването ѝ ще настъпи тотален хаос.

3) Атакувайки директно на юг, украинската армия ще се доближи максимално близко до Крим и така ще блокира цялата логистика на руснаците минаваща от там. Освен това ще може да приближи артилерията си и ракетните си системи Хаймарс максимално близо до полуострова и така да го подлага на обстрел в дълбочина до най-далечната му точка.

4) ЗСУ ще получи отново достъп до Азовско Море. Това, от своя страна, ще даде на украинците възможност да поставят отново под заплаха Керченския мост и да атакуват трафика през пролива, например с морски дронове.

5) Керченският мост не трябва да бъде унищожаван веднага, за да се даде възможност на руснаците да се изтеглят по него.

6) Новите западни зенитно-ракетни комплекси от типа "Пейтриът" надеждно ще прикрият украинските войски от ударите на руската авиация.

7) Въпреки постоянните заплахи Путин няма да се осмели да използва ядрено оръжие в Украйна, дори когато Крим, който той счита за изконно руска територия, се окаже непосредствено застрашен. Руският президент е пределно наясно, че украинците няма да спрат да воюват за земята си дори срещу тях да бъде използвано тактическо ядрено оръжие, а срещу такъв сценарии отдавно категорично са се изказали не само САЩ и Западния свят, но също така и Индия и Китай. Самият Путин пък твърде много обича живота и за нищо на света не би желал да получи ответен удар.

Снимки: БГНЕС

Доколко Украйна е готова да започне контранастъпление?

На подобен въпрос няма как да се даде категоричен отговор, а аз съм убеден, че дори в последните часове преди голямото събития високопоставените украински офицери ще бъдат раздирани от съмнения в крайния успех и ще смятат, че тук или там все нещо още ще може да бъде подобрено.

Към момента са известни със сигурност две неща – 1) че почвата като цяло все още не се е втвърдила достатъчно, което силно би затруднило движението на танкове и друга тежка техника извън основните пътища и 2) че все още около 60 000 украински военнослужещи се подготвят на полигони в чужбина и се очаква да пристигнат в родината си през май и юни.

А това би трябвало реално да са най-добре подготвените бойни части. Ако следваме елементарната логика, би трябвало настъплението с главно Н да започне някъде през юни, когато дълбоката кал ще бъде окончателно засъхнала и от всички ударни части ще са се прибрали от чуждите военни бази.

Логично следва въпросът достатъчни ли ще бъдат наличните украински войски, за да изпълнят амбициозната цел, поставена пред тях? За момента в информационното пространство се споменават цифри от порядъка на 200 000 души, подготвяни за целта, а някои източници дори я удвояват, но на мен лично първата цифра ми звучи доста по-реалистична.

Известно е също така, че в самата Украйна вече няколко месеца се подготвят поне осем т. нар. "ударни" бригади, чиято висока мотивация и отлична подготовка би трябвало да се окаже решаваща при пробива предните вражески позиции. Западните партньори на Киев към момента са осигурили около 230 танка и някъде към 1500 бронетранспортьора, което би трябвало да е достатъчно за екипирането на девет бронирани бригади.

Също така страни като Полша и Словакия вече предоставиха известен брой модернизирани реактивни изтребители МиГ-29, които са отлично познати на украинските пилоти и могат да се използват веднага. Дали всичко това обаче ще се окаже достатъчно за постигане на така желания успех си остава въпрос без отговор.

Силни и слаби страни

Кои са силните и слабите страни на украинската армия в момента? Най-силната страна на ЗСУ безспорно е изключително високият боен дух и мотивация, която те от много време демонстрират на бойното поле. Другото голямо предимство, с което войските на генерал Залужни разполагат, е изключителната подкрепа, която те получават от демократичния свят. (От началото на войната до момента само страните членки на НАТО са предоставили военна помощ на стойност около 150 млрд. долара.)

При това тя не е обвързана с някакъв конкретен период или предварителни условия. Важно е също така да се посочи, че освен въоръжение Киев получава помощ под формата на логистика (например ремонт на техника), ценна разузнавателна информация, а също и ноу хау, т.е. хора и организации с опит в различни сфери го споделят с украинците и в случай на нужда дават съвети.

Конкретно в областта на оръжията ЗСУ има ясно видимо качествено превъзходство над нашественика дори само заради факта, че западните образци са доста по-модерни, надеждни и най-вече добре поддържани от руските такива.

Танковете "Леопард" и "Челънджър", както и различните модели бронирани машини, са практически без аналог в армията на Путин, същото можем да кажем и за станалите вече емблематични Хаймарси. Западните гаубици, които вече представляват значителен дял от украинската артилерия, имат доста по-голяма далекобойност и доста по-ефективни амуниции отколкото съветските модели, с които са екипирани агресорите.

