Войната на образите

Как войната в Украйна промени страната, Русия, Европа и света - отговорите търсим в поредица от репортажи в "По света и у нас" преди първата годишнина от началото на инвазията.

ВОЙНАТА, КОЯТО НИ ПРОМЕНИ

Анализ на събитията и отражението им направи и водещият на предаването по БНТ "Панорама" Бойко Василев, който през 1991 - 1993 е кореспондент на телевизията в бивша Югославия и почти всяка вечер предава за "По света у нас" от бойните полета на гражданската война там.

ВОЙНАТА НА ОБРАЗИТЕ

Това е първата война, която…

Обикновено така започват провалите в журналистиката. Ще кажете нещо уникално и фактите веднага ще Ви опровергаят. Особено, когато стане дума за най-изплъзващото се лице на войната: ролята на медиите. Тук големите думи не вървят.

Затова ще разкажа какво съм видял с очите си. През 1991 г. бях студент и помня как нарекоха операция "Пустинна буря 1" "първата телевизионна война". Не сме ли обаче несправедливи към Виетнам? Тогава няколко репортажи на свръх-обективния Уолтър Кронкайт обърнаха американското обществено мнение. Нима това не е „телевизионна война“?

Може би в Ирак 91-ва видяхме първата война, излъчвана на живо. Но така ли бе всъщност? Прецизните удари, които гледахме тогава за пръв път, бяха внимателно подбрани за излъчване. Кадри на живо от бойното поле имаше подозрително малко.

През 1994 г. влязох в обсадено Сараево с екипа на "Панорама" и осъзнах ролята на телевизията, както и нейните ограничения.

Цените за пряко излъчване и предаване на материали бяха непосилни. Звездите от големите мрежи, като Кристиян Аманпур от Си Ен Ен имаха авторитета да изискват и да получават най-интересния достъп. Но телевизионните журналисти бяха по-малко – и затова по-силни. Наскоро изчислих, че ако босненската война бе днес, Сараево нямаше как да побере всичките екипи. Нямаше да стигнат квартирите.

Пет години по-късно, когато НАТО бомбардираше остатъчна Югославия заради Косово, сам написах: "Това е първата война, която Си Ен Ен не отразява със собствени кадри от мястото на събитието." Сърбите бяха изгонили много журналисти, в самото Косово медийното присъствие бе сведено до минимум. Водеше се война за образи. Белград, НАТО и косовските бежанци усилено произвеждаха телевизионни кадри, които не можеха да бъдат проверени от независими източници.

Как тогава да си свършиш работата най-добре? Да покажеш всички тези кадри накуп? Дали обаче най-малкото общо кратно от три лъжи ще ти даде истината? Един от изходите тогава ми се струваше парадоксален, но възможен: след като образът "лъже", да търсим гласове. Едни от най-верните се оказаха гласовете на сръбската опозиция. Те бяха избрали нелеката мисия да стоят встрани от всяка пропаганда – и своята, и чуждата. До тях не се стигаше лесно. Ще припомня на по-младите, че тогава нямаше смартфони, а "интернет" още се пишеше с главна буква.

Снимки: pixabay

Днес обаче е друго. Войната на Русия срещу Украйна, започнала точно преди година, е война на мрежите и платформите. Не е сигурно, че е първата. Но май е най-мощната досега. С Фейсбук постовете на украинския комуникационен гуру Арестович, Ютюб лекциите на руския пропагандист Фурсов, ТикТок бойците на Кадиров, Туитър престрелките между профили с руски и украински знамена. С кампаниите. Фалшивите профили. Ботовете.

По същество, страните правят същото, както през 1999 г.: произвеждат образи. Снимките и видеоматериалите трябва да докажат две неща: победата на "нашите" и зверствата на "чуждите". И журналистическата дилема е същата: достатъчно ли е да покажеш и едните, и другите, за да си по-близо до истината?

На пръв поглед, днес ни е по-лесно. Технологиите дават възможност за геолокация на кадрите, което определя тяхното местоположение на картата. Всеки образ на човек може да бъде идентифициран през социалните мрежи. Телефонът му може да бъде намерен и да се зададат въпроси.

Но има нещо, което преди го нямаше. И то е големият проблем.

Платформите и мрежите отдавна са форматирали мисленето ни. Всеки е на своя канал, в своя ехо-балон, на своята гледна точка. Всеки прави своя собствен стрийминг. Научени сме да търсим само "своите" и да страним от "чуждите". От ехо-балона се ражда ехо-медия: ако обичаш коли, алгоритмите, ще ти сервират автомобили и камиони, най-много мотори.

Къде е Другият ли? Той няма работа тук. Да го извикаме или дори победим на дебат означава, че му признаваме право на съществуване. А той такова няма. Според едно изследване 40% от американците наричат политическия опонент "зъл", 60% - заплаха за общността. Според друго, за 77% той е по-слабо еволюирало същество. Голям компромис ще е да го наречеш "човек".

Много телевизии по света отдавна са заприличали на ехо-балоните от Фейсбук. Си Ен Ен e само за демократи, FOX – за републиканци: зрители, събеседници, спонсори. Дебат няма. Мястото на умерените не е в "своята", а в "чуждата" телевизия. В изборната нощ на 2020 бившият републикански сенатор антитръмпист Рик Санторум се появи … в Си Ен Ен. Който не е 100% с мен, той е против мен.

Така обективно установените факти за войната се разбиват в железните стени на ехо-балоните. Световната журналистика отдавна има отговор на основни въпроси: кой започна, кой е агресорът, кой извърши клането в Буча (знаят се дори имена и фамилии), какво постигнаха на бойното поле украинците, какви са загубите, къде се водят битките. Само че онези, които и без това не вярват, няма да повярват и сега. В техния "балон" има "алтернативни" факти и "алтернативна" истина.

Затова тази война е особено тежка за българското общество. Преди да бъде разделено от социалните мрежи, то е разделено по въпроса за Русия и Запада – и то не от 20, а от 200 години. Когато разделение съвпадне с разделение, резултатът е криза – на авторитетите, на доверието, на медиите.

Ще ме попитате какъв е изходът. Аз пък попитах в Сараево ветерана във военната журналистика, фотографа Дамир Шагол, носител на "Пулицър". Как да оценим снимката, кадъра, изображението? Как да разберем, че е истинско? "Две неща са важни», ми каза Шагол. "Първото е съдържанието, второто – авторът". "Ама той, авторът, не умря ли вече? Защото днес всички произвеждат образи?" Шагол се ядоса: "Тъкмо сега е най-жив! Защото не трябва сляпо да вярваш на образа. А на автора му!"

Съдържанието и авторът, кадърът и анализът на кадъра. Ще добавя още нещо – смелостта да стигнеш до фактите и да ги отстояваш, колкото и да ти струва това. Тази война може да е на мрежите, но не е на лайковете. Няма да те заобичат, ако се придържаш към установеното и доказаното.

През всичките години научих едно: работата на журналиста не е да се съобразява с митовете, а да ги подкопава, да ги дразни, да ги рони. Знам, че това не е най-приятното занимание, особено когато е война и всички са по окопите.

Но е единствено възможното, ако искаме да се приближим до истината. Защото това ни е работата. Дори да не го чакат от нас, пак трябва да я свършим.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube