Мрежата между нас и тях

Покрайнините на Солун - сцената е в пълен контраст с вътрешността на града, морето, бриза, красивите средиземноморски тераси и уханието на сиртаки. Там накрая на Солун е мръсно и прашно, типична индустриална зона, леят бетон, правят ремонт по пътя. Там е и затвора с високия зид. Там е и мигрантския лагер Диавата - един от многото гръцки официални лагери. Още с приближаването ги виждаме, движат се на групи от по двама - трима. Не бързат за никъде, вървят по края на пътя. Свикнали са да ги наблюдават от разстояние, с подозрение и недоверие.

Пред вратите на лагера стоят полицаи, всички влизат само с пропуск. Отпред е пракирал телевизионен екип с техника за предаване на живо. Репортерка от гръцка медия прави включване за новините, застанала с гръб към лагера, без да се обърне дори, казва две - три изречения и новината е изчерпана. На предишния ден в лагера е избухнал пожар, трима души са пострадали, избухнали са кратки протести, защото полицаите не са пуснали медиите вътре. Ден по-късно всичко се е върнало към нормалното. А кое е нормално там в Диавата?

През централния вход се вижда дълга алея, с дървета от двете страни. Отстрани 5-6 момчета играят футбол на попарено от слънцето игрище. От другата страна до телената мрежа мъже чистят. Приближаваме се и веднага викат друг мъж да се приближи - говори английски. Всички имат какво да кажат, виждат, че не разбирам езика им, но продължават да говорят. Събира се цяла група, какафонията от неразбираеми езици става по- силна и по-силна, иракски, сирийски, пущу. При мен идва една жена, на около 60 години, главата й е покрита с шал. Не говори чужд език, вика ме с жест да я последвам. Прилича на афганистанка. Тръгвам след нея, а тя продължава да ме води покрай мрежата, докато пред нас не се разкрива черната гледка от вчерашния пожар. Започва да ми обяснява нещо оживено и избухва в сълзи и ридания. Показва ми три пръста - сигурно за тримата пострадали при вчерашния пожар. Продължава да ридае и сочи сърцето си, може би един от пострадалите й е бил близък. Докато снимаме последствията от пожара един от мигрантите идва при мен и започва да ме кара да вляза вътре. Обяснявам, че не ми е разрешено, но ми правят знак, че всичко е наред. Няма полиция, спокойно - казват ми двама - трима мъже на развален английски. Накрая влязох, оставих микрофона, камерата е отвън, станах една от тях. Заведоха ме първо при един мъж от Ирак - седнал на стол близо до мрежата, около него стои група мъже. Веднага започнах да питам, редовните въпроси - от къде си, от кога си тук... Отговаря и кима с одобрение. По-късно разбрах защо са ме завели при него. Избухна спор между двама мигранти и група мъже веднага ги заведоха при него, той бързо реши проблема и всичко премина в шега. Била съм явно при тартора на лагера. След тази среща всичко стана лесно. Извикаха Исмаил от Идлиб - учител по математика. В Диавата е заедно с двете си деца и съпругата си. Говори добър английски. Обясняват, че нямат топла вода и палят огън, за да се изкъпят. Така е избухнал и пожара в лагера. Групата около нас става все по-голяма и по- голяма, но аз съм все още отвън, дели ни мрежата. Точно същата невидима мрежа, която ще ни разделя винаги. През цялото време, докато разговарям с хората ме карат да вляза....в този момент зад нас спира кола, взета под наем. От нея слизат възрастен мъж, с още трима по-млади и една жена. Всички са с тъмни очила и сериозни лица, от африкански произход. През дупката в мрежата незабавно излязоха 10 мигранти да ги посрещнат, с викове обясняват нещо на своя език. Питам Исмаил за какво говорят, не получавам ясен отговор. Отивам при новопристигналите и ги заговарям. Обясняват ми, че са британци от бангладешки произход. Казват, че са туристи и идват да видят как живеят мигрантите. Влизат вътре в лагера през дупките в мрежата. Само 15 минути по-късно настава суматоха - полицията ги е видяла, а мигрантите се струпват около тях, за да ги защитят от гръцките органи на реда. Докато продължава суматохата и полицаите са заети успяхме да разгледаме как живеят в лагера. В плексигласовите постройки е чисто и подредено, по леглата има плюшени играчки, жените готвят, по стените изрисувани спомени от родината. Въпреки лошите условия всички се опитват да създадат уют. Децата ме хващат за ръка, подаряват ми полски цветя, всяко се бори за вниманието ми, а в очите им се чете надежда - надежда, че ще помогна, че ще ги харесам. И когато тръгвам - всичко се изписва в очите им - поредната чужденка, дошла за миг и изчезнала отново. А те остават там в лагера, там в техния свят, където вече има ясно изградени правила, с тартора, там, където има една малка Сирия, един малък Ирак, един Афганистан, но не и Европа. Тази Европа, за която са слушали и за която жадуват.

Те са в Европа само физически, но живеят според собствените си обичаи и правила. Казват, че искат уважение от местните, че ги третират като животни. Но там в лагера те винаги ще бъдат ТЕ и ако някога излязат дали въобще ще могат да станат част от НИЕ, дали искат въобще.... От Диавата се вижда, че не знаят как, няма да знаят и децата им, които още от сега са наясно, че са други, че не принадлежат никъде, освен към лагера.