Да превеждаме

Свидетел съм на опитите македонската държава, призната за независима и суверенна от България първа, още на 15 януари 1992 година, да наложи разговорите между държавници и политици от двете страни на границата да се провеждат с преводач. Това стана и официална позиция на Скопие, неизменна и задължителна част от държавния протокол. Дори и двамата събеседници да се разбират отлично помежду си, както в много случаи, да не им е нужен езиков посредник / е, не мога да го нарека преводач, и това си е!/, пак им слагаха такъв. Може би за да дебне да не си кажат нещо повече от това, което държавните интереси изискват. Смях! Така - в Скопие, но когато македонците идваха в София искаха или си водеха човек, който посредничеше. И ако по света, когато двама държавници си говорят на „четири очи” без преводач, това се отбелязва като знак на близост и взаимно разбирателство, значи, отношенията между двете държави са добре и ще вървят добре. Висока степен на двустранно доверие, което особено се цени в дипломацията. И което особено трудно се постига, разбира се.

Противно на всички такива стандарти в Скопие е тъкмо обратното. Там ако кажеш, че, да речем, бившите президенти Борис Трайковски на Македония и Георги Първанов на България са разговаряли на„четири очи” без преводач, веднага някъде в медиите ще се подметне подозрението, че тия двамата кроят нещо, че работата им не е чиста, че Трайковски е допуснал „пробив” в позицията на Македония за това, че македонският език е коренно различен с българския и няма нищо общо с него. Макар че тъкмо с българския език от всички други славянски езици македонският има най-много общо. Значи, Трайковски, Бог да го прости!, е извършил национално предателство, дайте да му лепнем един от най-популярните и най-често използваните етикети край Вардар- предавник! Което и без преводач се разбира, че става дума за „предател”.

Не мислете, че създавам измислена ситуация. Бил съм й свидетел - Борис нямаше нужда от преводач, за да се разбере с Първанов. През есента на 98-а и първите дни на 99-а също нямаше нужда от езиков посредник, за да подготвят с Марин Райков и двамата заместник- външни министри, прословутата Спогодба от 22 февруари 1999 година, подписана от тогавашните премиери Любчо Георгиевски и Иван Костов. Спогодбата бе успешен опит да се разсече възела на така наречения „езиков спор” между Скопие и София, който със своята ирационалност пречеше на развитието на двустранните отношения тъй като нямаше формула, по която да се подписват общите документи. Със Спогодбата такава формула бе намерена с позоваването на конституциите на двете страни.

Неведнъж съм писал и съм казвал, че „езиковият” спор между Македония и България бе измислен в Скопие и не само заради филологически съображения. Липсата на нормативна база в отношенията между двете страни, блокирането на международно- правното регулиране на връзките попречи на българските фирми да участват пряко в приватизацията на македонското стопанство. Това беше по време на кабинета на социалдемократите начело с Бранко Цървенковски, /1994-98/ това беше времето, когато ВМРО-ДПМНЕ на Любчо Георгиевски заради грешна политика остана извън парламента, това беше времето на едностранното и монополно ограбване на предприятия от македонската икономика от посочени от властта, разбирай, от Цървенковски, лица. Стопанство на обща стойност над 3 милиарда долара бе разпродадено само за около 300-400 хиляди долара свежи капитали, които влязоха в бюджета на страната. Кой каквото можа, открадна, кой както можа, забогатя. Транзиция, както казват в Македония, което значи - преход!

Мъката на преводачите остана и днес. Жал ми е за тези хора. В начални години на 90-те от миналия век първата езикова посредничка бе Йонка. Българка, омъжена в Скопие, работеше в една столична банка. И като няма кой, тя, Йонка. Да, ама жената няма специално филологическо образование, не е учила методика на симултанния превод, само някой от местните, който я е наел ѝ е казал, че трябва да „превежда”. Ама така да превежда, че да стане ясно, че българският и македонският нямат нищо общо. Голяма мъка беше. Тя - старателна, гледа да спазва „указанията”, ама трудна работа. На повечето думи в българския съответната дума в македонския е една и съща, може би само ударението е различно. И тя, за да покаже разликата, бута сръбски заместители. Смях. Беше ми жал за нея. А и тя си даваше ясна сметка, че присъствието ѝ между събеседници от Скопие и София е чист протокол.

И преди дни гледам някакво тържество, на което българска фирма обявява, че поема собствеността на два македонски рудника, затворени от предишните собственици. И разбира се, тъй като присъстват официални лица, има преводач. По-скоро, преводачка. По-добра от въпросната Йонка, ама как пък веднъж за час приказки не каза „миньори” вместо македонското „рудари”. „Слово” беше „говор”, „процедурата” беше „постапка”, „страната” беше „зЕмята”, икономиката бе икономия, преходът бе „транзиция”, както стана вече дума. Стараеше се жената, но беше очевидно, че на присъстващите им беше ясно както това, което българските гости говорят, така и това, което местните казват.

Нямаше нужда от „превод”.