Валентина Харалампиева: В ЦСКА не гониш участие във финал, а победата в него

Валентина Харалампиева е една от най-успешните състезателки на ВК ЦСКА през 70-те и 80-те години. Тя е носител на седем титли на България с екипа на "червените", печелила е и КЕШ и КНК. С националния отбор нападателката стига до бронзов медал от Олимпийските игри в Москва 1980.

Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ на ВК ЦСКА ни среща с именитата волейболистка.

- Госпожо Харалампиева, кога и как станахте част от ЦСКА?

– С ЦСКА се случи съвсем случайно. Аз съм възпитаничка на русенското спортно училище. Навремето имаше много хубав отбор в Русе, който играеше в А група с Левски и ЦСКА. Започнах много късно да тренирам волейбол от осми клас и бързо напреднах, станах една от звездите в отбора. Това се дължеше на треньора Виктор Петков, той ме учеше на техника, на А и Б на волейбола. И преди да завърша спортното училище вече ме търсеха от всички клубове. Тогава дойде и 1979-а, когато Васил Симов ме повика в националния отбор. Имаше европейско първенство в Лион и той ме включи на мястото на Росица Михайлова, която беше навехнала рамото си. Трябваше да я заместя, ако евентуално тя не можеше да играе. Аз нямах още 18 години, предстоеше ми бал, имах рокля, кавалер… Но Васил Симов ми каза „Какво избираш балът или волейболът?!“. На практика нямах избор. Останах с отбора да се готвя за европейското. Тогава момичетата от ЦСКА ме приеха много добре и заради тях отидох в ЦСКА. Много ми хареса колективът им, много задружни, помагаха си една на друга.

- Помните ли първите тренировки с отбора?

– Помня дори първия ден, в който пристигнах от Русе в София. Сутринта пътувах с трамвая към залата, вътре двама мъже ме гледат. Чудех се дали няма да опитат да ме оберат. Слизам аз, слизат и те, вървят по мен. Много ме хвана страх. Стигнах залата и те влязоха с мен. Видях, че се познават с ръководството, с колежките. Оказа се, че са дългогодишни фенове на отбора и така попаднах на първата си тренировка. Гледах странно, непознато. Цеца (Божурина) като удареше топката и аз се премествах, толкова й беше силен ударът, чак страх ме беше. Много бързо ме приеха, предразположиха ме. Успях и аз да се адаптирам.

- Имате толкова много успехи – седем титли, КЕШ, КНК, можете ли да кажете кои са по-емблематичните мачове конкретно за вас?

– Когато си в ЦСКА не само трябва да играеш на финал, трябва и да го спечелиш. Не си спомням, някой мач на който съм треперила. Може би първият, когато съм била титуляр. Влизаш да играеш срещу Левски, това са ни били финалните мачове. Аз влизам да играя и знам, че този мач сме го спечелили. Нямам никакъв страх. Влизаш, играеш за ЦСКА и знаеш, че трябва да си първи. Ако има трудности стискаш зъби и се бориш.

- Това ли е основното, което отличава ЦСКА от другите клубове?

– Да по онова време това го отличаваше и колективът. Аз съм родена във Врачанско. Когато гостувахме в онзи край, за някой мач, всички мъже, жени бяхме поканени при моите родители в къщата. Винаги сме гледали да бъдем заедно на театър, ресторант, ходехме на походи във Витоша. Всичко се правеше колективно.

- Всички споменават тези колективи в ЦСКА, но предполагам сте имали и по-близки момичета от ЦСКА?

– Най-добрата ми приятелка беше Мила Кьосева. По едно и също време дойдохме в ЦСКА. С нея сме делили стаи по лагери, в националния отбор. И сега като се прибера в България, винаги се виждам с Мила. Виждаме се с Румяна, Мая вече си е в България и с нея ще се виждаме.

- Споменахте по-трудни моменти с мачовете с Левски. Имахте ли лични такива, свързани с контузии например?

– Не съм имала контузии. По трудни моменти не си спомням да съм имала. И да е имало такива, съотборничките са ме подкрепяли. То и сега е така. Ако един отбор бие, няма проблеми и треньорът е страхотен. Нещата се променят, когато започнеш да падаш.

- А кои бяха елементите, които ви се отдаваха най-много в полето?

– Най-много ми се отдаваше нападението. Бях и добра посрещачка. Блокът ми не беше никак лош, не е бил добър, но лош със сигурност не бе. Но на времето играехме всичко. Нямаше толкова нападение от втора линия, както в момента. Но на края на кариерата се започна и това. Когато се смени поколението Мая, Верка, Цеца, Юлето и другите момичета заминаха за чужбина, ние останахме с Мила, само двете в ЦСКА. Започнахме да забиваме от втора линия, защото имаше неопитни момичета. И когато Мила беше на първа линия тя ми вдигаше на мен топката на втора и обратно. Разбира се не винаги, това е колективен спорт, но в решаващи моменти го правехме.

- Кои бяха треньорите, които оказаха най-голямо влияние върху развитието ви?

– Първият ми треньор Виктор Петков. След това в ЦСКА Васил Симов и в националния отбор Васил Господинов, които много уважавам и до ден-днешен. Стефан Панчев, Бог да го прости. Емил Тренев, Сашо Тренев, но са били просто моментни треньори за една година, даже и за по-малко някои. Може и да забравям някой. Но най-вече имах възможността да попадна на Васил Симов, който всички го познават и знаят какъв треньор бе. Много взискателен, някой път съм плакала на тренировки, защото той ме кара нещо да направя и аз се опитвам, но не мога. Мисля си, че съм го направила, а той ми вика: „Не така!“. Дори се чудех, дали не го прави нарочно, но като си млад, мислиш че винаги си прав.

- Накъде поехте след ЦСКА?

– Каров бе начело на клуба, когато бе време и аз да замина за чужбина. Боре Кьосев замина за Италия и нямаше как Мила да не замине с него. И мен не ме пуснаха същата година в която замина Мила. Нямало кой да играе в отбора и трябваше да помагам. Ама аз вече ставах на 30 години… И трябваше някой да ми плати трансфер от 30 хиляди долара. А на времето такава сума за жена във волейбола, почти не се е чувало да е плащана. От една страна клубът да плати 30 хиляди, а след това по още 15 хиляди на година от заплатата ми. Подписваше се две години договор. Но се оказа, че един отбор във Франция, в Лион, много богат на времето, ме искат. Първоначално е трябвало да ме пробват, защото все пак плащат 30 хиляди долара, но Каров отказал. Това го разбрах в последствие, каза ми го президентът на френския клуб, когато започнах да говоря френски. „Вале, ние те взехме на магия, много пари струваш, заплатата ти е висока“. Първата година не играх в професионалната лига, бяхме във второто ниво, но завършихме първи и се изкачихме нагоре. Там много тренирахме. Много добър треньор имахме, по два пъти на ден ни караше да се готвим. Имаше и един ден за възстановяване, тангентори, лекари… Когато премалявах до краен предел и ми казваха да пия вода. А преди това в ЦСКА ни забранявах. След втората година се преместих в града в който съм и сега. Бяха най-добрите ми волейболни години. На 31 вече играеш с главата, имаш си техника и физика. Малко се тренираше, но това което имах от българските треньори ме крепеше до 44 години.

- Успявате ли да следите какво става в България и в ЦСКА конкретно?

– Разбира се. Фейсбук е велика сила. Бивши колежки са ми приятели. Имаме още няколко години тук, до пенсия, после ще се приберем в България.

- А с какво се занимавате сега?

– Мъжът ми работи в един плувен басейн – шеф на екип. А аз съм секретарка на кмета, в един 36 хиляден град, казва се Сен-Шамон. И двамата сме държавни служители.

- Как стана така, че от волейбола минахте към администрация?

– Имах много силни години тук, във Франция, точно в този град и всички ме познаваха. Отидох при кмета и му казах, че съм в края на кариерата си и пожелах да мина някакво обучение. Питаха ме дали искам да работя в кметството. Във Франция майките на малки деца почти не работят в сряда. Стоят вкъщи и си гледат децата. И кметът ми предложи понеделник, вторник, четвъртък и петък да ходя на обучение, а в сряда да работя в кметството. Бях една година на курс, който ми се плаща от кметството и втората година там, където ходех в сряда, се пенсионира една колежка и ме назначиха на нейно място. След това бързо станах секретарка на кмета. Колелото се завъртя. Много съм горда, френският език е много труден. Тук трябва да минеш безброй конкурси, за да вървиш нагоре в кариерата. На конкурса имаше и много французойки, техен майчин език е френския и не го изкараха. Доволна съм, работата ми харесва. Хубаво е. Имам голям авторитет. Все още ми взимат интервюта, кметът ме запознава и ме представя като единствената олимпийска медалистка в града.

- Какво бихте казали на настоящите волейболисти на ЦСКА?

– Волейболът се играе повече за пари отколкото за друго нещо. Основното според мен е да си останат приятелствата вътре в състава, отборът да е едно ядро. Да не се завижда. Волейболът е колективен спорт и трябва да мислиш първо за другите и след това за себе си. За щастие аз това съм го научила и ми помага през целия живот.

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok