Джон Савидж: Достойнството държи човека изправен

- Помните ли тази песен? "Why do I live, why do I die, where do I go?"

Джон Савидж: "Where do I go? Follow the river. Where do I go? Follow the gulls. Where is the something? Where is the someone? That tells me why I live and die" . Красива песен. Истинска поезия. И аз понякога се питам: Какво правя? Къде отивам? Благодарен съм, че сме могли да правим такива филми. За духа на младостта, който променя света. Мисля, че и сега преминаваме през грамадни промени.”

- Но защо лъжците, манипулаторите и фалшивите новини са толкова силни днес?

Джон Савидж: „Това зависи от нас. От нас като хора. Да решаваме кои сме. Понякога просто е нужна смелост. Да различаваш нещата. Да можеш да споделяш, да приемаш чуждото мнение, да живееш спокойно с мисълта, че другият не мисли като теб. Знаете ли, изобщо не ме интересува какви пари печеля, ако не живея така, че децата ми да се гордеят с мен. Ако не правя нещо добро за да имат бъдеще. Защо ми е всичко тогава? Не можеш да ядеш пари! Мисля, че имаме много работа за вършене в този свят.”

- Но не мислите ли, че светът има голям проблем? Все по-често не различава злото от доброто?

Джон Савидж: „Не знам. Аз не съм някакъв ангел. И аз често се боря със собствените си желания и страхове. Понякога ми писва от мен самия. Понякога се спасявам когато говоря с децата си, с бившите си съпруги, приятелката си. И понеже всичко в този свят е свързано, следя и какво се случва в политиката, с която се налага да живея. Понякога се питам как да разбереш за доброто в днешния свят? Вестниците не публикуват новини за всички саможертви, които всъщност правят много мъже и жени в различни области. В армията, в обществените услуги, в бедните общества. Такива новини не се публикуват на първа страница, но те са същността, смисъла на живота, любовта, която не виждаме.”

Той винаги е бил граждански активен. От времето когато започва на Бродуей, дотогава, когато играе в култовия „Коса“,“Ловецът на елени“,Кръстникът“,“Тънка червена линия“. Вълнува се от света, който живее отвъд „американската мечта“. Не е част от захаросания Холивуд. Така както навремето започнал при неизвестния Милош Форман, днес е приел да участва във филма „Завръщане“ на сръбския дебютант Предраг Якшич.

Джон Савидж много пъти се е завръщал в живота си. Има няколко брака, станал е дядо, има нова любов.

- Спомням си, че наскоро папа Франциск каза, че предпочита атеисти, пред фалшиви вярващи. Кои са хората, на които се възхищавате в живота си?

Джон Савидж: "Знаете ли, понякога в днешно време, когато всичко толкова бързо се променя, човек има нужда просто да спре и да си поеме дъх. Поемаш си дъх и единственото, което можеш да направиш е да благодариш. Благодарен съм, че мога да бъда с хората, с които съм."

- Да бъдете актьор за вас съдба ли е, инстинкт, или просто е професия по любов?

Джон Савидж: „Любов и мечта. Като млад работих много неща. В строителството, в градинарството. Харесвах да ходя на църква, да пея, да се наслаждавам на музиката. Като дете се криех и пеех. Добри хора ме чуха и окуражиха да отида в хор. Всичко започва с това някой добър човек да застане до теб, да разбере,че имаш дарба.”

Имал е късмета да работи с големи режисьори като Милош Форман и Майкъл Чимино. ”Ловецът на елени" е филмът, който го променя за завинаги. Не заради наградите Оскар и фактът, че филмът е оценяван като един от най-добрите за всички времена. Джон Савидж казва, че това е филм за неговото поколение, което още се бори с последиците от войни, които не са техни. Героят му Стивън е войник, който остава без крака.

- Според вас тогава, какво държи един мъж изправен...?

Джон Савидж: "Кога един мъж е изправен...?"

- ...дори когато няма крака?

Джон Савидж: „Срещал съм се с толкова много млади мъже и жени, които са се изправяли. Достойнството е отговора. Но знаете ли още какво си спомням: как съм водил много млади мъже с бащите им на спирките, когато заминават в армията. Като моят герой в „Коса”. После получавам снимки и имейли от награждаването им с почести или от болничното легло без ръце и крака. Семействата на тези хора са разбити завинаги. Виждал съм пост травматичен стрес при много жени и мъже. Сега осъзнавам, че именно през това са преминали майка ми и баща ми след Втората световна война. Но са се изправили срещу света, един съвсем нов свят. Живели са в детство с война, после понесоха финансовата депресия. Расли са без пари, без да имат нищо. През толкова трудни моменти са минали. Татко беше грамаден мъж, два метра! Аз съм по-дребен, като майка ми. Но какви чудни хора бяха те! Всички те и чичо ми, и леля ми са били в армията, но никога не се отказаха да се борят за бъдещето и полагаха неимоверни усилия заедно с други хора да живеем в по-добър свят независимо от бедността, цвета на кожата, расата, религията. Те бяха републиканци. Така че не всички републиканци са лоши и не всички демократи са лоши. Но мисля, че журналистиката днес не е много добра, а често манипулативна. Затова вярвам ,че изкуството трябва да помогне за разбирането на света. А понякога децата ни водят, те ще ни дадат отговора."

- Накрая кажете ми - какво предпочитате – минута слава или минута любов?

Джон Савидж: "Две кратки думи с огромно значение. Слава може да значи светлината от прожекторите. Може да значи и това да приемеш живота такъв, какъвто е, да преминеш през изпитания и да запазиш себе си, душата си. Това също е славно. Любовта е част от тази смелост. В този свят не винаги се случват хубави неща, не винаги хората са добри. Аз като американец например, не искам страната ми да гони и отпраща хора пристигнали за да търсят по-добър живот. Мнозинството от имигрантите в Америка са добри хора. Не бива да бъдат изкарвани престъпници. Същото е и в Европа, макар да знам ,че е много трудно. Като американец искам да ви споделя, че не е правилно Европа да приема мигранти, а ние да ги връщаме. Ние сме различни като хора, но през земята преминаваме заедно. Нека Господ да ви благослови. Всички заедно трябва да издържим."