Спомени за казармата

5 години изминаха, откакто у нас наборната армия беше заменена изцяло с професионална войска. Последните 2400 срочно служещи войници от така наречения „набор на каръците" влезе в казармите през март и се уволни в края на ноември 2007-а.

Въпреки несгодите на войнишката служба за повечето мъже и до днес темата „казарма" си остава актуална. Мнозина си спомнят за невероятните случки, в които са били главни герои или наблюдатели.

В Плевен, където действаше така наречената „Фазанария" или Школа за запасни офицери, преди 5 години постъпи и „наборът на каръците" /последните срочно служещи/ за начална военна подготовка. Изненадващо беше, че тогава повечето от тях не смятаха, че са извадили лош късмет, а с нетърпение очакваха да усетят „що е то войнишка служба".

Мехмед Мехмедов - Омуртаг: „Всеки мъж трябва да служи според мен. Дълг е към родината."

Дистанцията на времето не е изличила спомените за казармата, въпреки немалкото случаи на тормоз и извращения.

Емил Топалски: „Един дъжд вали, един голям плац и той с една лопата ме кара да изривам плаца - 100 квадратни метра, да не е и повечето, да изривам водата от плаца."

Петър Петров: „Старите войници ни гонеха, както си е по тоя, другия устав, неписания..."

Повече от мъжете и до днес си спомнят с носталгия за войнишката служба.

Иван Илиев: „Там имаше огромна дисциплина. И разчиташ на другаря си, като излезеш. Аз бях на гръцката и на турската граница."

Емил Топалски: „Момчетата стават мъже... и хубавите спомени определено са повече... Приятелства се завързват, досега имам хора дето си ходя при тях - от Крайморие, от Бургас, от Пловдив..."

Всички признават, че в така наречената „цивилизация" казармените сюжети са почти невъзможни и това прави войнишките истории уникални и незбравими.