Качествено и даже количество украинско превъзходство се наблюдава и при по-дребни "предмети" като преносими противотанкови и зенитни ракети, портативни радио и интернет станции и най-вече дронове от всякакъв тип. Да не говорим пък за такива "дреболии" като униформи, каски, бронежилетки, обувки, средства за нощно виждане, персонални медицински пакети и дори храната.

А сега да кажа и няколко думи за проблемите, с които продължава да се сблъсква ЗСУ. Най-големият от тях безспорно е как да се справят с руското количествено и качествено превъзходство във въздуха непосредствено над бойното поле. Руските пилоти отдавна не летят дълбоко в украинския тил, защото биват сваляни с лекота от зенитните батареи.

Именно и затова от много месеци насам няма въздушни атаки на Киев, Лвов, Одеса или който и да е друг град. Съвсем друга е ситуацията на фронтовата линия, където авиацията на Путин има хем количествено, хем качествено превъзходство над противника.

Това се дължи на факта, че украинците все още ползват стари съветски машини проектирани още по времето на Брежнев, докато руснаците разполагат с много по-модерни самолети и хеликоптери. При това напоследък при тях се наблюдава увеличено използване на т.нар. "умни" оръжия, т.е. бомби и ракети, които могат да бъдат изстрелвани от разстояние, без да се налага пилотите да навлизат в зоната на бойните действия.

Украинците засега се опитват да се противопоставят на въздушните заплахи по всички възможни начини. Основните трудности, с които се сблъскват в момента, се дължат на факта, че значителна част от противовъздушните им комплекси са съсредоточени в тила около големите градове и електроцентралите, за да ги пазят от постоянните руски ракетни обстрели.

Освен това упорито се говори, че в момента ЗСУ изпитват критичен недостиг на амуниции, т.е. нямат достатъчно зенитни ракети, с които да противодействат на самолетите на нашественика.

Засега особено големи надежди се възлагат на най-модерните американски противовъздушни системи "Пейтриът", чието пристигане в Украйна беше официално оповестено тези дни. Те имат обсег на действие до 150 км и това би им позволило да свалят руските самолети още до приближаването им до фронтовата линия и така постепенно да ги изтласкат от въздушното пространство непосредствено над бойното поле.

Другият сериозен проблем на ЗСУ, който няма как да бъде решен скоро, са амунициите. До войната Украйна нямаше собствено производство (нещо, което продължава да шокира голям брой анализатори), а след като тя избухна разчита предимно на външни доставки. (Едва неотдавна украинската отбранителна промишленост успя да организира някакво производство в съседни страни).

Западните партньори на Киев помагат както могат, включително като изкупуват където каквото намерят, но се оказа, че и самите те в най-крайните си прогнози не са предвиждали, че е възможна нова война, в която артилерията ще играе толкова важна роля. ЕС преди седмици дори прие амбициозна програма за производство на снаряди за 2 милиарда евро специално за Украйна, но тя освен че няма да даде резултат веднага породи политически апетити на ниво президенти как точно да се дели финансовата "баница".

Каквото и да се говори и пише е пределно ясно, че ако украинците няма да могат да ползват оръдията си с интензивността, която им е нужна, тяхното настъпление няма постигне желания резултат или пък ще го постигне, но цената в човешки животи ще бъде много по-голяма, отколкото би трябвало.

И накрая за най-големия проблем на ЗСУ, за който у нас почти не се пише. Украйна е държава от постсъветски тип, за която са характерни много от недъзите типични за другите бивши социалистически страни – корупция, социално разслоение, "недосегаеми" чиновници, демагогия, злоупотреби, наглеци, облечени във власт и всичко останало, което си го знаем много добре.

Съответно украинската армия, каквато и смелост да проявява на бойното поле, в много отношения си остава базирана на съветския модел на управления, от който произхожда. Често се разпространяват клипове, показващи грубо отношение на командири към техни подчинени, а преди Нова година в министерството на отбраната, управлявано все още Алексей Резников, избухна голям корупционен скандал.

Оказа се, че на въоръжените сили са доставяни хранителни продукти на цени почти два пъти по-високи от тези в супермаркетите. Случаят предизвика такава вълна от възмущение в Украйна, че за кратко дори измести новините от фронта. Някои от хората около Резников бяха уволнени, но самият той засега остава на поста си. Също така, понеже не всички офицери са на достатъчно високо равнище и понякога демонстрират съветски тип мислене се смята, че не всички части в армията са на необходимото ниво. (С други думи, че подразделенията, тренирани на Запад, ще се окажат много по-добре подготвени от тези останали у дома.)

Доколко проблемите вътре в обществото ще окажат влияние на подготвяната контраофанзива засега е невъзможно да се каже, но вече мнозина говорят, че страната се нуждае от нов Майдан, който да завърши революционните промени, започнали през далечната вече 2014 година. По всичко личи, че най-голямата битка на украинците - тази за демократичното им бъдеще, тепърва предстои и тя ще продължи далеч след края на войната с Русия.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube