Кое е лицето на модерния руски империализъм?

Търси се новият Чърчил

Кое е истинското лице на модерния руски империализъм? За някои това е вербално агресивната, словесно настъпателната и най-вече истерично досадната Мария Захарова, говорителката на руското външно министерство. Почти не минава ден без тя да хвърли някоя „бомба“ в информационното пространство. Традиционните й мишени са „колективният Запад“, НАТО-то, САЩ и от време на време бившите социалистически страни. Често на прицел сме и ние българите. Спомнете си, например, с каква страст г-жа Захарова изливаше катран върху главите ни заради отдавна демонтираният вече Паметник на съветската армия. Или пък ни учеше как Червената армия е спасила българските евреи. Напоследък немалка част от пърформънсите на г-жа говорителката са посветени на постсъветската периферия, някогашните съюзни републики на отишлия в небитието СССР. Например, Молдова:

„Властите в Молдова кроят заговор срещу гласуващите за руски президент в Приднестровието“, „Молдова поема деструктивен курс и враждебни стъпки“, „Румъния се опитва да анексира Молдова“ и „Режимът на Санду продължава да нагнетява антируска истерия“ са само малка част от твърденията тиражирани от Захарова. И няма как да бъде другояче след като малката република отдавна заяви твърдото си намерение да се присъедини към ЕС, а миналия месец го официализира чрез референдум.

Между тези остри като нож изказвания циклично на прицела на Захарова попада и друга бивша съветска република управлявана от жена-президент, Грузия, а тази седмица реплика бе изстреляна и по посока на Латвия, която бе заплашена с международния съд на ООН заради „дискриминация на рускоговорящите граждани“ там. Няма милост и към Естония („Естония е тоталитарна държава“), Литва („Отговорът към Литва няма да е дипломатичен“), Армения („Армения се превръща в инструмент за осъществяване на изключително опасни планове на колективния Запад“), Азербайджан, Казахстан, Узбекистан. Като се замисли човек, излиза че в руското външно министерство се опитват да очертаят поредната сфера на влияние, по подобие на дипломатите на Сталин преди много години, както и тези на императорите преди това. Сякаш има преливане между епохите, и въпреки че много неща са се променили през вековете, едно нещо си останало непроменено – несвършващият руски империализъм.

Някои хора пък визуализират лицето на модерния руски империализъм най-вече с образа на непосредствения началник на Захарова, министърът на външните работи на РФ Лавров. По рано през седмицата, на помпозно публично събитие наречено 2-ра международна конференция за евразийска безопасност, Лавров повтори от трибуната наглия ултиматум на Путин от декември 2021 г. за връщане на НАТО в границите му от 1997 г. В случай че сте забравили за какво точно иде реч – малко преди нахлуването в Украйна, на 15 декември 2021 г., самопровъзгласилият се руски президент поиска НАТО да се изтеглят от всички страни влезли в алианса след 1997 г., както и да прекрати всякаква военна дейност в Украйна, Източна Европа, Закаваказието и Централна Азия. Иначе казано, „доброволно“ от членството си в НАТО трябва да се откажат Полша, Чехия, Унгария, Румъния, България, Словакия, Словения, Латвия, Литва, Естония, Албания, Хърватия, Черна гора, Северна Македония, както и присъединилите се впоследствие Финландия и Швеция. Според Лавров, това било единственото условие за постигане на „стабилност в тази част на евразийския континент“.

Има и хора, за които съвременният руски империализъм се изразява най-вече чрез т.нар. „мека сила“, т.е. чрез инсталирането на различни кукли на конци на ключови позиции в разни ведомства в РФ и в други страни, както и в спонсорирането по един или друг начин на хора склонни да бъдат адвокати на московските сфери на влияние. Такъв адвокат безспорно е унгарският премиер Виктор Орбан, който побърза да се появи в Тбилиси, за да поздрави лично победилата на парламентарните избори проруска партия, въпреки че от Брюксел ги определиха като фарс. Такъв е и словашкият му колега Фицо, който в началото на седмицата си изля душата пред водещата руска тв пропагандистка Скабеева колко много му се иска догодина да е на трибуната на Червения площад в Москва, когато ще се състои традиционният военен парад ознаменуващ победата над нацистка Германия. Редом с Путин, разбира се. Такива са и белоруският цар Лукашенко, и сръбският вицепремиер Вулин и унгарският външен министър Сиярто, които в Минск се надпреварваха да се ръкуват с Лавров, както и с домакина. И докато поведението на Вулин и боса му Вучич донякъде е разбираемо, защото Сърбия от край време се е разкрачила между ЕС и БРИКС, то за мен политиката на Унгария, а отскоро и на Словакия, си е една голяма енигма. В крайна сметка, като не им харесва в ЕС да вървят в БРИКС, там ще ги посрещнат с отворени обятия. Но няма да го направят. Друго си е да доиш две крави едновременно, нали?

Някои пък приемат като олицетворение на вековния руски империализъм Васили Небензя, подчинен на Лавров, видимо неспособният на нормални човешки емоции, постоянният представител на РФ при ООН. Тази седмица той в прав текст заяви, че нови Мински споразумения няма да има, демек войната в Украйна ще се води до победен за Русия край. Т.е. агресорът ще си анексира каквото там му хрумне, на останалата част ще бъде инсталирано марионетно правителство, а всичко украинско ще бъде изтрито от лицето на земята. А у нас и по света все още се намират немалко хора, които си мислят че е възможна някаква договорка, с цената някакви отстъпки в полза на Путин, които да доведат до мир или поне до т.нар. замразяване на конфликта. Но нали лично човекът-робот Небензя го каза на цялото човечество – замразяване няма да има! Колко по-ясно трябва да бъде заявено какво иска Путин в Украйна?

За мен лично руският империализъм си има определено име, или по-точно дигитален псевдоним, т.нар. никнейм. Нарича се @МоняЧерноморский-т5т и принадлежи на неизвестен за мен очевидно руски потребител в Youtube. Преди седмица, в коментара под видео на канала Медиязона за доказаните по имена човешки загуби на армията на РФ в Украйна (над 75 хиляди души), въпросният Моня написа че „ще продължим да воюваме все така, а загубите ще компенсираме от населението на завзетите територии“, а също така че украинците ще бъдат принудени „на сила да заобичат“ руснаците. Защо точно Моня ми направи толкова силно впечатление, а не, да речем Путин, Небензя, Захарова или Лавров? Защото Моня е на практика събирателен образ на всичко примитивно-агресивно загнездило се от столетия в руската душа. Дали Моня ще се казва император Николай I, Владимир Ленин или просто Моня Черноморски – в случая няма никакво значение. По важното е че той (или тя) за пореден показват абсолютно пренебрежение към човешкия живот, бил той на сънародник или на противник. И именно в това се крие и най-големият проблем на днешната руска нация – пълно отсъствие на емпатия, на съчувствие към болката и страданието на друго човешко същество. И ако нямаха Путин начело на властта, руснаците просто щяха да си го измислят или търпеливо щяха да изчакат човек с точно такъв профил да се появи. Просто Z-населението има дълбока, подсъзнателна нужда да го води точно такъв лидер.

Пиша всичко това защото пред очите ни се разиграва най-голямата трагедия на нашето време. Една държава упорито се мъчи да превземе и асимилира друга държава, а светът си прави оглушки и извърта глава на другата страна. Някой би ме репликирал – ами многомилиардната помощ получена от Украйна до момента? Да, тя е факт и украинците, били те в държавното ръководство, армията или най-обикновени работници и служители, завинаги ще бъдат благодарни на демократичния свят за нея. Но в крайна сметка се оказва, че това е недостатъчно, за да бъде спряна агресията на Путин. Защото ако се замислите, ще установите че ЗСУ (украинските въоръжените сили) на практика са принудени да се сражават срещу целия военен арсенал на някогашния СССР. Хилядите танкове, бронетранспортьори, оръдия и какво ли още не, които в момента ръждясват, догарят или вече са се разпаднали на парчета в украинските полета, са били построени някога с едничката мисъл да разпространят съветската власт до Лисабон и Ламанша. Тогава не се случи, убеден съм че няма да се получи и сега.

Украинският президент Зеленски през седмицата за пореден път прояви висока медийна активност говорейки пред журналистите на чуждите медии, давайки интервюта за водещи световни издания и комуникирайки с обществото най-вече посредством социалните мрежи. Изглеждаше уморен, изтощен и леко подтиснат, но в никакъв случай сломен и победен. Както и по-голямата част от сънародниците му. Често казаното от Зеленски звучеше като упрек към Запада и откровен изблик на натрупаното недоволство. Защото пак се оказа, че лъвският дял от щедро обещаваната помощ все още не е пристигнал в страната.

На хартия всичко изглежда внушително, но, например, според Зеленски, едва около 10% от гласуваният в конгреса тази пролет 60 милиарден пакет военна помощ е предаден на ЗСУ. Същото се отнася и до щедро обещаните от различни страни-членки на НАТО 6-7 ПВО системи „Пейтриът“. Полша също се е отметнала от заявката си, че ще предаде на Киев своите стари изтребители Миг-29 съветско производство. Просто в един момент във Варшава им е хрумнало, че не са достатъчно добре защитени в небето и са решили да не си дават самолетите.

Отсъствието на достатъчно тежко оръжие в ЗСУ има директно влияние върху случващото се на бойното поле. В момента руската армия е толкова грохнала и обезкървена, че единственото на което е способна е да напредва с ниски темпове, по няколко стотин метра на ден до километър-два. Локалните пробиви, които тя успява да осъществи първоначално са малки и лесно забележими с просто око на ситуационните карти. Докато са малки, естествено, все още не представляват голяма опасност, а освен това могат да бъдат бързо елиминирани чрез стремителни контраатаки. И точно това е основният проблем на ЗСУ в момента – често се оказва, че няма с какво да запушат пробойните защото няма достатъчно танкове и бронтранспортьори. Това принуждава ЗСУ да се ориентират почти изцяло към пасивна защита, да отбраняват дадена позиция докато това е възможно и след това да се изтеглят от нея, за да може да се съхранят максимален брой бойци.

Недостигът на танкове и други тежки оръжия поражда и друг проблем – не могат да бъдат окомплектовани напълно тези 10 или 20 украински бригади, които бяха сформирани неотдавна. А това е от изключителна важност за стабилизирането на фронтовата линия, защото въпросните бригади бяха създадени най-вече с цел да има как да се извършват ротации. С други думи, когато дадена бригада, от тези които са на фронта, воюва дълго време, е претърпяла неизбежните загуби в хора и техника, и най-вече бойците й са тотално изцедени психически и физически, тя се изтегля от фронта за да може личният състав да си отдъхне, да се проведат нужните ремонти и да се попълни с резерви и амуниции. Новата бригада, която би трябвало да заеме мястото на изтеглената, пък би трябвало поне по отношение окомплектованост да е равностойна на старата, за да може да изпълнява нейните задачи. И когато това не се случи, защото американци и немци не са изпратили обещаните танкове и бронирани машини, то старата бригада, колкото и да не им се иска изтощените й бойци, трябва да остане на фронта.

Това, което наистина най-безпокои Зеленски и екипа му в последно време, е несъстоялото се членство в НАТО. При всяка следваща среща на върха на Киев се дава някаква надежда, че това може да се случи, но скоро след това започват да се нижат оправдания защо не може. Пасивността на някои от страните-членки на евроатлатическия алианс стига до там, че те си затварят очите когато руски дронове-камикадзе прелитат за кратко през въздушното им пространство и им позволяват да се върнат обратно в небето на Украйна, където се устремяват към поредната важна цел. А би трябвало всичко да е максимално просто – в момента в който чужд летателен апарат наруши небето на НАТО-вска държава той би трябвало да се сваля без предупреждение. Но Румъния и Полша не смеят да направят такова нещо и се ослушват какво ще кажат във Вашингтон, а там просто предупредително им размахват показалец.

Подобна е ситуацията и с прословутото разрешение за нанасяне на удари от ЗСУ по обекти дълбоко в руска територия с американски, британски и френски ракети с голяма мощност, прословутите ATACMS и Storm Shadow. Украинците отдавна са набелязали възможните цели, сред тях няма цивилни обекти, но сдаващият властта Байдън продължава да е категорично против защото непрекъснато му се привижда някаква си „ескалация“.

Всичко това, цялата тази нерешителност от страна на Байдън, Шолц и колегите им които се чудят как да се измъкнат от взимане на важни решения сега, които техните политически наследници ще бъдат така или иначе принудени да санкционират в бъдеще, е не само изключителна жалко но и опасно. Защото реално погледнато, това което ги плаши - Русия - никога не била толкова слаба и ръководена от надценил интелектуалния си потенциал вожд. Тя никога не била и толкова сама – шумно прокламираният алианс на диктаторите никога не го е имало и няма да го има. Реално има група от безкрупулни тирани, които се чудят как да изврънкат колкото се може повече пари от самовлюбения Путин.

Вместо да се мобилизират и да възпрат насилника, западните лидери се ослушват и така му позволяват да продължи да върши своите долни престъпления. Всяка нощ и даже ден, в източните украински области загиват невинни граждани заради руски ракетен обстрел или бомбени атаки от въздуха. Но на повелителите на съвременния свят явно не им пука особено за това.

Другата седмица предстои кулминацията на най-очакваното единично политическо събитие на годината – изборите за президент на САЩ. Незивисимо кой ще спечели, отсега ви казвам какъв няма да е новият предводител на най-мощната държава в света. Той или тя няма да е новият Уинстън Чърчил. Човекът дръзнал сам, при невъзможни обстоятелства, да се противопостави на тиранията без много-много да му мисли. Защото така трябва. Защото няма друг начин. И защото иначе не е честно.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube
Вече може да ни гледате и в TikTok
Намерете ни в Google News