За особеностите на украинската контраофанзива

Кое работи и кое не

Ето че дойде август и някак си неусетно започналата с толкова надежди на 4 юни украинска контраофанзива навлезе в третия си месец. Изминалите повече от 60 дни активни настъпателни действия на ЗСУ (украинските въоръжени сили) са достатъчно дълъг период за да им се даде някаква оценка, както и на настоящия етап на войната като цяло и да се направят съответните изводи. Като например, кои решения взети от двете страни проработиха, кои – не, каква стратегия следват към този момент Киев и Москва, кои оръжия оправдаха усилията по докарването им на бойното поле, кои – разочароваха. И най-вече защо?

Въпросът, който измества всички останали, когато стане дума за хода на войната в Украйна в момента и който буквално виси във въздуха от доста време насам е - провали ли се шумно анонсираното контранастъпление на ЗСУ или то продължава според замисъла си? Вече неколкократно съм изразявал мнението си по темата и засега не виждам причини да го променям – настъплението категорично не се е провалило, то продължава с неотслабваща сила, но бе обременено с нералистични свръхочаквания далеч преди да е започнало. Украински и неукраински медийни персони, които се вживяват като „специалисти по всичко“, през последните месеци наговориха такива невероятни глупости и употребиха талкова много чар и енергия да промотират тезите си, че обикновеният човек остана с впечатление, че е достатъчно само ударните батальони на ЗСУ да тръгнат в атака и руският фронт ще рухне за часове. Е, не се случи, и сега в душите на толкова много хора в Украйна и навсякъде по света се е загнездила сянката на съмнението в крайния успех и горчилката от рухването на заслепяващите илюзии за скорошен край на войната.

Когато говорим за изграждане на нереалистични очаквания у хората, част от упреците би трябвало да бъдат отправени и към някои от т.нар. съветници от непосредственото обкръжение на Зеленски, както и към министъра на отбраната Резников, които на моменти бяха твърде оптимистични и доста категорични в изказванията си прогнозирайки скорошна победа на Украйна. От друга страна, не би трябвало и да бъдем твърде критични към тях, защото страната им се намира във война и тяхно задължение е да вдъхват увереност и да дават надежда на сънародниците си.

За мен лично голямата въпросителна е дали главнокомандващият Залужни и неговият щаб са предвиждали такъв сценарий, при който на подчинените им войски им се налага буквално да изгризват руската отбрана, придвижвайки се напред на броени метри, а не на километри както се очакваше до съвсем неотдавна. Вероятно да, защото още през първите дни на настъплението, когато стана ясно че бърз пробив към Азовско море няма как да бъде осъществен, в Киев решиха да сменят тактиката на бойното поле и това като че ли даде някакъв резултат.

Тактиката на НАТО не работи

Винаги съм следял с голям интерес какво мислят за нас, източно европейците от бившия съветски блок тези, които условно сме приели да наричаме западняци. Дали ни разбират като хора, дали са наясно с манталитета и проблемите ни или пък просто ни слагат под един общ знаменател и се отнасят към нас като към някаква човеци втора категория, с едва прикрито пренебрежение и чувството за собствено превъзходство. Вероятно го има и едното и другото и затова аз винаги реагирам спонтанно, когато чета или слушам „западни“ анализи написани от гледна точка на социалния дарвинизъм и това кой се намира по-високо в световната хранителна верига. Един такъв материал ми попадна предни дни, в който авторите, поредните западни „военни експерти“, се опитваха да докажат, че голямата лятна офанзива на ЗСУ не оправдавала очакванията, просто защото украинците били неспособни да провеждат широкомащабни модерни военни операции. С други думи, защото били тъпи и прости. И че НАТО никога не би воювало по този начин и прочее излияния в стил „Абе защо въобще си губим времето с тези“.

Да, вярно е, че през последните месеци хиляди украински бойци и офицери проведоха активна подготовка на полигони на страни-членки на НАТО следвайки компетентни наставления на най-добрите местни и командировани инструктори. И тези месеци в никакъв случаи не са минали напразно, защото в момента ЗСУ са по-добре въоръжени, екипирани и подготвени откогато и да било. Вярно е, също така, че в някои отношения украинската армия продължава да бъде от съветски тип, с всичките произхождащи от това проблеми и недъзи. Но е вярна и констатацията, че на никого от западните инструктори подготвящи украинците не му се налагало да участва в такава война, каквато в момента се води на североизток от нас, т.е. срещу равностоен амбициозен и добре въоръжен противник, който на всичкото отгоре има количествено и качествено превъзходство в определени видове оръжия. Затова не е чудно, че някои от съветите, които украинците получават от наставниците си чужденци са неприложими на практика към настоящия момент на бойното поле. Така, например, неотдавна украински танкист сподели пред местни медии, че когато попитали немския си инструктор какво да правят когато на пътя им се изправи минно поле той им отговорил нещо от рода на „Ами предвижете се 100-200 метра наляво/надясно и просто го заобиколете“. Когато, обаче, украинските екипажи го репликирали, че „при нас на фронта широчината и дълбочината на руските противотанкови полета се измерва в километри“ немецът просто нямал отговор.

В тази връзка си заслужава да си припомним, че в първите дни на лятната офанзива ЗСУ се опитваха да настъпват точно по начина, по който ги бяха учили на Запад, т.е. с мощни ударни групи включващи немалък брой модерни танкове и бронетранспортьори. И не се получи почти нищо. Бронираните машини напредваха в колони, защото пространствата между пътищата бяха гъсто минирани и така ставаха лесна мишена за руската артилерия, авиация и дронове. На главното командване в Киев не му отне много време да стигне до извода, че ако продължава да опитва да напредва по „новия начин“ загубите бързо ще се умножат, а катастрофата ще бъде неизбежна. Затова ЗСУ бързо се върнаха към доказалата се вече тактика „прегърни врага“, при която неголеми пехотни групи (след съответното разминиране) инфилтрират руските позиции и елиминират противника в близък, понякога дори ръкопашен бой. Може да звучи средновековно, ретроградно и примитивно, но се оказа, че истинското чудо на украинците в момента е добрата стара ръчна граната изпращана от човешка ръка на дистанция от няколко метра, а не прословутите Леопарди, Ейбръмси и прочее чуждоземни лъскави „играчки“. Като че ли за пореден път източноевропейската практичност, гъвкавост и пресметливост надделя над западната принципност и „игра по правилата“.

Не ме разбирайте погрешно – това че генерал Залужни е решил да се преориентира към многократно доказалата се украинска тактика за пробив с малки ударни отряди въобще не означава, че натовските принципи за водене на бой не струват и са изначално погрешни. Напротив. От теоретична гледна точка те несъмнено са много добри, но просто са създадени за съвсем друг тип армия. Армия, която разполага с мощна авиация и противовъздушна отбрана, с ракети и самолети с голям обхват, със спътниково наблюдение на цялото земно кълбо, с модерен флот и практически безгранични финансови ресурси. Украйна, обаче, не разполага с нищо от изброеното и за това се налага да импровизира. Тя води войната на бедния човек, а от опит знаем, че богатите по правило не разбират манталитета на бедните. Затова никой няма право да обвинява Зеленски, Залужни и другите отговорни фактори в Киев, че не са подкарали като някое стадо войските си през руските минни полета само и само да се докажат на този или онзи и да получат нечие одобрение.

Руската логистика е под натиск

Ако има някой аспект от доктрината на НАТО за водене на война, който наистина работи добре то това безспорно е широкомащабната украинска кампания срещу руската логистика, комуникации и пунктове за управление. С голям успех се атакуват мостове, складове, горивни бази, ремонтни работилници, военни летища, казарми, места за настаняване, пристанища, гари, щабове и всичко друго от този род, което подпомага функционирането на войските на агресора. Средствата използвани за целта са възможно най-разнообразни и варират от изстрелвани от въздуха крилати ракети с половин тон експлозив до дронове, командоси проникнали дълбоко във вражеския тил и даже партизани, действащи на окупираните от руснаците територии. В полза на украинците работи и обстоятелството, че те воюват така да се каже „у дома“ и отлично познават не само терена, но даже и всяка частичка от него. Информация, пък, за това кои поредни цели си заслужава да бъдат ударени пристига в Киев по най-разнообразни канали – чрез подслушвани на руски разговори, чрез визуално наблюдение (например, с дронове), от въздушно и спътниково разузнаване предоставено им от НАТО и Пентагона, да не говорим за хилядите всевиждащи очи на украинци останали на окупираните земи, които не желаят нищо по-силно от това агресорите да бъдат прокудени час по-скоро. С толкова голяма агентурна мрежа от привидно невзрачни цивилни никое руско движение не остава скрито. Така в офиса на генерал Буданов (шефа на украинското разузнаване) пристига възможно най-детайлна информация, която му позволява буквално в реално време да следи всяка стъпка на противника.

Един от най-любопитните аспекти на т.нар. логистична война е, че тя никога няма ясни параметри и ясно видим резултат. Ние едва ли ще разберем, например, какво точно се е оказало решаващо за овладяването на дадено село от ЗСУ – дали добрата подготовка на бойците, правилните решения на техния командир или пък защото в най-критичния момент на боя склад за боеприпаси е излетял във въздуха и руснаците са останали без патрони. А може би е било съвкупност от всички изброени фактори? В крайна сметка трябва да гледаме на логистичната война като на ерозията, корозията, вулканите и други подобни явления, на които не сме свикнали да отдаваме дължимото внимание, докато не се случи нещо шумно и грандиозно заради тях.

Друг въпрос на който не намирам за момента ясен отговор е, защо Русия не провежда своя целенасочена война срещу логистиката на ЗСУ въпреки наличието на огромен собствен арсенал и практически неограничен избор от възможности за това откъде да изстрелва ракетите и дроновете си. Дали защото не може да го направи или пък просто защото не иска? Всеки ден чуваме за поразени украински жилищни сгради и пострадали цивилни; миналата зима, пък, Москва с ужасяваща методичност рушеше украинската енергийна инфраструктура, а наскоро, макар и за кратко, посегна и на зърнения износ. Рядко, обаче, чуваме за поразени украински складове, горивни бази, летища и заводи с военно предназначение. Защо това е така? Може би защото руското разузнаване и агентурна мрежа не са така ефикасни и не могат толкова успешно да откриват заслужаващи внимание цели? Или, пък, може би в Москва са се примирили, че не могат да спечелят войната с военни средства и се надяват да сломят духа на украинското общество посредством терор?

Война на дронове

Ако има някое оръжие, което в момента работи добре и за двете страни, то това безспорно са дроновете. Докато в началото на войната ЗСУ разчитаха почти изключително на позабравените вече турски Байрактари, то те постепенно натрупаха достатъчно знания и опит за форсират домашните си разработки и вече залагат предимно на тях. От една страна произвеждат високотехнологични модели, които достигат Крим, Кавказ и даже Москва. От друга страна, в Украйна вече почти сто фирми са се сдобили с лиценз да произвеждат за армията комерсиални дронове за военна употреба. „Произвеждат“ е малко пресилено понятие в случая, защото най-често става въпрос за малки летателни апарати, който могат да се държат с една ръка и които често се сглобяват от китайски части в почти гаражни условия. По-важното е обаче, че работят убийствено добре. И то в буквалния смисъл на думата.

В общи линии малките комерсиални дронове се използват по три начина – за наблюдение, като бомбардировачи и като „самоубийци“ (т.нар. дронове-камикадзе). Дроновете-наблюдатели помагат на артилерията в намирането на целите, служат на разузнаването, както и помагат на пехотните командири да придобият по-ясна представа за ситуацията на бойното поле. На дроновете-бомбардировачи обикновено се закача някаква най-стандартна ръчна граната, която след това умел оператор буквално пуска върху главите на противниците. Може, например, върху група войници укрили се в окоп или даже в отворен люк на танк. И макар последното да изглежда почти невъзможно, в специализираните информационни канали вече има предостатъчно клипове показващи точно такива сцени. Крайният резултат в повечето случай е ефектна детонация.

