Всички те имат една съдба. Търсят спасение от войната у нас. От мястото, където имат всичко, идват тук, където нямат никого и нищо - с живот в един куфар, пълен с история. И всички таят надежда, че скоро ще се върнат пак у дома. А докато са далеч от родината си, няколко вещи, които са взели със себе си, им напомнят за живота преди войната. Ето няколко истории на бежанци от войната в Украйна.
Елена и София Волкови от Одеса. Идват в България през април. Взимат документи, дрехи и лаптопа, в който е целият им живот. Елена взима и портрет, нарисуван от детето ѝ за рождения ѝ ден. От този момент тази вещ и историята, която разказва, стават изключително ценни за нея. Място в куфара ѝ намира и настолен календар с вдъхновяващи мисли за всеки ден.
Докато Елена събира в куфара дрехи, документи, лаптоп и неща от първа необходимост, дъщеря ѝ стиска в ръце най-ценното за нея - плюшено зайче, което е подарък от баща ѝ. Слага и няколко любими книжки, защото обожава да чете.
Вече почти година двете са в България. Срещат хора с огромни сърца. За Елена думата “надежда” е като въздуха, който диша - без нея няма живот. Войната преобръща живота на Елена, на София, на семейството им и колкото и банално да звучи, ги учи кое е ценното. А Елена се разкъсва между това да пътува често до Украйна, за да прегърне съпруга си, и да остане тук в България, за да бъде дъщеря ѝ София на сигурно място.
Наталия Куренкова от Кривой Рог. Търси спасение от войната у нас. Тръгва към България с кучето си Чипс, дъщеря си и внучката си. Не успява да вземе много неща при бягството си. Взима само лаптопа, храна за кучето, малко дрехи и боите, с които рисува върху текстил. Решава, че с таланта си ще успее да изкарва пари у нас, докато си намери сериозна работа. Със сълзи в очите Наталия си спомня началото на инвазията и дните след това. Летящи ракети, бомби, никой не знае кога и къде ще паднат, какво ще разрушат. Първоначално тя и близките ѝ се крият в бомбоубежища. Когато тревогите зачестяват и стават повече от 5 - 6 пъти на ден, вече прекарват времето си в коридорите на блоковете. През нощта взимат възглавници и заспиват на пода. В България среща добри хора, но има и проблеми.
Първата ѝ работа у нас е като рецепционистка в хотел. Но не ѝ плащат. Тогава търси друга и сега е технически специалист в търговска компания за продажба на въглища по целия свят. Утеха в България за нея е 15-годишното ѝ куче Чипс, с което споделя всяка свободна минута. За нея това е синът, който никога не е имала.
Ирина, Илья и Влад Тесленко от Мариупол. Ирина и детето ѝ бягат от войната на 5 април. Първо в Турция при познати, след това идват в България. Инвазията хваща мъжа ѝ Влад на работа в открито море. Събират се в България в края на юли.
В "тревожната" си раница, както я нарича, Ирина взима документи, ключове, бижута, малко дрехи, фенерчета и лаптопа. Това, което може да събере в ръцете си и в раницата, защото имало вероятност да се движат и пеша.
Обстрелите разрушават всичко около дома им. Ирина се надява колата им да остане непокътната, за да могат да се придвижват. Със сина ѝ живеят в Драматичния театър в Мариупол 10 дни. Излизат от там на 14 март, два дни по-късно след ракетен обстрел театърът е разрушен. Сега двамата живеят втори живот. Тук, в България. А мислите им са там, в Украйна. И макар да нямат вече дом, в който да се приберат, Ирина всеки ден мечтае да се завърне там, където се чувства най-спокойна. В Мариупол.
Виктория Шемена от Киев. Почти година, откакто е в България, разсъждава върху вещите, които е взела със себе си. Уплашена, бърза и подхожда по-скоро емоционално. Взима най-необходимото - документи, както и връзката ѝ със света - лаптоп и телефон. Взима и не толкова важни, но сантиментални вещи - две сребърни лъжички, част от семейното наследство, и вълнени чорапи.
Доброволци ѝ помагат да стигне до България, не знае езика, не знае къде отива. Последната една година се разкъсва постоянно - един ден е весела и всичко е наред, а на следващия лежи вкъщи, няма сила за нищо, не може да се усмихва. Чувства се като разделена на две половини.
В Украйна има дъщеря и внучка. Остават там, защото за внучка ѝ е все едно къде ще умре. Казва ѝ: "В Украйна съм на родна земя, имам свой апартамент, свои приятели, баща ми е тук, въпреки войната в Украйна ми е спокойно. А в България е друго. Скиташ по квартири, носиш всичко със себе си в някаква чанта. Всичко това е стрес - да научиш нов език, да се приспособиш." Но Виктория избира да остане в България. Засега. Постепенно се адаптира към новия си живот - вече е танцувала хоро, пяла е български песни. Случайно или не, квартирата ѝ в България, прилича на нейния дом в Киев. През прозореца си вижда същата гледка, която имала и в Украйна - училище, пълно с детски смях. Така старият живот ѝ липсва по-малко. Учи се, че времето лекува и се старае да вижда красивото. Въпреки страданието, което е изживяла.
Фотограф: Десислава Кулелиева
Графичен дизайн: Калина Ценкова
Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube
Чуй новините
Подкаст
