Какво реално каза Китай на Путин

Си при Путин

Започвам направо със събитието на седмицата – сигурен съм, че ще се съгласите с мен, че това бе посещението на китайският държавен глава Си Дзинпин в Москва. Господин Си отдавна си е у дома, в Пекин, но отзивите за воаяжа му продължават и не стихват. При това основният резултат от него реално бе отсъствието на всякакъв резултат. Но повече за това – по долу.

Иначе другите новини от фронтовите линии и около тях са си горе-долу същите. Бахмут не пада, Авдеевка също. Руснаците дръпнаха още по-назад плъзгача на времевата линия и започнаха да изпращат на бойното поле танкове заченати в края на 40-те години на 20-и век. Украйна също ще получи от американците танкове в по-напреднала възраст вместо нови с мирис на свежа боя и нова заводска опаковка последни модели, както първоначално обещаваха от Белия Дом. Европа изработи дългосрочна стратегия по производството и снабдяването на ЗСУ (украинските въоръжени сили) с така дефицитните артилерийски муниции, а в Русия официално си признаха, че войските им страдат от „снаряден глад“. Още няколко стари съветски самолета бяха изпратени от различни точки на Източна Европа за украинските ВВС. Това, обаче не попречи на войските на Киев да нанесат серия от изненадващи удари с нови, високотехнологични оръжия по агресорите. Направиха го в типично свой стил – когато и където най-малко ги очакваха.

Нещо повече от среща на високо ниво

Преди време в едно телевизионно студио учудих водещата, когато заявих че реално ние нищо не знаем за сегашната руско-украинска война и нашето мнение за нея се формира най-вече от това, което достига до медиите. До ден-днешен при всяка възможност продължавам да отстоявам тази моя позиция. Считам себе си за изследовател на отминали събития като една немалка част от времето си отделям на събирането и анализирането на документи свързани с тях. И обикновено едва след като събера достатъчно материали и достигна т.нар. „критична маса“ мога да правя някаква генерални изводи, които впоследствие да предам на читателите си. Но сблъсъкът в Украйна е събитие в развитие, при това изключително динамично, и никой не може да каже какво точно ще се случи утре. Още повече че отсъстват практически всякакви документални свидетелства, върху които всеки уважаващ себе си изследовател би стъпил. Именно за това се стремя да подхождам към настоящия конфликт изключително предпазливо с изрази като „вероятно“, „може би“ и „дали“.

Воден от горните съображения, предварително бях решил, че коментарът ми за посещението на Си Дзинпин в Москва ще се основава предимно на някакви „твърди“ документални свидетелства, като официалните комюникета декларации и пресконференции. И ще сведа до минимум външното влияние от мненията на този или онзи „експерт“, за един по-консервативен и обобщен анализ.

Какво знаем със сигурност за височайшата визита и какви изводи можем да направим от това? Посещението бе обявено официално поне седмица по-рано (някъде около 14 март) и, случайно или не, няколко дена по-късно международният съд в Хага издаде заповед за арест на „домакина“ Путин. (Като всеки съд, и този в Хага би трябвало да е независим и, съответно, решенията му не би трябвало да служат като инструмент в глобалната политика, а само като неин коректор. С други думи, би било редно да приемем, че обявеното решение за ареста на Путин и детският омбудсман Белова точно на 17 март е чиста случайност.) Това постави Си Дзинпин в доста деликатна позиция – той трябваше да посети държавен глава на друга суверенна държава, а се оказа че отива на гости на издирван престъпник. Отмяна на пътуването би означавало, че Пекин едва ли не прекланя глава пред Запада, а това би било последното нещо, което глобална сила като КНР би желала да направи. Още повече, че тя не е сред страните подписали т.нар. Римски протокол и съответно, той няма юридическа сила върху международната й политика. Голямата въпросителна в случая е дали г-н Си би склонил на някое от руските искания, които той отхвърли, ако не беше въпросната заповед и новият международно-правен статут на неговия домакин.

Китайско домино

Изписа се и се изговори какво ли не относно целите на посещението на китайския държавен глава. Отчитайки че днешната „голяма“ политика е обвита в гъстата мъгла на спекулациите и недомлъвките, реших че в случая най-добре е да почерпя информация от един от т.нар. първоизточници – официозът на ЦК на китайската компартия „Женмин Жибао“. Там на 18 март, събота, черно-на бяло бе написано, че това ще бъде „визита на мира“, че ще бъде обсъждан китайският план за урегулиране на кризата в Украйна, и че КНР няма да оказва реално никаква специална помощ на Русия извън традиционните търговски взаимоотношения. И в общи линии това беше.

В разпространеното резюме на официалния представител на китайското външно министерство най-често споменаваната дума бе „мир“ и това въобще не бе случайно. Войната в Украйна поглъща изключително големи финансови ресурси на най-богатите държави на Западния свят, които при „нормални“ обстоятелства биха били насочени другаде, включително към Китай. Статистиката показва, че през 2021 сегашните партньори на Киев от Европа плюс САЩ, Канада и Австралия са внесли китайски стоки за над трилион долара, докато делът на руския импорт е бил някъде около 67 милиарда. А Китай се бори с невиждана по мащабите си вътрешна криза, която допълнително бе задълбочена от ковид пандемията. Тя е и икономическа (намаляващо вътрешно потребление, очертаващ се колапс на имотния пазар), и социална (свиващи се семейни доходи, ниско заплащане, младежка безработица), и демографска (политиката „по едно дете на семейство“ тепърва ще си казва думата). При тези обстоятелства всеки милиард долара отклонен от военни към бизнес цели би се оказал живителен за Пекин. А докато касапницата в Украйна продължава това няма как да се случи.

Китайският мирен план предложен по-рано тази година бе вече отхвърлен от Киев като несериозен, най-вече защото не предвижда изтегляне на руските войски от окупираните територии. Това, обаче, не означава че през повечето време Си Дзинпин не е натискал домакина си да прекратява вече това безумие. При отсъствие на стенограми от разговорите на мен особено силно впечатление ми направи държанието на двамата на официално разпространените кадри и най-вече т.нар. „език на тялото“. Първото, което се набиваше на очи е разликата в ръста. Противно на общоразпространените клишета за дребничките азиатци и руснаците богатири, Си Дзинпин бе с около една глава по-висок от президента на РФ и физически доминираше над него във всяко едно отношение. Още по-контрастни бяха и позите, които двамата заемаха докато седяха на столовете. Китаецът бе монолитно невъзмутим и от време на време хвърляше стоманени погледи на дребничкото същество до себе си. На мен ми приличаше на някой митичен дракон, който се колебае кой е най-подходящият момент да изпепели нещастната жертва изпречила се на пътя му. Путин, пък, както често става напоследък, се чувстваше доста некомофортно и видимо бе изключително изнервен. Едвам удържаше ръцете си, и периодично тропаше с левия си крак така сякаш е барабанист на рок-група.

Хората, които са наясно с дипломатическия етикет и традиционните любезно казани и неказани неща вероятно са обърнали внимание и на два други „малки“ факта. Първият бе, че на летището Си Дзинпин бе посрещнат не от Путин, а от някой от вицепремиерите в правителството на Мишустин, когото никога преди това не бях чувал и съответно, не направих никакво усилие да му запомня името. Знаещите моментално изтълкуваха това като гаф. От Москва се опитаха да го замажат като се оправдаха, че „по протокол не било задължително“ Путин да чака пред стълбичката на самолета. Може и така да е, но веднага се появи контрааргумент – бе припомнено, че през миналата година в Казахстан лично президентът на страната Тоакев очакваше китайският си колега на светлочервената пътечка. А малко преди това, по същия начин бе демонстрирал уважението си и към Папа Франциск, който бе пристигнал да вземе участие във влиятелен религиозен форум. Може би не е въпрос толкова на протокол, колкото на на елементарно възпитание и светоглед?

За Путин, за когото упорито се твърди, че е започнал да се формира като личност в „сенчестата“ част на тогавашния Ленинград, не му е за пръв път да се прави на важен пред високопоставени чужди особи. Спомнете си снимките на гротескно дългата маса в Кремъл или как не вдигал телефона при позвънявания от страна на Шолц и Макрон. Пак тук може да се припомнят и постоянните намеци и даже заплахи за използване на ядрено оръжие както при разговори на четири очи, така и при публични изяви. Очевидно самопровъзгласилият се за продължител на делото на Петър Първи кремълски диктатор не съзнава, че е твърде стар за да се държи като гамен. Е, този път Си Дзинпин му го върна тъпкано.

Именно с гореказаното е свързана и втората случка, която бе определена като гаф. При официално заснетите наздравици, докато отпиваха от бялото вино, Путин пожела на госта си здраве, успехи и т.н. Си Дзинпин обаче не обели и дума и не пожела никому нищо. Вероятно това беше неговият изтънчен начин да каже „върви по дяволите“.

Иначе, въпросните преговори най-вероятно не доведоха до нищо. Както вече споменах, няма налични стенограми, но за резултатите от срещата можем да съдим от официално подписаните споразумения. Те са общо четиринайсет и са кое от кое по-незначителни: (1) Съвместно заявление, че взаимоотношенията между двете страни навлизат „в нова епоха“; (2) План за развитие на ключовите направления в двустранното икономическо сътрудничество; (3) Съглашение за съвместно разработване на телевизионни продукции; (4) Протокол за създаване на основи на нов „механизъм“ за редовни срещи между премиер-министрите на двете страни; (5) Меморандум за задълбочаване на сътрудничеството в областта на панаирите и изложбите с икономическа насоченост; (6) Меморандум за задълбочаване на сътрудничеството в областта на дърводобива; (7) Меморандум за задълбочаване на сътрудничеството в областта на соевата промишленост; (8) Меморандум за задълбочаване на промишленото и инфраструктурното сътрудничеството в в преференциални райони в Далечния изток; (9) Протокол за сътрудничество в сферата на науката и висшето образование; (10) Меморандум за сътрудничеството в сферата на защитата на правата на потребителите в двете държави; (11) Меморандум за сътрудничеството в сферата на управлението на държавни предприятия; (12) Комплексна програма за дългосрочно сътрудничество в сферата на ядрената енергетика; (13) Меморандум за сътрудничество между двете национални телевизии; (14) Споразумение за обмяна на информация и сътрудничество между държавните информационни агенции на двете страни.

Какво всъщност (не се) случи?

Както си му е реда, след края на официалната визита бе разпространено комюнике, от което стана ясно, че сегашните ръководства на двете държави принципно са за мир, не харесват НАТО и САЩ, мразят санкции и няма да допуснат „цветни революции“ както на тяхна територия, така и в централна Азия като цяло. Последното, с оглед моментния политически профил на КНР и РФ, не би трябвало да учудва никого.

А сега е редно да спомена и какво не се случи на срещата в Москва. Ами не се случи това, от което Путин има най-голяма нужда в момента – гарантиране на някакви свежи парични потоци, доставка на компоненти за оръжейната промишленост (най-вече чипове и микросхеми) и всякакви оръжия и боеприпаси. И докато за последните, той очевидно е бил отрязан доста отдавна (никой в Китай не иска да си докара санкции в толкова труден за тях момент), то изключително големи надежди бяха възлагани не вероятна газова сделка с Пекин. Става въпрос за изграждане на газопровод през Монголия, по който в Китай да бъдат доставяни до 50 милиарда куб.м метра газ годишно (известен като „Силата на Сибир – 2“). Такъв обем се равнява на около една трета до една четвърт от това което доскоро Русия изнасяше за Западна Европа, при това явно на китайците новите обеми газ са били предложени на доста занижени цени. И въпреки това, Си Дзинпин отказа сделката. Той така или иначе си получава евтин газ когато му потрябва и в каквито обеми му е нужно, за какво му е на човека да се обвързва дългосрочно с някой, който буквално е притиснат в ъгъла. За Путин, пък, провалът на газовата сделка е безспорно изключително голям удар, защото в момента той спешно се нуждае от големи суми в брой и прилича на някой, който отчаяно се опитва да пласира картина на Ван Гог за да си плати битовите сметки.

Другото, което Путин не получи (и никога няма да получи) е поне някаква, дори частична, легитимация на действията си в Украйна. А че се е опитал да се сдобие с такива – за мен няма никакво съмнение. Във въпросното съвместно комюнике, руската страна, например, заявява, че счита Тайван за неотменна част от Китай и не признава под никаква форма независимостта на острова. (т.е. в прав текст бе заявено, че КНР може да си напада Тайван колкото си иска и когато си поиска, а от Русия няма даже да изразят някакъв формален протест.) От Пекин обаче по никакъв начин не реагираха на предложеното рамо и не излязоха с реципрочно официално становище по отношение на събитията в Украйна. Напротив, с всички свой действия до момента от там демонстрират, че са категорично против случващото се безумие и желаят то да бъде прекратено колкото се може по-скоро. В случай, че не ви е известно, до ден днешен Китай не е признал нито анексията на Крим, нито „референдумите“ за присъединяването „освободените“ през миналата година територии към РФ. Освен това при всяко гласуване на резолюция порицаваща Русия като агресор техният представител в ООН минава метър с безразличното „въздържал се“, а не натиска червеният бутон „против“ като „съюзниците“ на Кремъл от Сирия, Еритрея и т.н. Ако има нещо, което Си Дзинпин със сигурност е казал на Путин под една или друга форма в Москва то е - „Спри проклетата война!“

И накрая, защо отделих толкова време на една, все пак важна, но в никакъв случай решаваща среща на високо ниво между ръководители на две влиятелни държави? Ами защото от много месеци у нас определени почитатели на явлението рашизъм упорито разпространяват мантрата, че едва ли не утре от далечен Китай ще се притекат на помощ на „братска нам Русия“ срещу изконния враг – „украинските нацисти“ и техните помагачи, „западните неофашисти“ и „американските империалисти“. Ще се устремят през Сибир на запад едни безкрайно дълги ешелони с оръжия и друга помощ, а защо не и идеологически правилно настроени китайски войски да се появят на украинския фронт? А може би китайските другари ще ударят империалистите от САЩ там, където най-много ги боли, в тихоокеанският регион? Вероятно първо в Тайван а после и на други места? Въобще, пряката намеса на Китай в полза на Русия е под номер две в списъка на кристалночистите мечти на всички родни путинофили. Май е излишно да ви казвам коя е мечта номер едно в него... Да посрещат руски танкове на Орлов мост, разбира се. Е, както вече отдавна стана ясно, тя няма да стане реалност. Що се отнася до мечта Номер 2, то в началото на седмицата г-н Си Дзинпин каза тежката си дума, а тя е 绝不 (Jué bù).Което би трябвало да се преведе като „няма начин“, „никога“ или простичкото - „на куково лято“.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube