Четвърт век Република Македония

Отговорът на мнозинството граждани на тогавашната Социалистическа Република Македония бе „Да”, но и до днес, четвърт век след този исторически ден, втората част на въпроса – за съюза с другите югославски републики, виси в правния мир и няма отговор. Всеки студент по право би отговорил, че на референдум се отива само с един въпрос, но хората, които тогава ръководеха малката балканска юго- република и до днес твърдят, че втората част на питането е била от тактически съображения. От най-различен характер – да се привлекат и онези, които не са били убедени, че Македония трябва да се откъсва от другите юго-републики на Титова Югославия, или са изпитвали безпокойство, че отделянето от Югославия ще ги изправи пред много неизвестности и ще наруши социалния им статус, доколкото го имат.

Но най-големият и реален страх е идвал от осезаемото присъствие на Трета югославска армия, чийто щаб бе в столицата Скопие. На север вече започваха войните на кървавия разпад на СФРЮ, Словения вече бе декларирала своята независимост и откъсване от федерацията, сръбският национализъм в лицето на режима на Слободан Милошевич и хърватския егоцентризъм застанаха лице в лице, в мултиетническа Босна и Херцеговина всеки момент етническата бомба щеше да избухне, а край Вардар- референдум за независимост. Сръбските генерали от Югославската народна армия не можеха да гледат безучастно на това. И днес се питам защо тогава Милошевич не даде заповед на армията за излезе от казармите в Скопие, Битоля, Щип и да върне нещата назад. Имам две обяснения- първо, на Слобо не му се отваряше нов, южен фронт пред перспективата да воюва на север, в Босна се очертаваше да си има достатъчно работа, и второ, което ми се струва по-важно е, че Милошевич и екипът около него са били убедени, че каквото и да се случва, накъдето и да тръгне Македония като свободна и независима държава, сръбското влияние в нея ще си остане.

За съжаление, двадесет и пет години от тогава всекидневно получавам доказателства, че второто „съображение” на Милошевич има основание. Колкото и да ми е неприятно да го кажа. Въпреки че според договорката през април 1992 година юго- армията се изтегли от Македония и остави зад себе си истинска пустош- дори контактите и ключовете в елинсталациите в казармите бяха изтръгнали и взети. Въпреки че три месеца преди това- на 15 януари България първа призна суверенната нова държава и по този начин откри пътя пред нейното- международно правно признание. И какво от това- днес все по-малко хора си спомнят за това, въпреки че опашките за български паспорти пред съответните институции не намаляват, напротив.

Е, в Скопие все пак отбелязаха юбилея си, макар и скромно, без помпозности, и някак си вяло. Както се казва, не им е до празненства. Имат си тежка политическа криза, чакат ги много важни извънредни парламентарни избори на 11 декември. Дадоха си и отчет- сравнително точен, за това къде са и къде сгрешиха през този четвърт век. Политическите „герои” от онези дни през есента на 91-а обогатиха мемоарите си, някои послъгаха още, други ги разобличиха и се опитаха да ги свалят на земята, трети –все пак, казаха и някои верни неща.

Едно от тях- през всичките тези години Македония е разкрачена между стабилността и демокрацията. И винаги, почти във всички случаи на напрежение и заплаха за стабилността и суверенитета е жертвала демокрацията. А в това обкръжение, в което се намираше новата държава, при нестабилното междуетническо равновесие вътре в страната поводи за нестабилност- колкото искаш. А и международната общност, каквото и да означава това, винаги в такива случаи отправяше послание от типа- вижте там, дайте да решим конфликта, да успокоим ситуацията, да върнем мира и стабилността, тя, стабилността в Македония е много важна за района, за Европа и така нататък, пък демокрацията сама ще се наложи.

Е, не се наложи и затова най-големият дефицит, който за тези двадесет и пет години не само че не намаля, но и се увеличи, бе дефицитът на демокрация. Другото може някак си да се поскрие, да се поизлъска, но това- не! И от тази дълбока повсеместна липса идват всички беди на братовчедите оттатък границата. Колкото и да не искат да го признаят, колкото и да търсят външни причини за това /е, това е манталитетен проблем- другите са ни виновни!/,което пък е поредното доказателство за това колко сме близки.

Иначе, честит празник! Обадих се на доста хора и ги поздравих. Но един от тях ме попита- какво ми честитиш. Как какво-25 години суверенна, независима и свободна Македония! Благодаря, ама може и да сме суверенна, но свободна - не сме!