Михаела Стойкова, доброволец в Африка: Не всички африкански държави са опасни

Кога се появи желанието да пътуваш и любовта ти към Африка?

Баща ми беше моряк и съм закърмена с идеята за път. Сигурно от там идва. Мои приятели пътуваха като мисионери в Африка и аз се заинтересувах от това. През годините това мое желание узря, така да се каже, започнах сериозно да се замислям за пътуване до Африка.

Значи не е, защото си прочела впечатляваща книга?

Не бих казала, че има конкретна книга, която да ме е запалила по тази дестинация. Не е и Маугли, да изпреваря въпроса ти. Ха-ха!

Как ще се опишеш с три думи? Нещо от сорта на „Мацката от Африка”, например?! Аз често се описвам като "Джордж от джунглата" понеже правя глупости.

Ха-ха! Ако трябва да са три думи, то те може би са – любопитна, вдъхновена, енергична.

Учила си в Лондон и след това заминаваш за Африка, как се случи?

Завършила съм бакалавърска степен - маркетинг и бизнес администрация. После се върнах в България за известно време. В един момент идеята за Африка просто узря. Една година прекарах в подготовка за това приключение, проучвах, решавах, къде и защо? Първоначално изборът беше между Южна Африка и Уганда. Впоследствие разбрах и не ми хареса, че Южна Африка е доста американизирана и се губи цялата идея за африканско приключение. Имаше и варианти за Кения и Танзания, но се спрях на Уганда.

Имаше ли много хора, които те разубеждаваха да отидеш? Твоите близки?

Моите родители не бяха очаровани от идеята. Баща ми беше загрижен, защото беше пътувал като млад там и ситуацията не е била много спокойна. В целия район е леко опасно. Но специално Уганда е относително мирна държава. Засега не мога да кажа, че ми се е случвало нещо фрапантно, което да ме накара да не се върна там.

Повечето хора знаят ли изобщо къде се намира Уганда?

Знаят, че е в Африка, но нищо повече. Или пък имат онази клиширана представа за Африка. Смятат, че е страна на насилие и войни. Пътувах и до Руанда и тази страна в момента е една от най-мирните в Африка. След като преди 20 години са ударили дъното, стигайки дори до геноцид - сега там е толкова мирно, че бяла жена може да се разхожда сама вечер по улиците на градовете в Руанда. Изключително чисто е. Забранени са дори найлоновите торбички.

Разби ли се поне до някаква степен твоето стереотипно мислене и отношение към Африка?

Така и не успях да хвана тен, хаха.

Кой е виновен Африка или ти?

Няма виновни. Уганда е с много мек климат. През юли и август там е доста по-прохладно, отколкото тук. На много по-висока надморска височина са и нека си кажем истината аз не отивам там заради времето.

Все пак климатът на Африка не е ли опасен?

Маларията е голям фактор. Там няма и ваксини срещу нея. Задължително е да се приемат антибиотици, които натоварват организма малко или много. Аз дори изкарах лека форма на болестта, но нищо сериозно. Също е изключително важно, когато работиш с деца, да се пазиш от хепатит.

С какво точно се занимаваш в Уганда?

В началото бях учител в класна стая. Преподавах английски и начална математика. Опитах се да създам някаква програма, но когато си тръгна няма кой да продължи работата ми. За щастие винаги има доброволци, които преподават ротационно, така че децата не остават без надзор.

Втората година се грижех за новородени. Сега вече ми се иска да поставя началото на проект, в който да има дългосрочни промени. Като че ли африканските деца живеят за мига, ясно им е, че всичко идва и си отива, не се привързват. Когато не са покрити елементарни нужди, всичко се превръща във въпрос на оцеляване.

Как мислиш, българинът често ли става доброволец?

Доброволчеството стана много популярно през последните години благодарение на различни платформи. Хората са склонни да даряват не само време и средства, но и искрено да се заинтересуват от проблемите по света.

Кажи ни нещо повече за сдружението, в което участваш?

В „Операция Плюшено мече” работим с младежи в неравностойно положение, както и с даровити деца като им предоставяме всичко необходимо за тяхното развитие. Нашите бенефициенти са деца, останали без родителска грижа и такива, израснали в проблемни семейства. Посещаваме различни села и градове като често участие взимат до 150 наши доброволци.

Избирана си за „Личност на годината”.

За 2016-та година и да уточним, че става въпрос за Бургаски регион. Това, което правя не е, за да получавам награди или потупване по рамото. Убедена съм, че това, което върша е призвание и носи промяна. Разбира се, когато бъдеш оценен, чувството е приятно. Но в никакъв случай, това не е целта ми.

Има ли нещо, което би привнесла от Африка тук, в България?

Ние сме много негативни. Постоянно се оплакваме колко сме зле. Това, с което се сравняваш е от огромно значение. Когато се сравняваме със САЩ или Северна Европа, е нормално да си кажем, че сме зле. Сравнявайки се с Индия или която и да е държава от Третия свят, ние сме на едно много по-високо ниво на развитие.

Това, което ми харесва на тези места е, че хората копнеят за образование. Там е привилегия да ходиш на училище. Тук това не се осъзнава напълно. Би ми се искало родителите да възпитават децата си в огромна любов към знанието.

Какво би казала на хората, които ще прочетат нашия разговор?

Много хора търсят цял живот щастието безрезултатно, защото гледат егоистично на света. В момента, в който видиш проблемът на другия и как може да му помогнеш, животът ти коренно се преобръща и добива друго значение. Повярвайте ми!

Разговорът ни приключва, а и слънцето става все по-горещо така и не намерихме сянка за този „африкански” разговор.

„Мукамба мулунджи-ми!”, пожелава Михаела.

Изобщо не знам какво има предвид. Казва, че е един вид сбогуване на угандийски и означава „Нека Бог бъде с теб!”.

Разделяме се.

Аз се връщам в света на претъпканите автобуси, на тези даващи газ на червено и на онези, които просто не им пука.

А на Михаела със сигурност й пука и е намерила щастието. Аз й повярвах.