На особена популярност напоследък се радват камикадзе-дроновете. Това са същите тези комерсиални дронове, но предвидени за еднократен полет. Смъртоносният им товар, най-често противотанкова граната, е прикрепен към тях с няколко ката плътно тиксо. Дотук – нищо особено. Страшното започва след като дронът излети във въздуха. Използвайки камерата в предната му част, операторът се стреми да го насочи към най-уязвимата част на целта, дори когато последната се движи. Ако това е камион, то стремежът е да се улучи кабината, защото така заедно с товара се ликвидира водачът и евентуалните му спътници. Ако е някаква установка за миниринане или изстрелване на ракети, то логично дронът се насочва към мините или ракетите, за да се предизвика мощен унищожителен взрив. Ако е танк, пък, малката бръмчаща гадиника се стреми да го удари отзад, между купола и двигателя, където бронята е най-тънка. При бронетранспортьорите майсторлъкът е да бъдат улучени отгоре, където са люковете на водачите. Каквато и да е целта, разликите в щетите са несъпоставими – читав дрон струва между 300 и 500 долара, докато цените на що годе съвременен танк по правило започват от милион. Да не говорим за загубата на екипажа.

Всичко казано дотук важи и за руснаците с уговорката, че те разполагат с професионално изпълнен модел дрон-камикадзе - „Ланцет“ – и по този показател значително превъзхождат ЗСУ. За разлика от комерсиалните дронове с гранати прикрепени с тиксо, чийто радиус на действие е едва няколко километра, Ланцетите могат да летят до 50 км, а бойната им глава съдържа от 1 до 3 кг взривно вещество. За това не е чудно, че в момента те са едно от най-ефективните оръжия в арсенала на агресорите и един от най-големите кошмари за украинците.

Вълненията, които „ефектът Ленцет“ предизвиква, излизат далеч извън рамките на бойното поле в Украйна. Работата е там, че страховитият ударен дрон е на 100% комплектуван от вносни части. И то не какви да е - чешки двигатели, нидерландски микрочипове, компоненти от Германия и САЩ, т.е. все от страни, които отдавна са наложили строги санкции на путинова Русия. Как тогава в това ефективно оръжие попадат елементи, чиито място въобще не би трябвало да е там? Въпросът няма категоричен отговор. Според една от версиите, руската компания-производител се е запасила с тях доста преди началото на пълномащабната агресия. Според другау руснаците успяват да заобиколят рестрикциите като използват междини компании в приятелски настроени страни като Турция, Киргизия и Армения. Според трета, за всичко е отговорен Китай, както за черната контрабанда, така и за производство на имитации на оригиналните продукти. По-неприятната новина за свободния свят е, че за момента не е намерено категорично противодействие на незаконния руски внос и все още няма работещо решение. Както се изрази един европейски специалист, „това което правим в момента прилича повече на гасене на вече възникнали пожари, а не предотвратяването им“.

Няма точно определена контрамярка, за която да се каже, че е абсолютно ефективна срещу дроновете. Единият начин е класически – да бъдат унищожавани във въздуха с някакво стрелково оръжие. Другият е да се нарушава сигнала, който получава от оператора със специално оръжие, например т.нар. противодронови пушки. Някои възлагат своите надежди и на разнообразни пасивни мерки, например мрежа, която да покрива изцяло съответния обект, и в която дронът евентуално да се заплете. Руснаците също така монтират на своите машини (камиони, танкове, бронетранспортьори и пр.) допълнителни защити, които на пръв поглед приличат на скари за барбекю. Идеята е същата както с мрежите – дронът се заплита в тях и избухва преди да достигне същинската цел.

Разпространяваните кадри от двете страни оставят измамното впечатление, е дроновете имат едва ли не абсолютна успеваемост и са безпогрешни оръжия. Но реалността е съвсем друга – едва около 10% от дроновете достигат целите си. Горе-долу същите са и данните за дроновете-бомбардировачи – една от десет гранати хвърлени от високо попадат в целта. По тази показател Ланцетите също са начело – около 23% от тях удрят целите си, което се счита за много висока ефективност и което също така обяснява защо са толкова опасни.

снимки: БТА