Белград и Загреб отново във вербална война

Не че в най-новата им история на бивши юго-републики, а сега, суверенни държави, не е имало и такива периоди. Разпадът на някогашната СФРЮ в началото на 90-те години на миналия век бе едно от най-трагичните събития на европейската, а и на световната политическа карта.

Даже бих казал, че не става дума за едно събитие, а за поредица от такива - жертвени, кървави и безсмислени. За които някои от днешните първи политически мъже и в Загреб, и в Белград - особено, би трябвало да се срамуват, а не да се правят на свети води ненапити, удобно, но несръчно опитвайки се да скрият ролята си в „онези” дни и нощи на Големия Разпад.

В Загреб, столицата на Хърватия, членка на НАТО и на Европейския съюз, решили да откажат гостоприемство на сръбския министър на отбраната Александър Вулин. Почувствали се обидени от негови изказвания, изречени в типичния за сръбската политическа класа агресивен и непремерен маниер, когато става дума за Хърватия. Не могли да преглътнат обидата... Реакцията не закъсняла - Белград обяви за нежелан хърватския министър на отбраната Дамир Кръстичевич.

Какво да се прави - реципрочност, основен пилон в дипломатическата практика, утвърден с годините и вековете дипломация и общуване по света. После едните се заканиха, че ще изтеглят посланика си от съседната столица, другите отговориха, че и те ще направят същото, но пък докато мислят как да се сторят по-ефектно, първите се отказаха да викат амбасадора си, другите, и те нещо такова... Дипломация, братче.

Да, ама когато всички чакаха нещата да спрат дотук и този епизод да се впише в кратката, но крайно чувствителна история на съседското общуване между Хърватия и Сърбия, ситуацията изведнъж рязко се качи на много по-високо ниво. Хърватският премиер Андрей Пленкович тури съчки в огъня с констатацията, че зад вербалната война на ниско равнище се крият разликите между Сърбия и Хърватия.

Хърватия, която върви напред като евроатлантическа единица, и Сърбия, която не иска в НАТО и уж отваря и затваря глави за членството в Европейския съюз, но работите ѝ не вървят добре, защото си има проблем с Косово, който от някогашна сръбска провинция днес е независима и суверенна държава. Колкото в Белград да не искат да го признаят...

Тогава, в отговор на хърватския премиер се намеси „поразяващата уста” на сръбската дипломация, вицепремиерът и външен министър Ивица Дачич. Той, както знаем, преднамерено или не, режисирано или не, не обича да си държи устата затворена, въпреки че като външен министър би трябвало да дава пример за сдържаност и дипломатически такт. При Дачич такива правила не действат - и той плесна в отговор на Пленкович, че да, Сърбия и Хърватия не си приличат и са различни, защото Сърбия по време на Втората световна война не е била съюзник и приятел на Хитлер и не е предала своите евреи. Разбира се, Пленкович не остана длъжен и пред хърватските журналисти определи думите на Дачич като „скандална реторика”, дело на един „неуспял певец на шлагери”.

Хърватският премиер визираше тъкмо сръбския външен министър, станал известен с това, че пя на рождения ден на президента Александър Вучич, но и на вечерята при посещението на турския президент Ердоган, при това специално подбрана популярна турска песен. Какво пък, може би пък това да е разбирането на Дачич за водене на външната политика - чрез песни към успех. Знае ли човек...

Както и да завърши тази вербална война между Белград и Загреб, тя навежда на едни и същи изводи, правени при други подобни случаи. А те са, че винаги, когато нещата в някоя от двете бивши юго-републики не вървят, отсрещната страна е удобен дежурен виновник, срещу когото да се мобилизира националното чувство и то да се манипулира по начин, който да е изгоден за политическите елити.

Стари сметки има за разчистване, исторически наслоения - също, но нали в това е смисълът на модерната политика - да ги минимизира и да ги маргинализира, щом трябва да се върви напред. Не знам, но си мисля, че в стремежа си да влязат в европейското семейство, в Белград все още не си дават пълна и ясна сметка, че в един момент едни такива експлозии на анти-добросъседство с Хърватия може да попречат сериозно за членството в ЕС.

Иначе нищо лошо, че Дачич пее на своите гости или на своя политически патрон - президента Вучич. Или на някой друг, който и да е той. Щом може, да пее.

Как беше - който пее, зло не мисли.

Така ли?