Истории от Световните първенства - 1938

Може би няма да сгреша, ако си позволя твърдението, че Мондиалът през 1938 година е най-непознатият в историята. Най-мистериозният и най-непопулярният дори сред футболните фанатици, чието хоби е да се връщат назад във времето и да проверяват всякакви налудничави факти. Световното първенство през 1930 винаги ще носи етикета „първо“; около шампионата през 1934 вечно ще гравитира сянката на Бенито Мусолини; Мондиалите от 1950 до 1958 остават в аналите по различни причини, с които ще ви запознавам в хода на поредицата; турнирите след началото на 60-те години на миналия век та до наши дни получават толкова сериозен медиен отзвук, че най-значимите им моменти са показвани хиляди пъти по телевизията и в Интернет и на практика те „живеят“ безплатно в съзнанието и спомените на хората. Сега обаче си задайте въпроса – какво знаете за Световното първенство през 1938? Последното преди Втората световна война, благодарение на която най-грандиозното футболно събитие временно спира. Под „временно“ визирам 12 години чак до 1950.

Франция е домакинът на третия Мондиал. Което автоматично води след себе си до (не)очаквани скандали. Южноамериканците отново са обидени, защото смятат, че според концепцията на ротационния принцип е тяхно право да приемат турнира. Уругвай е първата страна, която подслонява мачовете през 1930, четири лета по-късно тази чест има Италия. От ФИФА обаче се спират за втори пореден път на европейска държава, което кара почти всички южноамерикански представители да бойкотират състезанието. Почти всички с изключение на Бразилия. Ход, който позволява на Селесао и до ден днешен гордо да заявява, че е единственият отбор, участвал на всички световни първенства в историята. Испания не се включва в Мондиала заради гражданската война, която владее страната в онези години. Австрия трябва да е сред 16-те претенденти за титлата, но Аншлусът от пролетта на 1938 стопира намеренията на австрийците и някои от тях дори са накарани да носят екипа на Германия. Истината е, че окачествяването на турнира като „световно първенство“ е леко преувеличено, защото само 3 държави извън Европа всъщност се впускат в авантюрата – Бразилия защитава каузата на Южна Америка, Холандските Източни Индии идват от Азия, а от Куба дебютира в качеството си на представител на Северна Америка. В онези години за Африка е почти немислимо да има отбор на международно футболно първенство. Всички останали тимове са от Стария континент, като поради оттеглянето на временно несъществуващата на картата Австрия шампионатът се провежда с нечетния брой от 15 отбора. Това не е прецедент, защото на първото световно първенство осем години по-рано играят 13 тима. Англия отново продължава с упорството си и отказва участие, макар че островитяните са помолени да заемат овакантената 16-а квота. Швеция е големият печеливш от липсата на четен брой състави, защото автоматично продължава към фазата на ¼-финалите. Да, това световно първенство също се играе по правилата на директната елиминация. Франция пък приема изключително отговорно ролята си на домакин – първенството се разпростира на 10 стадиона в 10 града. Италия трябва да защитава титлата си от 1934, като много хора продължават да се съмняват в „чистотата“ на триумфа на адзурите. Италианците обаче със сигурност могат да претендират да са най-силният отбор на планетата, след като нямат загуба от ноември 1935, а през 1936 печелят и олимпийското злато.

Виторио Поцо, за когото ви разказах в предишната глава, продължава да е начело на Скуадра Адзура. Самият треньор е на гребена на вълната и твърди преди началото на турнира, че „Италия сега е по-силна отпреди 4 години“. Поцо – все още всепризнат тактик и мотиватор – е и доста ексцентричен. Наставникът подочул, че още преди полуфиналът срещу Бразилия да е изигран, южноамериканците изкупили самолетните билети за единствения полет от Марсилия до Париж за финала. Това вбесило Поцо, който посетил лагера на бразилците, поскарал се с тях, след което се върнал при своите играчи и им съобщил, че трябва задължително да победят съперниците си, които просто се мотаели наоколо и вече мислели за финала. Интересен факт, свързан с италианците, е, че Мондиалът през 1930 вижда и единствения случай, когато тимът от Апенините играе с черни екипи. Причината е, че в ¼-финала срещу Франция домакините били „заели“ титулярни за Скуадрата син цвят. Сянката на външното влияние все така тежала над състава на Виторио Поцо. Злите езици шушукали, че Ералдо Монцелио, който не изпъквал с особено качества над останалите си съотборници, играл срещу Норвегия в първия мач за сметка на видимо по-подготвения защитник на Удинезе Алфредо Фони, защото Монселио … бил треньор по тенис и футбол на децата на Дучето. Играта му обаче била на такова ниво, че дори близките му отношения с Бенито Мусолини нямало как да го спасят и от ¼-финалите нататък седнал на пейката. И сега в състава от Ботуша имало южноамериканска следа, досущ като при домашното световно първенство 4 години по-рано. Микеле Андреоло бил сред най-важните играчи в центъра на терена за Италия, макар 3 години да триумфирал в … Копа Америка с фланелката на родината си Уругвай. Тактически италианците не предприемали кой знае какви промени в сравнение с вече утвърдените от 1934 година прийоми на Поцо, познати на все още скромната футболна аудитория. Разбира се, турнирът пази и своите безкрайно чаровни истории. Джино Колауси, който се подвизава доста успешно на левия фланг, е една от безспорните звезди на цялото Световно първенство – офанзивният футболист бележи по веднъж на ¼-финала и ½-финала, след което добавя и две попадения в битката за титлата. Никак нелошо постижение за човек, който до последно се колебае дали да играе в шампионата, защото това означавало, че трябва да отложи сватбата си. Половинката му може би все пак му е простила.

Джузепе Меаца е все още с основополагащи функции. Един от лидерите на Италия от 1934 е един от едва тримата четиримата футболисти, които запазват мястото си в състава и за този световен шампионат. На небосклона обаче се появява нова звезда – Силвио Пиола. Разполагащ с безкраен арсенал от качества за времето, в което играе, нападателят бележи често и се харесва на публиката. Става голмайстор на Серия А през 1937 с екипа на Лацио. На Мондиала бележи внушителните 5 пъти, включително в продълженията още на старта срещу Норвегия, както и на финала срещу Унгария. Финалът между другото завършва 4:2 – със същия резултат, при който приключва и решаващият сблъсък за трофея на първото световно първенство. Колкото и невероятно да звучи – това 4:2 ще се появява още няколко пъти в следващите десетилетия на финали на Мондиал. За значението на Пиола мога да напиша следното – и до ден днешен той остава реализатор номер 1 в историята на италианското калчо с 274 гола, с 24 повече от емблемата на Рома Франческо Тоти. Безкрайно забележително, имайки предвид, че Силвио Пиола губи 3 години от активната си кариера заради войната и прекарва един сезон в Серия Б. Извън големите клубове, за които се състезава – Лацио, Торино и Ювентус – нападателят носи фланелките още на Про Верчели и Новара – два клуба, които понастоящем се подвизават по ниските нива на италианската футболна пирамида. И двата се намират между Торино и Милано, на около 20 километра един от друг. Стадионите и на двата клуба днес се казват „Силвио Пиола“.

Както вече споменах, финалът е спечелен от адзурите с 4:2. Това е и първият мач за световна титла, от който във ФИФА се пазят официални видео-кадри, а не само снимков материал. Тази статия може и да ви се е сторила прекалено силно насочена към състава на Италия, но истината е, че в онези години информацията е била доста по-оскъдна и за отборите се е знаело прекалено малко. Но вероятно следните обстоятелства ще ви заинтригуват: Италия може да твърди, че има късмет да не се изправи срещу нито един от двамата най-добри нападатели на Бразилия в полуфиналната среща помежду им. Ще попитате – „Ама как така?“. Ето така.

Изборът за титулярен централен нападател на Селесао Леонидас приключва турнира с голмайсторската обувка благодарение на седемте си попадения. Южноамериканците преиграват ¼-финалния с Чехословакия след равенство в първия дуел, такива са правилата тогава. Леонидас, който вече е постигнал хеттрик в знаменития мач срещу Полша на 1/8-финалите, завършил с победа 6:5 за Бразилия, успява да вкара и в двата мача срещу Чехословакия, като по някаква странна причина и треньорско решение той е единственият бразилец, който играе и в двете ¼-финални срещи. Явно уморен, а и страдащ от травма, получена в мача срещу поляците, нападателят не взима участие в мача срещу Италия. Смята се, че треньорът на Селесао Адемар Пимента е бил сигурен в успеха и му дал почивка (по-горе вече разказах за билетите на бразилците от Марсилия до Париж). Почивката обаче се оказва напразна, защото Бразилия губи на ½-финала. Отсъствието на Леонидас предполагало в състава да се появи Леоницио Фантони, познат в Италия като Фантони III, просто защото когато пристига в Лацио през 1934, там вече го очакват неговите брат и братовчед. Фантони получава италианско гражданство скоро след това, заедно с него и покана от Виторио Поцо да играе за Италия. Всичко това обаче отворило възможността и за още една вероятност – военна повинност. Точно това и станало. Фантони III обаче нямал никакво намерение да се присъединява към армията – наскоро се бил оженил за унгарка в Рим, а и скърбял за преждевременната кончина на братовчед си Фантони II. От клуба му Лацио платили транспортния превоз на кораб обратно до Бразилия без да дават разрешение да играе за друг клуб в родината си. Нападателят обаче пренебрегнал забраната и подновил кариерата си – все пак какво можело да му се случи в Южна Америка в онези години, какво изобщо можели да направят в Италия? Проблемът обаче се появил отново на бял свят през 1938, когато Фантони III трябвало да се завърне на Апенините вече като национал на Бразилия. В Италия били наясно и за дезертьорството, и за нарушението на правилата на ФИФА. Домакините на Мондиала не подали официално оплакване, но … едно символично намигване и шушукане общо взето било достатъчно на бразилците да разберат, че е по-добре да не използват Леоницио Фантони в полуфинала. И изведнъж те останали без двамата си най-добри нападатели.

Някои биха казали, че тук италианците са подходили подмолно. Други – че са били хитри. Трети – че късметът просто отново е кацнал на рамото им. Истината е, че Скуадрата става шампион на света за втори пореден път, в този случай без интриги и съмнения. В страната отново ликуват. Без да знаят, че следващия път, когато Италия щеше да играе в елиминациите на Мондиал, щеше да бъде през … 1970. Предстоеше Втората Световна Война. Какво ли щеше да се случи през 1950?