"Отвъд границите": Братя Владигерови - талантът като семейна ценност

Панчо и Любен Владигерови са близнаци, родени са на 13 март 1899 година. През 1912 година печелят стипендия и заминават за Берлин, където довършват музикалното си образование. Любен става известен цигулар, а Панчо - композитор, често определян за най-влиятелния в историята на българската музика. Композициите му се изпълняват по цял свят, а преплитането на класическа музика с народни мотиви си остава запазената му марка, с която е познат и до днес.

Александър и Константин също са близнаци, родени са 79 години по-късно от дядовците си - на 17 август 1978 година. Заминават за Виена в средата на 90-те години.

"Преломен момент, защото средата на 90-те, когато ни приеха в Консерваторията, беше огромна криза в България. Не само политическа, но и културна."

Във Виена ги посреща сестра им Екатерина, която е пианист и диригент и по това време вече следва в австрийската столица. Въпреки че попадат в меката на класическата музика, голямата им любов си остава джазът.

А какъв е бил първият им сблъсък с "ужасния немски език" (по Марк Твен)? Въпросът "А как бяхте с немския тогава?" беше посрещнат с усмивки и смях. В първите си години в Австрия, освен да се справят с адаптацията към новата среда, близнаците е трябвало да проходят и в езика на Гьоте.

"Човек гради сам името си"

Срещата ми с Александър и Константин се състоя няколко дни след като се бяха върнали от Германия, където гостуваха на премиерата на детска опера, режисирана от тяхната приятелка Вера Немирова. Предстоеше им прибиране до България, а след това и пътуване до Лондон.

Днес пътуват със самолет или кола, но неведнъж, като почти всички студенти в чужбина, са прекарвали десетки часове в автобус, пътувайки или чакайки по граници.

"О, беше много хубаво, парното се чупеше, даваха ни одеялца, забравяхме си шофьорите по пътя и се връщахме да ги прибираме (смеят се), почти посрещахме Коледа по магистралата в Сърбия… такива работи."

"В 3-4 часа шофьорите се смениха, като единият беше решил да се облекчи сред природата, обаче ние явно го забравихме. Пътувахме си известно време, докато другият шофьор все пак реши да провери къде е колегата му и дали си е легнал. Чу се едно “Гошо, къде сиии?”… и се върнахме да го вземем, чакаше ни на стоп."

А всъщност първото прибиране е година и половина след пристигането им във Виена и е изпълнено с много емоции и очаквания, тъй като първата си Коледа двамата празнуват в австрийската столица със сестра си, а майка им е далече от тях - в България.

За българската диаспора през 90-те разказват с усмивка. Спомнят си събиранията, помощта, а и общите проблеми.

"До 2007 година си имаше доста тегоби, свързани с визите, работата, въобще как ще се задържиш. Не всички студенти получаваха стипендия. Пътуваше се с рейс, беше.. дълго (смеят се). Може би е на етапи, но преди повече се срещаха хората, беше по-жива някак си общността. Общо взето сега чакаме да дойдат избори, за да се видим."

Първите концерти за тях, както и за голяма част от музикантите във Виена са на улицата.

"Първо се сблъскахме с административната част на нещата. Не знаехме, че най-известната улица тук, Кертнерщрасе, всъщност е разделена на зони, които се дават на хора на изкуството за два часа на ден срещу такса. Та улицата е разделена на 10-12 зони, както и другите популярни места за свирене. Общината ти дава разрешение за по 2 часа, 2 пъти в седмицата. На улицата имахме много интересни случки, завързвали сме приятелства, получавали сме покани за свирене. Общо взето изкарваш около 50-60 евро за 2 часа, но е имало и хора, които пускат по 100 евро - 1200 шилинга тогава. Но не продължи дълго нашият "уличен живот" (смеят се). Във Виена се нарича Mundpropaganda (устна пропаганда - б.а.). Човек сам гради името си - от парти на парти, от клуб на клуб, стигнахме до концертни зали.

Но и сега с удоволствие бихме свирили на улицата. Скоро свирихме на улицата в Краков, в еврейския квартал, където бяхме подбрали специален сет, преди това във Венеция - на площада Сан Марко."

На разходка из Виена с братя Владигерови

Какво ви предстои в близко бъдеще?

Първо през декември се връщаме в България, за да направим концерт „Наследството на Панчо Владигеров“, в който ще свирим музиката на дядо ни, на баща ни и наша музика. Ще бъдем с две солистки – Ружа Семова, пианистка и Теодора Сорокова. С тях ще изпълним ранна театрална музика от творчеството на Владигеров, както и Първата соната, която е писал на 14 години. Това е единият концерт. След това със Стунджи и Димитър Карамфилов ще свирим в един популярен джаз клуб. Но най-голямата ни тръпка е, че ще отидем в Шумен, града, където Панчо и Любен са отрасли. Там ще свирим с Шуменската филхармония в първата част Шостакович, а във втората част наши композиции.

През новата година имаме доста покани, още на 8-и януари ще свирим собствена музика в Лондон. А за края на концерта сме поканили българо-английски хор под диригентството на Десислава Стефанова. Ще повторим концерта и в София. През 2018-та по повод годишнина на нашия баща Александър Владигеров искаме да преиздадем неговите мюзикъли „Червената шапчица“, „Веселите музиканти“, „Вълкът и седемте козлета“, които са били записвани в БНР и се пазят на плочи. Идеята ни е да ги преиздадем на диск. Хубавото е, че в България ни посреща възторжена публика. Някои са ни приятели, които се радват да ни видят, други не ни познават, но пък са очаровани, от нещата, които правим. Това е така, сигурно, защото ние не късаме връзката с България. Ето например от известно време всяка година през лятото правим малък Джаз фестивал на Камен Бряг.

Вие каква музика слушате, когато си почивате или сте с приятели?

Различни неща, основно джаз от концерти, който ни инспирира. За съжаление остава малко време за слушане на сериозна музика – класика например. Но по радиото, когато се правят портрети на големи композитори е много приятно да се слуша.

Помните ли първата си среща с Виенската филхармония?

Не помним точно първия път, но помним как седяхме прави на един техен концерт. Те са вдъхновяващи, както и Виенските симфоници, които също са страхотни. Виж, помним първия джаз фестивал, който се прави всяка година в операта. Тогава слушахме Рей Чарлз….

Трудно ли се прави култура днес и оптимисти ли сте за развието на изкуствата в България?

Не ни харесва това, че в България наистина се търсят проекти и продукти, които да носят касов успех и едва тогава се влагат пари. Тук в Австрия се дава шанс на много видове изкуство, не само комерсиално. Освен за Оперния бал и Джаз феста, които е ясно, че ще привлекат много хора, се подкрепят и по-малките и независими културни мероприятия. Това ми е мъчно, сякаш липсва доверието, че може да се случи нещо. А и все по-малко се инвестира в детските центрове. Въпреки че се опитваме винаги да гледаме винаги позитивно на нещата, си личи, че се работи на парче.

На пазарен принцип може ли да се прави изкуство?

Има малко примери за това. Има млади хора с много хубави идеи, неща, които правят, те се опитват да избягат и от комерсиалното. Но за нас спорта и културата са цвета на нацията и трябва да се поддържат.

Как прекарвате времето си, докато сте на път?

Слушаме музика и дискутираме разни неща. Напоследък слушаме и много аудиокниги.

Най-необичайното нещо, което носите в куфара си?

Нотен пулт (смеят се)

Любимо място за почивка?

Вкъщи – в София. Иначе всяка година си избираме един нов град в Европа, който не познаваме, да посетим и разучим. Тази година бяхме в Берген, Норвегия. Много ни зареждат тези пътувания. Миналата година - в Талин и Рига.

А любимото място в София?

Лозенец. Центъра.. “Хамбара”! Ние сме и скиори, обичаме си и Витоша, но не сме ходили отдавна.

Спомняте ли си първото излизане в чужбина?

Да, в Унгария. Градът със звучното име Кечкемет. Бяхме поканени от една младежка организация в България. Трябваше да представим страната с музика, имаше и фолклорни танци и пеене.

Вашето пожелание към света за Новата година?

Александър: Да живеем по-позитивно, с повече настроение. Да се радваме на малките неща като новината “Кирка забита в полицейска камера на пътя в Божурище”.

Константин: По-малко омраза и да не сме толкова разединени, въпреки динамиката на света, любовта и светлината да се виждат и намират.